Приятна вечер - Страница 31

Прескът си спомни, че иска да говори с Анита Сертес, когато тя дойде на работа. Ако му се наложи да чака във фоайето от осем часа, щеше да я изпусне.

— Сър — каза той. — Трябва да знаете, че една от чистачките ни, която почиства апартамента на г-н Уорънтън, е кубинка и съпругът й е задържан от полицията за убийство.

Дюлак потрепера. Жена от персонала му — съпруга на убиец!

— Не можем да оставим такава жена да работи при нас — отсече той. — Как се казва?

— Анита Сертес, сър.

— Много добре, Прескът. Остави това на мен.

Щом Прескът напусна офиса, Дюлак се обади на завеждащия персонала, който изстена, когато Дюлак му нареди да уволни Анита Сертес незабавно.

— Само не довечера, сър — каза той умоляващо. — Нямам резервен човек, който да я замени. Тя върши добре работата си. Мога ли да Ви предложа да я извикам на сутринта, когато ще мога да я заменя?

— Много добре — съгласи се Дюлак, — но трябва да се отървем от нея.

Докато продължаваше този разговор, а Прескът проверяваше револвера си в офиса, преди да слезе във фоайето, за да изчака семейство Уорънтън, пристигна Анита. Беше подранила, като се надяваше, че от полицията все още не са дошли в хотела. Никой не я видя как отключи служебния вход, влезе и затвори след себе си, после отново заключи. Тя вървеше бързо и безшумно към женската съблекалня и се заключи в една от тоалетните.

Седна на ръба на тоалетната чиния и се подготви за дългото чакане. Нямаше никакво намерение да се качва до президентския апартамент. Беше напълно възможно някое ченге или Прескът да я дебнат там. Щеше да изчака до дванайсет и трийсет, за да отключи вратата за персонала и да заведе Мануел и Фуентес до апартамента. Като премисли всичко тя реши, че полицаите ще седят в офиса на Прескът, докато тя си свърши работата. Беше убедена, че управата на „Спениш Бей“ нямаше да допусне полицаите да се мотаят в хотела, да не би случайно да изплашат богатите и капризни клиенти. Докато седеше в полутъмното помещение, мислеше за любимия си Педро. Колко хубаво щеше да бъде, когато се качат двамата на кораба и се отправят към дома. Тя копнееше да го прегърне и утеши. Беше сигурна, че ако той е при нея, тя ще му върне силите. Щеше да робува на полетата със захарна тръстика, за да припечелва пари. А той ще лежи в къщата на баща си, докато не се почувства достатъчно добре, за да започне да й помага.

Свлече се от тоалетната чиния и застана на колене. Взе да се моли само за едно — да бъде заедно с Педро след няколко дни.

Докато тя се молеше, Педро Сертес премина от мъчителния сега живот към спокойната смърт.

Брейди, Маги и Баниън седяха в бунгалото и сверяваха последните подробности по среднощната операция.

Брейди бе съобщил на Баниън, че е говорил с Големия Шеф.

— Ние пипваме плячката, Майк — каза той — а ти получаваш петдесет хиляди долара. Може да се наложи да изчакаш няколко дни, но не повече.

Баниън вдигна широките си рамене.

— Това е страхотна новина — успокои се той.

Маги го потупа по ръката.

— Много се радвам за теб, Майк. — Тя изрече това от сантименталност. — Наистина се надявам всичко да мине добре за твоята дъщеричка. Наистина се моля и се надявам.

Баниън беше взел три болкоуспокояващи таблетки. Въпреки че сега не усещаше болка, той бе разтревожен. Не се движеше с обичайната лекота. Краката му се влачеха, у него нямаше никакъв живец. Помисли си, че умира много по-бързо, отколкото по-рано предполагаше.

— Взел ли си смокинг със себе си, Майк? — попита Брейди.

— Да, взел съм.

— Така ще те гримирам, че никой да не те познае — продължи Брейди. — Двамата ще отидем в хотела около два часа. Няма да ни обърнат внимание. Ако някой ни се изпречи на пътя, ти ще го оправиш със стреличка. Запомни, ударът трябва да бъде върху откритата плът: ръката, лицето или врата. Семейство Уорънтън може да са в президентския апартамент, когато ние стигнем. Ти ще стреляш и в тях. Работата не бива да ни отнема повече от четирийсет минути. Връщаме се тук, предава ме плячката в ръцете на хората на шефа, и поддържаме контакт още два дни. Ти получаваш парите си и се сбогуваме. Става ли така?

Баниън кимна.

— Можете да разчитате на мен.

— Знам, че мога. Знам какво означава тази работа за теб.

Брейди се обърна към Маги.

— Скъпа, няма нужда да ти повтарям какво трябва да правиш, нали. Ти само дръж хотелския детектив настрана от нас. Още едно нещо и стига за днес. Иди до ресторанта и кажи на салонния управител, че не съм добре и няма да ям.

Маги ококори очи.

— О, не. Наистина ли не си добре?

— Трябва да му кажеш така! — сряза я Брейди. — Иначе нищо ми няма! Когато ченгетата дойдат да проверяват, искам да разберат, че съм бил болен, на легло. Разбра ли?

Маги примигна, сетне се усмихна.

— Хитро. За един ужасен момент си помислих, че…

— Няма значение. Не бива да мислиш, Маги Мозъкът ти няма полза от това. Като отиваш към ресторанта, провери дали семейство Уорънтън са там на вечеря. Разбери, ако можеш, дали ще ходят някъде довечера.

— Да, скъпи — Маги погледна Брейди изпитателно. — Мога ли да вечерям в ресторанта?

— Можеш да се натъпчеш до пръсване — каза Брейди. — Поръчай си каквото искаш.

Маги изохка от задоволство.

Докато те говореха, Баниън мислеше за дъщеря си, Криси. Беше се обаждал вече два пъти в приюта, откакто пристигна в Парадайз Сити. Дежурната сестра, учтива и внимателна му вдъхна увереност и го поуспокои. Каза му, че Криси е щастлива, но баща й й липсва, и тя продължавала да пита, кога ще може да го види. Баниън си припомни всички почивни дни, които бяха прекарали заедно с Криси и почувства болка в сърцето. Отговори на сестрата, че няма да се наложи да го чакат дълго, а тя обеща да предаде на Криси.

Половин час по-късно Маги, облечена с най-красивата си вечерна рокля, в която приличаше на участничка в ревюто „Крейзи Хорс“ в Париж мина през хотелското фоайе.

Тя видя Джош Прескът да седи намръщен далеч от шумната тълпа. Мина покрай него, фръцна се и го дари с най-сексапилната си усмивка, а после влезе в ресторанта.

Салонният управител се приближи към нея, докато по-възрастните мъже, които вече вечеряха, спряха и я заразглеждаха, като съжаляваха, че не са с по двайсет години по-млади.

— Добър вечер, мадам — каза управителят. — Господин Ванс не е ли с вас?

— Горкичкият, не се чувства добре тази вечер — и големите й очи се изпълниха с тъга. — Получи един от пристъпите си. Но настоя аз да вечерям. Толкова е добър.

— Да му изпратя ли нещо, мадам? — попита управителят, докато я придружаваше до масата в ъгъла.

Маги спря. Тя видя как семейство Уорънтън влязоха във фоайето. Видя и Прескът, който неохотно стана и се присъедини към тях. Зърна и диамантите, а после Прескът и Уорънтънови се скриха от погледа й.

— Мога ли да изпратя нещо на господин Ванс? Нещо съвсем леко? — попита управителят отново.

— Не, благодаря Ви. Г-н Ванс спи. Дадох му успокоително.

Тя седна на масата.

— Г-н и Г-жа Уорънтън ли си тръгнаха преди малко?

— Да, мадам. Ще прекарат вечерта в казиното — отговори управителят и разлисти менюто. — Мога ли да Ви предложа нещо? — Той си помисли, че тази медицинска сестра беше най-прекрасната и сексапилна жена, която бе идвала някога в хотела.

Маги едва не възкликна от нетърпение. Удостои го с безпомощния поглед на широко разтворените си очи и каза:

— Ще бъдете ли така добър? Умирам от глад.

Мария Уорънтън предизвика сензация в ресторанта на казиното, където влезе, придружена от Уилбър и салонния управител, който им показваше пътя. Тя вървеше по постланата с червен килим пътека между масите, направо към най-хубавата маса в цялата зала.

Богаташите вече вечеряха. Вечерята в казиното бе сервирана по-рано. Най-голям интерес представляваха масите с рулетка. Навсякъде бързаха да привършат с храната и да пристъпят към по-сериозните занимания за вечерта.