Приятна вечер - Страница 27

В предната кабина намери Фуентес да лежи на койката. Той седна и се вторачи в Анита.

— Тази какво прави тук? — попита той.

— Лоша работа — каза тихо Мануел и седна на масата. — Ченгетата я търсят. Тя остава тук, докато дойде време да иде на работа.

Фуентес се опита да каже нещо, но Мануел му махна с ръка да млъкне.

— Седни, Анита.

Когато тя седна до масата, той продължи.

— Довечера в колко часа трябва да започнем операцията?

— Дванайсет и трийсет — каза Анита без колебание. — По това време никой не си е в апартамента. Хотелският детектив започва да патрулира в един часа. Персоналът ще е зает да приключва в кухнята. Това е най-подходящото време.

— Ти в колко часа свършваш работа?

— Малко след десет. Дайте ми лист и молив. Ще ви начертая как да стигнете до входа за персонала.

Мануел й подаде лист и молив и седна да наблюдава как чертае скицата. Докато тя бе заета с тази работа, той погледна към Фуентес и му кимна, за да му даде знак, че Анита добре знае какво прави.

Тя му подаде листа.

— Ясно ли ти е?

Мануел разглежда скицата в продължение на няколко минути, после кимна.

— Значи минаваме отзад, по „Ранч Роуд“. След това през игрището за голф, после по пътеката, която води към служебния вход?

— Да.

— Може ли да изникне някакъв проблем?

— Не, но трябва да внимавате да не ви забележат.

— И после?

— Точно в дванайсет и половина аз ще отворя служебния вход. Вие трябва да сте там и веднага да влезете. Наоколо няма да има никой. Ще ви заведа до асансьора в мазето и оттам ще се качим горе. Президентският апартамент, където са настанени Уорънтънови, си има отделен асансьор. Ще се качим по стълбите и ще отключим вратата.

— Ами ако са вътре?

— Никога не се връщат преди един и половина. Ще заключа вратата отвътре, а ние ще излезем на терасата и ще ги изчакаме там. Останалото оставям на вас.

Мануел размишляваше върху това, което тя му беше казала, но през цялото време имаше чувството, че Фуентес го наблюдава.

Накрая кимна:

— Звучи добре.

— Мануел, — рече тя. — Нали сме се разбрали, че мъжът ми идва с нас?

Последва продължителна пауза. Фуентес прекара пръсти през дългата си, мазна коса. Мануел бе приковал поглед в олющената маса, след това вдигна, глава и погледна Анита право в очите.

— Да — отвърна той. — Това е ясно от самото начало. Педро се оправя, но, ако дойде на кораба с нас, положението му може да се влоши, Анита. Той все още не е съвсем добре.

Анита замръзна.

— Ако не ми обещаеш, че той идва с нас, аз няма да ви отворя служебния вход — отсече тя твърдо.

— Разбирам чувствата ти. Ти си прекрасна жена, но нека разгледаме нещата по-подробно — каза Мануел, като се насили да й се усмихне съчувствено. — Имаме всичко, което ни е нужно, да окажем натиск — две бомби и Уорънтънови, но мъжът ти е все още много зле. След две седмици той би могъл да пътува, без опасност състоянието му много да се влоши, но сега, когато ченгетата те търсят, не можем да чакаме две седмици. Трябва да започнем изпълнението на плана си още тази вечер. Сега ще ида в болницата и ще говоря с моя приятел, за да разбера дали Педро може да бъде безопасно преместен. Ако той каже, че може, тогава няма да има никакъв проблем. Но ако каже, че за Педро е опасно да предприема дълго пътуване, тогава ще ти направя едно друго предложение.

Анита седеше втренчена, взряна в Мануел. Той усети някаква несигурност. Големите и черни очи го гледаха изпитателно.

— Какво друго предложение? — гласът и бе тих и пресипнал.

— В момента не е нужно да го обсъждаме Мануел се изправи. — Сега ще ида в болницата и ще поговоря с моя приятел. Надявам се, че няма да се наложи да мислим за друг вариант. Връщам се след час.

— Ще почакам — каза Анита. — Но искам да е ясно, че ако Педро не дойде с нас, няма да ви пусна да влезете в хотела.

— То е съвсем ясно. — И Мануел излезе от кабината, прекоси мостчето, качи се в колата си и потегли.

Фуентес гледаше Анита, без да откъсва очи от нея, а в погледа му просветваше омраза. Много му се щеше да извади ножа и да й пререже гърлото. Ако имаше късмет, един милион долара му бяха в кърпа вързани, но тая жена можеше да обърка цялата работа.

Анита въобще не го погледна. Тя се взираше в стиснатите си юмруци.

— Мануел е човек, дето държи на думата си — увери я Фуентес. — Трябва да направиш това, което ти казва. Бъди разумна.

Анита вдигна поглед. Изразът на лицето й накара Фуентес да се свие на мястото си.

— Ти си виновен за всичко! Ти замеси мъжа ми в това ужасно нещо! Ти му даде пистолета! Да не си посмял да приказваш! Господ да те убие!

Фуентес не гъкна. Тая жена е опасна, помисли си той. Каква ли лъжа ще измисли Мануел, за да я баламоса?

Когато Лепски уведоми сержант Джо Бийглър, че вече разполага с името на убиеца на касиера и че сега трябва да установи къде се намира съпругата му, Бийглър, докато си отпиваше от кафето, похвали Лепски, че си е свършил добре работата. Но когато Лепски допълни, че иска двама души, за да ги изпрати надолу по „Фиш Роуд“, да направят засада и да облекчат Джакъби, Бийглър изгледа Лепски така, сякаш му бе поискал тон злато.

— Нямам излишни двама души — отряза го Бийглър, след дълга пауза.

— Това е твой проблем. Искам да устроим засада. Не мога да открия къде работи тази жена, така че най-добрият начин да я пипнем, е щом се върне от работа — каза спокойно Лепски, сякаш обясняваше на бавноразвиващо се дете.

Бийглър отпи от кафето си.

— Знаеш ли какво щях да направя, ако бях един умен детектив първа степен? — запита го той. — Бих могъл да добавя, че не съм печен детектив първа степен, а много печен сержант. Слушай, ако исках да разбера къде работи някаква си кубинка, знаеш ли какво щях да направя?

Лепски разхлаби възела на връзката си. Когато Бийглър започнеше да се държи така покровителствено, кръвното му налягане се вдигаше до небето.

— Казвай — изръмжа той.

— Поради това, че съм много печен сержант, аз отговарям за този участък, когато шефът го няма. На твое място щях да отида в кметството и да проверя в офиса на имиграционните власти, където се пазят данни за всеки кубинец, или кубинка, които живеят в нашия град.

Лепски го изгледа зяпнал.

— Как не можах да се сетя досега, по дяволите!

— Ти няма откъде да го знаеш, но аз ги зная тези неща, защото съм много печен…

Но Лепски бе вече изчезнал. Той скочи в колата и отпрати към кметството.

На гърба на кметството, откри офиса на имиграционните власти, където дълга опашка от дрипави кубински бежанци чакаха да се регистрират.

Лепски нямаше време да изчаква някакви си кубинци. Разбута хората от опашката и с лакти си проби път до големия офис, където кубинците отговаряха на зададените им въпроси.

Като се добра до началото на опашката, той се изправи пред една млада жена, която седеше зад дълго гише и попълваше формуляр. Табелката отпред му подсказа, че това е госпожица Хепълуейт.

Огледа я и реши, че тя е нахакано и готино маце, което си знае добре работата.

— Госпожица Хепълуейт? — Той тикна значката си под носа й. — Детектив Лепски.

Тя не вдигна очи, а продължи да попълва формуляра. Откъде да знае Лепски, че сутринта бе имала разправии с някакво ченге за неправилно паркиране и отнесе глобата. Точно сега госпожица Хепълуейт, момиче с изключително силен характер, ненавиждаше всички ченгета.

Лепски почака, като нервно барабанеше с пръсти по гишето. Когато свърши да попълва картата, тя вдигна поглед, но сиво-сините й очи имаха каменно изражение.

— Заета съм — отряза тя. — Кой казваш, че си ти?

Лепски разхлаби връзката си.

— Детектив Лепски, градска полиция — пусна в ход той полицейския си тон и отново показа значката.

— Какво очаквате да направя? — попита тя. — Да коленича и да Ви се поклоня?

Тази кокона си знае цената, помисли си Лепски, като с усилие запази самообладание.