Приятна вечер - Страница 26

— Този гад започна да издава някакви звуци — каза той и се изправи. — Ще имаш ли нещо против да ида да закуся?

— Върви, Лари. Остави го на мен.

Лепски седна на свободния стол до леглото. Джакъби си придърпа още един стол, седна и оптимистично извади тефтер и молив.

Лепски погледна мъжа на леглото и лицето му се сгърчи. Ако съществуваше предсмъртен отпечатък, той бе върху изострилото се, бледо лице на този кубинец.

Зачакаха.

Изминаха пет минути и Лепски започна да губи търпение. Той хвана горещата, отъняла китка на Педро и я разтърси.

Педро изстена и отвори очи.

— Как се чувстваш, синко? — повтори Лепски. Нежният му глас стресна Джакъби, който никога не бе чувал Лепски да говори така.

Педро изстена и затвори очи.

— Слушай, синко, кой си ти? — попита Лепски отчетливо. — Как се казваш?

Педро бавно отвори очи.

— Върви по дяволите — измърмори той и ги затвори.

— Синко, трябва да ти кажа нещо. Ти си много зле и докторът смята, че няма да оживееш. Съвсем скоро ще се превърнеш в неидентифициран труп, ако не ми кажеш как се казваш — изрече Лепски. — Така ли искаш да стане?

Педро отвори очи и се вторачи в Лепски.

— Неидентифициран труп — повтори Лепски с тъжна нотка в гласа, която накара Джакъби да се ококори. — То не е хубаво да се говори за такива работи, но много типове мрат из този град. Оня ден умря едно старо пиянде. Нямаше документи. Никой не го знаеше кой е. Опитахме се да намерим най-близките му роднини, но никой не се яви. Знаеш ли какво става, когато върху градската управа се изтърси неидентифициран труп? Погребенията са сериозен разход. Затова старият пияница бе увит в един найлон и го изхвърлиха в морето, на акулите.

Нали не искаш и с теб да стане същото, синко?

Като го чу, Джакъби зяпна. За малко да провали лъжата на Лепски и да го опровергае, но Лепски му намигна и той си замълча.

— Никой не иска да завърши земния си път като храна на акулите, нали така? — продължи Лепски. — Ако знаем кой си, ще можем да се обадим на семейството ти или на жена ти, ако си женен, така че ще те погребат както подобава. Нали не искаш да те хвърлят в морето?

Педро потрепери и по лицето му мина сянка на ужас. Знаейки, че кубинците са не само религиозни, но и суеверни, Лепски изчакваше.

След кратка пауза Лепски продължи:

— Така че, синко, помогни ни да те погребем прилично. — Той се наведе напред. — Как се казваш?

Педро задиша учестено.

— Акули? — изломоти той.

— Да, синко, нали знаеш, че в залива има гладни акули, които само чакат да си похапнат нещо.

По тялото на Педро премина тръпка.

— Казвам се Педро Сертес — прошепна той накрая.

Като продължаваше да говори нежно, Лепски попита:

— Къде живееш, Педро?

— Сийком, „Фиш роуд“ двайсет и седем — измънка Педро след дълго колебание.

— Имаш ли жена, Педро? Ще идем да поговорим с нея да ти приготви прилично погребение.

— Анита.

— Тя с какво се занимава, Педро? Къде работи?

— Работи… — Педро с мъка си поемаше въздух, затвори очи и лицето му се отпусна.

— Извикайте сестрата! — нареди рязко Лепски. — Този май ще хвърли топа.

Джакъби скочи на крака, но в този момент влезе сестрата.

— Свърши ви времето — каза тя рязко.

— Много е зле — рече Лепски.

Сестрата се приближи до леглото, опипа пулса на Педро и вдигна рамене.

— Едва ли ще изкара още дълго — определи тя с безразличие. — Вие си вървете. Аз трябва да се заема с него.

Като излязоха в коридора, Джакъби каза:

— Абе много лошо стана с тия акули, бе, приятел!

— Ама свърши работа, а? Сега към „Фиш Роуд“.

След десет минути двамата детективи разговаряха с кубинеца — портиер на олющения жилищен блок, където се намираше стаята на семейство Сертес.

Портиерът бе нисък, дебел, с черни мустачки и мънички, хитри очички.

— Педро Сертес? Разбира се, тук живее. Най-горния етаж, вляво.

— Жена му вкъщи ли си е?

— Не. На работа е.

— Къде работи?

Портиерът определено харесваше Анита. Беше му много симпатична. Не понасяше Педро, но Анита често му правеше компания през деня. На ченге нямаше да даде никаква информация за Анита. Лицето му изведнъж стана празно.

— Де да зная.

Лепски изсумтя.

— Трябва много бързо да я намеря. Спешно. Съпругът й умира. Искаме да я заведем при него.

Портиерът се ухили презрително.

— Някой от наште умира, а две ченгета идват на крака да му заведат жената. Порасна ни работата.

— Знаеш, или не знаеш къде работи тя? — излая Лепски.

— Казах вече. Не зная.

— По кое време се връща от работа?

Портиерът знаеше в колко си идва Анита, но нямаше намерение да го каже на ченге. Вдигна рамене.

— Откъде да зная. По-късничко. Не зная.

— Как изглежда?

Значи тия две ченгета, дето се правеха на толкоз умни, дори нямаха описанието на Анита, помисли си портиерът. Това беше добра новина.

— Ами как изглежда? Като всяка кубинка: мургава, дебела, вдига си косата нагоре. — Толкова можа да измисли, за да ги отдалечи от истинския портрет на Анита.

— На колко е години?

— Отде да зная? На двайсет, трийсет, някъде там.

Лепски изсумтя. Ясно беше, че няма да получи никаква полезна информация от този кубинец.

Обърна се към Джакъби и двамата излязоха на улицата.

— Тези проклети кубинци здраво се поддържат един друг — каза той. — Трябва да държим сградата под наблюдение. Ти се навъртай на около, Макс, а аз ще наредя на момчетата да дойдат да те сменят. Проверявай документите на всяка кубинка, която влезе в сградата.

— Много приятна задача рече Джакъби с горчивина.

Лепски изсумтя, качи се в колата и замина за полицейския участък.

След няколко минути портиерът излезе на улицата. Изнесе кофа за смет и я остави на тротоара. Веднага забеляза Джакъби, който се опитваше да си даде вид на заинтригуван от рибарските принадлежности, изложени на витрината на един магазин наблизо.

Портиерът се прибра. Остана прав и замислен известно време, след това повика сина си — тъмнокосо дванайсетгодишно момче с ведро лице.

— Нали знаеш корабчето на Мануел Торес, долу на пристана? — попита бащата.

— Разбира се, че го зная. Всички корабчета зная.

— Добре. Бързо иди там. Кажи на господин Торес, че са идвали ченгетата и са питали за госпожа Сертес. Кажи му, че държат сградата под наблюдение. Ясно ли е?

Момчето кимна, излезе на улицата, мина край Джакъби с хитра усмивка и се затича към пристанището.

Мария Уорънтън бе оставила такъв безпорядък в банята си, че Анита се забави доста. Тъкмо поемаше по дългия път към Сийком, когато раздрънканият Линкълн на Мануел спря до нея.

— Качвай се, Анита — каза той.

Анита отвори вратата и се намести в колата.

— Да не би нещо да не е наред с Педро? Да не се е влошило състоянието му? — попита тя с треперещ глас.

— Не, той е добре — Мануел включи на скорост и се спусна по една странична уличка, която водеше право на пристанището. — Не бива да се прибираш у вас. Ченгетата те търсят.

Анита ахна и закри лицето си с ръце.

— Ченгетата?

— Да. Не се разстройвай — каза Мануел. — Трябва да останеш на корабчето ми, докато дойде време да ходиш на работа. Не бива да излизаш по улиците. Доколкото разбирам, ченгетата нямат твое описание. Разпитали са вашия портиер, но той нищо не им е казал. Въпреки това смятам, че ще е по-безопасно да останеш на корабчето известно време. Така ще доуточним как ще действаме довечера.

— Но как са научили адреса ми? — чудеше се Анита. — Педро никога не би им го дал.

Мануел въобще не вярваше в това. Беше почти сигурен, че Педро е проговорил и въпреки, че явно е на път да умре, са успели да изкопчат името и адреса от него.

— Педро? Не, разбира се, че не. Някой доносник. И сред нашите хора има доносници — каза Мануел. — Не се тревожи. Всичко ще се оправи. — Той спря колата близо до корабчето си. — Сега ще измислим окончателния план.