Приятна вечер - Страница 30

— Поръчай си кралски скариди с къри — посъветва го Хедън. — Много са вкусни.

Брейди рече, че кралските скариди с къри прекрасно го устройват. Хедън поръча още едно сухо мартини за себе си и уиски с лед за Брейди.

Веднага след като управителят се отдалечи, Хедън погледна въпросително Брейди.

— Какви са новините?

— Довечера ще направим големия удар — каза Брейди. — Изглежда сигурна работа. Първо сейфа, сетне диамантите на Уорънтън. А после какво ще правим?

— Ти изпипа ли всичко докрай?

— Казах ти: всичко е сигурно.

— И аз съм изпипал всичко до най-малките подробности — увери го Хедън. — Лу, довечера ще направим наистина голям удар.

Двама сервитьори дойдоха и сервираха кралските скариди. По изражението на лицето на Брейди, надвесил се над чинията, Хедън разбра, че по-нататъшните опити за делови разговор ще бъдат само губене на време.

Двамата мъже обядваха в пълно мълчание. От време на време, Брейди силно сумтеше от задоволство. Накрая, когато се наяде, той се отпусна назад, избърса устата си със салфетка и се усмихна.

— Това ядене бе дяволски добро, Ед.

— Не можеш ли да насочиш лакомия си мозък към работата? — попита Хедън.

— Нека си поръчаме ябълково суфле — каза Брейди. — Умирам си за ябълково суфле.

Хедън вдигна рамене и поръча две ябълкови суфлета. Докато ги чакаха, Брейди почисти зъбите си с клечка за зъби и тихо си затананика. Хедън едва успяваше да сдържа нетърпението си.

Чак след като сервираха кафето и коняка, можеше да се приказва с Брейди.

— Както ти казах, аз съм готов с моята част. Говорих с Кендрик. Той ще се заеме с цялата сделка. Сега, щом вече зная, че ще направим довечера големия удар, ще го предупредя да изпрати своя човек във вилата ти. След като пипнеш стоката, се връщаш във вилата. Човекът на Кендрик ще вземе плячката и с това свършват проблемите ти. Кендрик ме увери, че ще прибере стоката на такова място, където никой не може да я открие. Когато нещата се поуспокоят, ще продадем стоката. Може да минат два месеца, преди да си получим мангизите, но не повече.

Брейди направи гримаса.

— Ами ако Кендрик заяви, че никога не е виждал плячката? На този дебелак му нямам никакво доверие.

Хадън се усмихна мрачно.

— Имам достатъчно компромати за Кендрик, за да го изхвърля от бизнеса и да го пратя зад решетките. Бъди спокоен, ще си получим парите.

Брейди кимна.

— Добре. Щом ти го казваш, значи ще си получим парите.

— Веднага след като предадеш плячката, се връщаш в инвалидната количка. Ще останеш в хотела още два дена. Ще има проверка, но ченгетата изобщо няма да те заподозрат. Документите ти са перфектни. След два дена, напускаш. Съгласен ли си?

— Да. Разбирам. Кога ще си получа парите, Ед?

— Кеднрик ще внесе дела ти по твоята сметката в швейцарската банка до два месеца.

— А какво ще стане с парите за Баниън — петдесетте хиляди долара?

— Той също ще трябва да почака.

— Слушай, Ед — каза Брейди настойчиво. — Този човек наистина се нуждае от парите. Болен е, в последната фаза на неизлечим рак и има бавноразвиващо се дете, за което иска да се, погрижи. За да съм сигурен, че той ще даде максималното, на което е способен, искам да му обещая, че ще получи дела си веднага след като свърши работата. Ще дадеш ли парите?

— За какво толкова труд? Кой го е еня за някого си там? Ако искаш да му помогнеш, Лу, ти му плати — измърмори Хедън.

— Щях да го направя, ако можех, но изглежда, че никога няма да разполагам с достатъчно пари — каза Брейди. — Хайде, Ед. Какво са петдесет хиляди за теб? За да не развалим тоя сладък бизнес заради някакви си петдесет хиляди, искам да обещая на Баниън, че ще му платим веднага след като свършим работата и искам да изпълня обещанието си.

— За моя сметка?

— Ти ще получиш осем милиона, а може би и повече. За бога Ед, прояви малко човечност.

Хедън помисли, сетне вдигна рамене.

— О, за Бога. — Той се ухили на Брейди. — Ти си в състояние да продадеш и краставици на краставичаря, и брашно на мелничаря. Добре ако Баниън си свърши добре работата, ако ти пипнеш диамантите на Уорънтън, ако докопаш плячката от касетките, ще ти дам петдесет хиляди за Баниън.

Брейди се усмихна.

— Имаш думата ми, Ед. — Той бутна стола назад и се изправи. — Баниън ще свърши добра работа, както и аз. Благодаря за страхотния обяд. Довиждане — и той напусна ресторанта, качи се в колата и подкара обратно към хотел „Спениш Бей“.

Мария и Уилбър Уорънтън се завърнаха в президентския апартамент малко след седем часа вечерта. Бяха прекарали следобеда в каране на сърф и Уилбър бе добре отпочинал. Той очакваше с търпение спокойната вечеря в хотелския ресторант, а остатъка от вечерта щеше да прекара, като гледа някой изтъркан уестърн по телевизията. Но надеждите му се изпариха, когато Мария каза: „Моля те, донеси ми диамантите. Тази вечер ме сърбят ръцете. Чувствам, че ще ми работи късметът. Ще вечеряме в казиното, а после ще поиграем.“

„Отиде ми уестърнът“, помисли си Уилбър и отвърна:

— Но, Мария, мислех, че сме се разбрали да не носиш диамантите си извън хотела.

Мария се намръщи и вдигна вежди.

— Ще нося диамантите си, когато си поискам! Защо са ми, ако не ги нося?

— Но този град е пълен с гладни кубински бежанци — отговори Уилбър с цялото търпение, на което бе способен. — Твоите диаманти могат да вкарат някого в изкушение. Могат да ни оберат.

— Не говори глупости! Аз ще си сложа диамантите! Тръгваме в осем и трийсет. По-добре се преоблечи — и Мария влезе в спалнята си, като затръшна вратата след себе си.

Уилбър се замисли за момент, после отиде до сейфа и избра комбинацията, отвори вратичката и извади оттам кожената кутия за бижута. Сложи я на масата и отново заключи сейфа. След това отиде до телефона и се обади в офиса на Жан Дюлак.

— Обажда се Уорънтън — каза той, когато някакъв женски глас му отговори. — Бих желал да говоря с г-н Дюлак.

— Разбира се, г-н Уорънтън — почтителната интонация в гласа й го поласка. След минута, Дюлак се обади.

— Добър вечер, г-н Уорънтън. Мога ли да направя нещо за Вас?

— Ние отиваме в казиното — каза Уилбър. — Госпожа Уорънтън ще носи диамантите си.

Дюлак, който имаше безпогрешния талант да отгатва желанията на богатите си клиенти, отговори:

— Разбирам, г-н Уорънтън. Вие бихте искали да Ви придружава сигурен бодигард. Не представлява никакъв проблем. Кога тръгвате?

— Около осем и трийсет — рече Уилбър, стреснат от това, че Дюлак моментално схвана ситуацията.

— Тогава във фоайето в осем и трийсет ще ви чака сигурен бодигард. Ще се обадя на г-н Хендрик, който управлява казиното. Бодигардът ще Ви придружава по време на престоя в казиното и ще Ви изпрати обратно до хотела. Удовлетворява ли Ви?

— Да, много Ви благодаря, г-н Дюлак, Вие имате наистина страхотен хотел — каза Уилбър и бе съвсем искрен.

— За мен е удоволствие да бъда на вашите услуги, г-н Уорънтън — отвърна Дюлак спокойно. — Желая Ви приятно прекарване — и той затвори.

Джош Прескът тъкмо довършваше вечерята си, състояща се от стек с препържен лук в стол-ресторанта, когато пиколото се приближи и му каза, че шефът иска да го види незабавно.

Като ругаеше под носа си, Прескът забърза към офиса на Дюлак. Часът бе деветнайсет и трийсет.

— Трябва да изпълниш ролята на бодигард на г-н и г-жа Уорънтън — нареди му Дюлак. — Те отиват в казиното, и г-жа Уорънтън ще носи диамантите си. Уговорил съм се с управата на казиното, техен човек да ги посрещне на входа. След като закараш невредими г-н и г-жа Уорънтън до казиното, ще се върнеш тук, за да поемеш отново задълженията си.

— Да, сър — каза Прескът безизразно и си помисли: Тия проклети богати кучки, дето винаги искат да се изфукат със своите диаманти!

— Ще тръгнат в осем и трийсет — продължи Дюлак. — Изчакай ги във фоайето. Бъди там в осем часа. Не бива да чакаш.