Приятна вечер - Страница 32

Много от хората тук виждаха прекрасните диаманти на Уорънтънови за пръв път. Мъжете забелязваха първо Мария, после диамантите, накрая завиждаха на Уилбър. Жените пък имаха очи само за колието, гривните и обеците.

Мария се затрудни най-много при избора на вечерята. Понякога Уилбър, който бе винаги доволен при наличието на хубава пържола, трудно прикриваше нетърпението си, докато Мария настояваше услужливия сервитьор да й обяснява ястията от менюто едно по едно. Сега, когато чувстваше, че всички жени в залата я наблюдават, тя се държеше с дразнещата надменност на разглезена филмова звезда.

Уилбър си помисли: „Е, добре. Това е меденият ни месец! Нека се забавлява. Но се надявам, за Бога, че няма да се държи по същия начин, когато се върнем у дома.“

Джош Прескът, след като се договори с детектива на казиното и се увери, че той ще ги следи отблизо и ще ги изпрати обратно до хотела, реши, че задълженията му са изпълнени.

Взе такси до хотела и мислите му отново се върнаха към Маги. Погледна часовника си. Сега беше девет часът. Имаше среща с нея в два и петнайсет. Трябваше да чака повече от пет часа. Маги наистина го влудяваше. Мислите му дотолкова бяха заети с нея, че съвсем забрави за Анита Сертес. Дори когато започна обиколката си по коридорите на хотела, все още не се сещаше за нея. Очите му непрекъснато следяха движението на стрелките на ръчния часовник. Мислеше само за момента, когато заедно с Маги щяха да лежат на меката морава, прикрити от храстите и цветята.

Мануел извади двата револвера трийсет и осми калибър от найлоновия плик и ги сложи на масата.

— Времето тече — каза той. — Не бива да закъсняваме. Внимавай с револвера — и побутна единия към Фуентес. — Зареден е. Запомни: не бива да се стреля. Работата може да бъде свършена и без намеса на полицията. — Той продължително изгледа Фуентес. — Разбра ли? Ще стреляме само, ако нещата тръгнат на лошо.

Фуентес облиза сухите си устни и взе револвера.

— Разбрах.

— Може да минат три или четири дни, докато старият Уорънтън се появи с откупа — продължи Мануел. — Ще трябва да говоря с Дюлак. Всички ще се нуждаем от храна, докато чакаме. Той не би искал кухнята му да бъде разрушена и ще ни сътрудничи. Ние двамата с теб ще спим на смени. Уорънтънови трябва да бъдат здраво вързани. Ще ни се наложи да завържем и Анита и да й запушим устата. Няма да е лесно, приятелю, но да спечелиш пет милиона долара не може да бъде съвсем лесно.

— Един милион за мен, четири — за теб — поправи го бързо Фуентес.

— Да, точно така. — Мануел се усмихна, но след като Фуентес го погледна отблизо, забеляза, че усмивката не е достигнала студените му като камък очи.

— Ако останем в апартамента три или четири дни, тия хора ще трябва да ядат. Трябва да идат и до тоалетна — каза Фуентес.

— Храната ще е осигурена от хотела. Тоалетна има и в апартамента.

— Когато Анита се оправи от удара — продължи Фуентес — може да стане и опасна. Ще бъде ли умно да й развържем ръцете?

— Това е нещо, за което ще мислим, когато сме всички заедно в апартамента — отвърна Мануел. — Не се тревожи за дреболии. Би трябвало да оставиш тези подробности на мен, приятелю.

Фуентес сви рамене.

— Тя ме притеснява. Опасна е.

Мануел отново се усмихна — дяволски зловещо.

— Аз съм още по-опасен, приятелю.

Двамата мъже се спогледаха, Фуентес усети как по изпотения му гръб полазиха студени тръпки.

Звънът на телефона накара и двамата да трепнат.

Мануел стана, прекоси стаята и вдигна слушалката.

— Торес — каза той, после с внимание мълчаливо слушаше, докато Фуентес попипа пистолета и си помисли, че с него може да се справи дори с Мануел. Студената дръжка му вдъхна увереност.

Мануел отвърна:

— Благодаря ти, приятелю. Не след дълго ще бъдеш възнаграден! — и затвори. Обърна се и се усмихна на Фуентес. — Ако имаш търпение, всички проблеми се решават от само себе си — каза той. — Повече няма да имаме никакви спънки с Анита. Моят приятел от болницата ми каза, че Педро е умрял преди половин час.

Фуентес настръхна.

— Той е мъртъв? — Лицето му се оживи. — Страхотни новини! Си помисли той, докато Мануел го наблюдаваше. — Ако разбере, може да не ни пусне в президентския апартамент.

— Няма да разбере. Тя е вече в хотела и ни очаква. Когато се вмъкнем при нея, аз ще й кажа, че Педро е получил криза и е починал. Не би могла да му помогне по никакъв начин. Ние ще сме вътре, докато ченгетата я търсят и тя ще трябва да остане с нас. Дори ще й дам малко пари.

— Може да помисли, че лъжеш — изрече несигурно Фуентес. — Може да помисли, че Педро не е умрял и да стане опасна.

Мануел отиде до шкафа, извади малък транзистор и го сложи в джоба си.

— Не е необходимо точно аз да й го казвам. Ще го съобщят по новините. Аз и ти ще бъдем също толкова изненадани, колкото и тя. — Той сложи револвера и шепа патрони в другия си джоб. — Ако изпадне в истерия, само ще я халосам по главата. Късметът е на наша страна, приятелю мой. А сега да вървим в хотела.

Мануел тръгна пръв, след него Фуентес. Минаха по многолюдния кей, за да стигнат до колата на Мануел.

Като запали колата, Мануел потупа Фуентес по рамото.

— Всичко върви добре — каза той. — Скоро, приятелю, ние ще сме богати.

Докато Мануел изкарваше колата от кея, Фуентес опипа пистолета си.

В двайсет и един и трийсет Лепски, заедно с Макс Джакъби, спряха с колата пред страничния вход на хотел „Спениш Бей“. И двамата бяха в лошо настроение. Керъл очакваше тази вечер да излязат. Лепски, който никога не се сещаше за празниците и годишнините, дори и за годишнината от сватбата им, бе забравил, че днес бе годишнина от първото им пътешествие в Европа. Въпреки че пътешествието беше наистина отвратително, Керъл категорично заяви, че иска да отидат в някой приличен ресторант и да си припомнят няколкото хубави моменти, които бяха прекарали. Лепски почти не слушаше бърборенето на Керъл, но измърмори, че ще отидат и веднага забрави за ангажимента. Бързаше към къщи, очаквайки вечерята му да е готова и се изненада, когато откри Керъл във ваната.

— Здравей, сладур! — извика той. — Какво има за вечеря?

— Ще вечеряме навън, Лепски — отвърна Керъл и студено го погледна. — Имахме уговорка.

Лепски затвори очи. Сега си спомни нещо за празнуване!

— Виж, скъпа — каза той с най-ласкавия си глас. — Имам работа в полицията. За няколко часа. Трябва да разпитам жената на оня убиец на касиера с наемите. Какво ще кажеш да хапнем вкъщи?

Тя запрати сапунената гъба право в лицето му.

Двамата вечеряха с някакви хамбургери, докато Лепски изслушваше оплакванията на Джакъби, че имал среща с блондинка, готова всеки момент да му се отдаде. Но и двамата мълчаха, по пътя към хотел „Спениш Бей“. След като паркира колата, Лепски тръгна към офиса на Джош Прескът, който тънеше в мрак. Запалиха лампите, взеха столове, седнаха, запалиха по цигара и зачакаха.

Намусени, смръщени, те седяха в пълна тишина. Разтревожен, Лепски се размисли как да се сдобри с Керъл, когато се върне вкъщи. Когато Керъл беше разочарована, почваше да се държи направо непоносимо. Може би, след като поговори с проклетата кубинка, да купи голям букет от цветарския магазин в хотела, отворен дълго след полунощ. С букет красиво аранжирани цветя от хотел „Спениш Бей“, сигурно щеше да трогне Керъл. Но когато се сети, колко ще му струва букетът, той потрепера. Е, може би не букет. Ще купи само една роза, красиво опакована в кутия за подаръци. Джакъби унило си мислеше, че русата красавица, с която беше на среща, има прекалено много приятели. Спокойно можеше да я загуби.

Замислени дълбоко за проблемите си, двамата детективи загубиха представа за времето. Изведнъж Лепски, на когото бяха свършили цигарите, погледна часовника си. Десет и трийсет. Той скочи на крака.