Приятна вечер - Страница 33

— Какво става? Джош каза, че ще докара момичето тук още в десет часа. Закъснява повече от половин час.

— Може нещо да го е възпрепятствало предположи Джакъби. — Ако искаш цигара, вземи си от моите.

— Отивам да го потърся — рече Лепски. — Ти остани тук, в случай че се появи.

Той се отправи към нощния портиер. Във фоайето, няколко мъже и жени с вечерно облекло се готвеха да влязат в ресторанта. Лепски се почувства малко неловко, внимателно се промъкна сред тях и стигна до бюрото на портиера.

— Виждали ли сте Прескът? — попита той, като показа значката си.

Портиерът, възрастен и слаб, го изгледа така, сякаш беше голям, космат паяк.

— Несъмнено г-н Прескът обикаля хотела — каза той троснато.

— Да, но къде? Искам да говоря с него по работа — настоя Лепски.

— Патрулира — повтори пазачът. — Може да бъде навсякъде.

Лепски отхлаби възела на вратовръзката си.

— Добре. Ако го видиш, предай му, че детектив Лепски го чака в офиса му.

— Ако го видя — нощният пазач подчерта, че няма време за хотелски детективи и ченгета. — Той може да бъде навсякъде.

Лепски се върна в офиса на Прескът, като едва сдържаше гнева си. Джакъби вече палеше друга цигара.

— Копоят патрулира — изръмжа Лепски. — Ще си взема една от твоите цигари.

Нямаше още единайсет и петнайсет, когато Прескът откъсна мислите си от Маги и погледа си от часовника, и реши да надникне в офиса си за бутилка уиски и нов пакет цигари.

Спря изведнъж, като видя пред себе си Лепски и Джакъби, които му хвърляха гневни погледи. Шокиран, си спомни за Анита Сертес. Неслучайно беше бивше ченге с дългогодишен опит и добра репутация. Като се усмихна широко, той влезе в офиса си.

— Здравейте, момчета — каза той. — Извинявам се, че изпортих работата. Имах специалната задача да изпратя Уорънтън до казиното. Едно от онези неща…

— Къде е кубинката? — изръмжа Лепски.

— Предполагам, че вече си е у дома.

Лепски скочи на крака. Издаде такъв звук, че дори гръмотевица би му завидяла.

— У дома? Какво искаш да кажеш? Обеща да я доведеш тук още в десет часа. А ние седим тук и с часове те чакаме!

— Казах ви, че всичко се обърка тази вечер. Трябваше да си свърша работата. Тя си е вече у дома.

— Откъде знаеш? — извика Лепски.

— Тя идва тук в осем часа и си тръгва в десет. Сега е единайсет и половина — каза Прескът. — И, слушай, Лепски… Никога не ми викай. Ти може да си голяма клечка извън хотела, но тук голямата клечка съм аз! Ако искате да говорите с нея, отидете до тях.

— Как да разбера дали си е у дома? — попита Лепски.

— Иди и провери! — отсече Прескът. — Къде другаде може да бъде!

— Може да е пукнала в президентския апартамент.

— Да, и Мики Маус, също! Казвам ви, че се е прибрала у дома.

Джакъби се изправи.

— Хайде, Том. Нека отидем и проверим.

Лепски изсумтя.

— Ако не е там, Прескът, ще се върна и ще ти създам такива неприятности, че ще минат години, докато се оправиш!

— Ако забъркаш нещо в този хотел — каза Прескът, гледайки свирепо Лепски, — ще се погрижа г-н Дюлак, кметът и шефът ти да те натикат обратно в униформа и да патрулираш, докато се побъркаш! Сега се измитайте!

Докато продължаваше тази схватка, Анита Сертес, която дълго бе гледала часовника си, се раздвижи върху капака на тоалетната чиния. Никога ли нямаше да стане дванайсет и половина? Отново започна да се моли. Молеше се, спираше и изчакваше, и отново се молеше. Можеше да чува шума от кухнята, който постепенно замираше. Чу как нощната смяна си тръгва. Най-после, минута преди дванайсет и половина, тя излезе от женската съблекалня. Огледа се нагоре и надолу по коридора, ослуша се, сетне, точно в дванайсет и трийсет минути, тихо дотича до вратата за персонала, отключи я и я отвори. Там вече чакаха Фуентес и Мануел. Тя им кимна и ги поведе към асансьора. Вратата рязко се отвори и тримата влязоха. Анита натисна бутона за последния етаж. Докато асансьорът се изкачваше нагоре по етажите, тя изгледа Мануел.

— Педро?

— Никакви новини — излъга той. — Опитах се да се свържа с моя приятел от болницата, но той си беше вече отишъл. Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

— Аз се молих — каза Анита, като го погледна доверчиво. — Дълбоко в сърцето си чувствам, че всичко ще се оправи.

— Да — отговори Мануел, но в момента се мразеше. — Молитвите ти ще бъдат чути.

Като стигнаха последния етаж, Анита първа слезе от асансьора и огледа празния коридор, след което тръгна по една стълба до вратата, водеща към президентския апартамент. За броени секунди тя отключи вратата с дубликата, който си бе извадила от оригиналния ключ. Тримата влязоха в огромния хол, слабо осветен от лампите на терасата.

Анита затвори и заключи вратата.

Новината за смъртта на Педро Сертес Лепски научи от радиото в колата си, докато караше лудо към Сийком.

— Значи мръсникът е мъртъв — каза Джакъби. — Виж, Том, дали е необходимо да говорим с жена му. Няма смисъл!

— В главата ти е все още онази руса красавица, нали? — попита Лепски, като намали скоростта.

— Е, може пък и да я хвана. Тя прекарва до късно навън, а аз утре не съм на работа и мога да си отспя. Какво очакваш от тази кубинка? Какво мислиш, че ще измъкнеш от нея?

— Може да ни заведе до Фуентес.

— Е, и? Той е в Хавана. Не можем да му направим нищо. За бога, Майк, нека си тръгваме към къщи. Вече минава полунощ. Кой го е грижа за някаква си проклета кубинка? — каза Джакъби. — Убиецът е мъртъв. Това приключва случая. И без това имаме достатъчно работа. Защо да се тревожим за някакъв си убиец, който е вече мъртъв.

Лепски спря до тротоара.

— Да. Предполагам, че си прав. Добре, нека си тръгваме. Ще те хвърля до вас. Успех, Макс. Надявам се, че срещата ти ще се състои.

— И аз също — отвърна той.

Лепски остави Джакъби пред дома му и пое към къщи. Спомни си, че не купи роза на Керъл, едва след като паркира колата.

Чувствайки се сякаш отива на екзекуция, той влезе в дома си и заключи предната врата. После събу обувките си и се промъкна в спалнята, като се надяваше, че Керъл спи.

Но, разбира се, тя не спеше, а седеше в леглото и го чакаше.

— Не палете лампите — предупреди ги Анита малко задъхано.

— Няма. Ние виждаме достатъчно добре и само от осветлението на терасата — отвърна Мануел и се огледа. — Как живеят богатите! — Мисълта, че и той може да има апартамент като този, щом пипне петте милиона, проблесна в мозъка му. — Е, трябва да седнем и да чакаме. — Каза това и седна в едно от огромните и удобни кресла, докато Фуентес нерешително излезе на терасата. Беше впечатлен от размерите й: големите саксии с цветя, шезлонгите, масите, бара.

— Колко е часът? — попита Мануел, после се взря в часовника си в сумрака. — О, идва време за новините. Заложил съм пари на един кон, Анита. Чувствам, че днес ми върви. — Той извади транзисторчето от джоба си. — Залагала ли си някога на коне?

— Нямам пари за такива неща — отвърна Анита рязко. — Няма да го включиш, нали? Някой може да чуе.

— Никой няма да чуе — каза Мануел. — Трябва да разбера дали конят ми печели — и той включи транзистора, като го нагласи така, че звукът му да бъде тих, но достатъчно отчетливо да се чува.

Фуентес стоеше с гръб към осветената от лунната светлина тераса. По лицето му се стичаше пот. Щеше ли тази глупачка да се развика, когато разбере, че гадното й мъжленце е мъртво? Мануел ще бъде ли в състояние да я контролира? Той отново попипа пистолета си.

Говорителят започна с местните новини. Анита седеше неподвижна. Мануел искаше да види лицето й, но светлината в голямата стая бе прекалено слаба. Можеше да различи само силуета й, както седеше с ръце, стиснати между коленете.

После дойде съобщението, което той чакаше. Напрегна се и се обърна към Анита, за да може да стреля, ако тя започнеше да вика. Фуентес също се приближи.