Приятна вечер - Страница 28

— Тук съм по полицейско разследване, госпожице Хепълуейт. Искам да разбера къде работи Анита Сертес, регистрирана на Фиш Роуд № 27, Сийком.

Тя го погледна враждебно.

— Защо?

Кръвното налягане на Лепски подскочи. Прииска му се да я метне върху гишето и да напляска задничето й.

— Полицейско разследване — повтори той. — Не трябва да си напрягаш мозъчето излишно, маце.

— Не ме наричай маце! Ще се оплача, че ме обиждаш.

На Лепски вече му писна.

— Аз пък ще те арестувам за създаване на пречки на полицията, маце. Разследвам двойно убийство. Искаш ли да дойдеш до полицейското управление, за да изясним нещата веднъж завинаги?

Госпожица Хепълуейт изгледа слабото сурово лице на Лепски и реши, че достатъчно му е ходила по нервите. Той изглеждаше така, сякаш наистина ще изпълни заплахата си. Последното, което госпожица Хепълуейт би искала, беше да я заведат в полицейското управление. Тя се предаде неохотно.

— Какво беше името?

Лепски й пусна усмивката на суровото, но справедливо ченге.

— Анита Сертес, Фиш Роуд № 27, Сийком.

— Разбирате, че имам много… — започна госпожица Хепълуейт, опитвайки се да запази стопяващото се чувство на собствено достойнство.

— Анита Сертес, Фиш Роуд № 27, Сийком излая Лепски.

— Сега ще проверя. — Бясна на себе си, че се остави да бъде унижена от това ченге, госпожица Хепълуейт се отправи към кантонерките с регистрите. Съзнателно се разтакаваше, докато Лепски барабанеше по гишето, а кубинците зяпаха и слухтяха.

Най-накрая се върна с една карта.

— Тази жена работи на непълен работен ден в хотел „Спениш Бей“ като камериерка — каза тя. — Работното й време е от десет до един и след това отново в осем вечерта.

Лепски й хвърли една цинична усмивка.

— Благодаря ти, маце. Пази се да не ми паднеш — и излезе.

Един дребничък и слаб кубинец, някъде по средата на опашката, прошепна на приятеля си:

— Запази ми мястото — напусна залата и отиде да търси градски телефон. Беше добър приятел на Анита Сертес. Имаше само един човек, който можеше да предаде новината, че полицията издирва Анита. Той се обади на Мануел Торес.

Джош Прескът, хотелският детектив на „Спениш Бей“ се подготвяше за нощно дежурство. След като си взе душ и се избръсна, започна да се облича. Съзнанието му бе обсебено от образа на тази фантастична, разкошна медицинска сестра. Беше ходил с десетки момичета, но нито една от тях не можеше да се сравнява с нея. Тази вечер имаха среща. От мисълта как отново ще я натиска в храстите, пулсът му заби учестено. Докато си оправяше връзката, звънецът на вратата иззвъня.

Лепски нахълта вътре.

— Здрасти, Джош!

— Какво искаш? — попита Прескът. — Готвя се за дежурство.

— И какво от това? — Лепски седна. — Интересува ме една кубинка, която работи в хотела. Анита Сертес. Говори ли ти нещо това име?

— Разбира се. Тя чисти апартаментите и е на непълен работен ден.

— Прочете ли за оня нещастник, който застреля касиера с наемите на Фиш Роуд?

Прескът кимна.

— Анита Сертес е съпругата на убиеца. Искам да говоря с нея.

— Тези проклети кубинци винаги се забъркват в някаква каша.

— Прав си. И аз така мисля. Значи работи от осем до десет. Тъй ли?

— Да.

— Тогава мога да дойда в хотела и да говоря с нея, нали?

Прескът се замисли за миг, след това поклати глава.

— Тя се грижи за апартамента на Уорънтън. Шефът ще излезе от кожата си, ако точно президентският апартамент не е почистен както трябва. Слушай, за да не се издъним, изчакай, докато тя свърши дежурство. Ще се погрижа да дойде в офиса ми точно в десет часа. Тогава ще можеш да си говориш с нея.

Лепски, който знаеше влиянието на Дюлак в града, повдигна рамене.

— Добре, Джош. Ще бъда в офиса ти точно в десет без пет.

— Ще ти я доведа на всяка цена — обеща Прескът.

Беше 18.30 часът.

Лепски усети глад. Керъл му бе заявила, че ще сготви някакво ново блюдо, но се заинати да му каже какво точно. Когато Керъл не говореше с часове по телефона или не прекарваше цели следобеди в пиене на кафе и размяна на последните клюки с приятелките си, тя изучаваше готварски книги. Винаги изнамираше да направи някакво ново сложно ядене, което неизбежно завършваше катастрофално.

Лепски живееше с надеждата, че един ден тя ще сготви нещо, което ще става за ядене, вместо да разчита на притопляните замразени храни от хладилника.

Когато отвори входната врата, плътно го обгърна миризма на загоряло ядене и в ушите му отекна гласът на Керъл, която ругаеше с всички сили.

Лепски се опита да изобрази на лицето си усмивка на влюбен и разбиращ съпруг, но всъщност така заприлича на човек, който току-що бе избягал от филм на ужасите. С чувство на примирение и обреченост, той влезе в задимената кухня.

Анита и Фуентес чакаха повече от три часа, Мануел да се върне на кораба. Тези три часа бяха най-тежките часове в живота на Фуентес.

В кабината бе задушно и горещо. Той непрекъснато пушеше, сновеше напред-назад, мърмореше си нещо под носа и през цялото време усещаше омразата на тая жена, невъзмутима като каменна статуя.

Мине се — не мине, й хвърляше по един стреснат поглед. Тя седеше неподвижна, втренчена в стиснатите си юмруци, а тежката й черна коса, паднала напред, почти скриваше лицето й.

Когато Фуентес чу тежките стъпки на Мануел по палубата, въздъхна с облекчение. Чак тогава Анита се размърда. Вдигна глава и погледна към вратата на кабината, но лицето й бе каменно.

Мануел влезе и затвори вратата. Веднага се приближи до масата и седна срещу Анита.

— Добри новини! — каза той. Обърна се към Фунтес, който седеше на леглото:

— Донеси ми едно питие, приятел.

Фуентес извади бутилка ром от някакво шкафче и напълни догоре една чаша.

— Анита, съжалявам, че толкова се забавих — продължи Мануел. — Приятелят ми в болницата беше зает. — Трябваше да почакам.

— Педро? — попита Анита дрезгаво.

— Да… Педро. — Мануел взе чашата от Фуентес и пресуши рома, въздъхна и остави чашата на масата. — Дълго чаках, но най-накрая успях да говоря с приятеля си. Обясних му ситуацията. Питах дали Педро ще може да понесе пътуване по море. Той каза, че стига нещата да са правилно организирани, Педро може да дойде с нас. Вече можел да става, да седи, можел да яде, но нещата трябва да са организирани както трябва.

Фуентес седеше на леглото и бършеше потното си лице. Той знаеше, че Мануел лъже, но поне лъжеше убедително.

— Какви неща? — попита Анита.

— Приятелят ми каза, че трябва да прекараме Педро от болницата до кораба с линейка. Щом той се озове на борда, ти ще можеш да се погрижиш за него. Не може и дума да става да го водим до хотела. Трябва да му спестим и най-малкото усилие.

Анита гледаше стиснатите си юмруци, дълбоко замислена.

Фуентес чувстваше как потта се стича по лицето му. Проклета кучка! Помисли си той. Тя стои между мен и един милион долара.

Мануел също наблюдаваше Анита, като си мислеше, че тя държи ключа към пет милиона долара. Беше ли успял да я заблуди с лъжите си?

Анита вдигна очи.

— Ще го пусне ли полицията до кораба? — попита, тя.

— Какво друго могат да направят? Притиснали сме ги в ъгъла — каза Мануел. — Няма грешка. Ще държим и Уорънтън. Заложили сме две бомби. Ще обясня на Дюлак, че мога да унищожа хотела му от борда на кораба, ако не докарат Педро тук.

Тя го погледна изпитателно.

— Но ще можеш ли наистина да го направиш?

— Да. Човекът, който направи бомбите, ми дължи живота си. Обясни ми, че бомбите могат да бъдат взривени с това дистанционно управление в радиус от три километра.

Без да помръдне, Анита продължи да го гледа изпитателно.

— Покажи ми това дистанционно управление. Мануел се размърда неуверено, но като я погледна и видя хладното й изражение, се изправи, отиде до едно чекмедже и извади черна кутия.