Приятна вечер - Страница 18

Бяха си уредили среща. Хедън резервира маса един тих, скъп рибен ресторант, недалеч от яхт-клуба.

Брейди излезе от вилата без дегизировката си на старец. Беше облечен в ежедневен костюм и шапка. По това време в хотел „Спениш Бей“ бе много оживено. Брейди не се страхуваше, че някои ще го забележи да излиза от вилата. Той забърза по пътеката, която водеше към стоянката за таксита.

Намери Хедън, седнал на усамотена маса да гризе черни маслини с едно двойно мартини пред себе си.

Поздравиха се и Хедън поръча на Брейди пиене. Управителят пристигна с менюто.

— Опитай задушената риба — каза Хедън. — Много е хубава.

Поръчаха задушена риба с миди, след това салонният управител се отдалечи и Хедън попита:

— Как се оформят нещата?

Брейди отпи от своето уиски с лед и пресегна да си вземе маслинка.

— Маги напредва. Служителят на рецепцията й е в кърпа вързан. Проблемът е да открие сейфа на хотела. Казах й да не бърза. Тоя от рецепцията ще й каже всичко, но трябва да сме внимателни. Противникът е доста силен. Майк обикаля наоколо. Вече е в приятелски връзки с един от охраната. Вторият е малко по-сложен. Двете хотелски ченгета са професионали. Майк се запозна с тях. Каза ми, че с такива трябва много да се внимава. Нощното ченге непрекъснато слухти.

Сервитьорът донесе задушеното и двамата мъже започнаха да се хранят. Хедън рече:

— От това, което ми казваш, Лу, нямам чувството, че сте постигнали кой знае какъв напредък. Аз финансирам цялата работа. Всеки тъп ден, прекаран в тоя хотел ми струва много пари. — Брейди поднесе една мида към устата си.

— Не е нужно да ми напомняш, Ед. Като гледам цените, сърцето ми се къса. — Но се ухили. — Не забравяй, каквото вложиш, това ще получиш.

Хедън го погледна намръщено.

— Какво трябва да означава това?

Брейди пак напълни устата си, задъвка и кимна одобрително.

— Много хубава помия, Ед.

— Я зарежи празните приказки! — просъска Хедън. — Имаш ли нещо, или не?

— Разбира се, че имам. — Брейди отново натъпка устата си. — Името Сайлъс Уорънтън да ти говори нещо?

Хедън присви очи.

— Та кой не знае Сайлъс Уорънтън? Накъде биеш?

Брейди продължи да яде. Той накара Хедън да изчака няколко минути, преди да остави вилицата си.

— Синът на Уорънтън, заедно с булката си, женени съвсем отскоро, карат медения си месец в президентския апартамент на хотела. Тя е отрупана с диаманти.

Хедън изпусна вилицата си в чинията.

— Уорънтън е в „Спениш Бей“?

Брейди се ухили.

— Нали това ти разправям, Ед. Тя с диамантите си.

Хедън отмести чинията си встрани. Не му се ядеше повече.

— Тия диаманти, Лу, сигурно ще струват поне осем милиона долара — каза той. — Колие, гривни и обеци, нали така?

Брейди кимна.

— Точно такива носеше в ресторанта.

— Хвърлил съм им око още от времето, когато чух че старият тъпак, Гомез, баща й, ги е купил сватбен подарък. Чух, че бил платил десет милиона. Това са специално подбрани камъни наистина нещо уникално, но чак десет милион не струват. Продължавай.

— Младото семейство Уорънтън ще остане в хотела още десетина дни. — Брейди направи пауза, хапна, след това продължи. — Виж какво, Ед зная, че първоначалната идея беше да отворим сейфа на хотела и да пипнем около пет милиона. Идеята ми изглеждаше добра, до този момент не съм успял да намеря сейфа. Зная, че срещу себе си имаме жесток противник — служба за охрана плюс хотелски ченгета. Започвам да се чудя дали няма да е по-сигурно, да се насочим към диамантите на Уорънтън и се откажем от сейфа.

Хедън отново се зае със задушеното си.

— Продължавай, Лу — каза той. — Слушам те.

— Когато ми изпрати Майк Баниън, ти явно си избрал много подходящ човек — рече Бреиди. — Не само е точен стрелец, у него има и онова дето го има само у бившите военни. — Той поклати глава. — Аз просто му завиждам. Хвърли му един поглед и веднага ще видиш, че това е човек, на който може да се разчита. — Брейди пак млъкна, за да продължи да яде. — Но нещо ме тревожи, Ед. Не мога да разбера защо човек като него ще става престъпник. Просто не разбирам.

Хедън махна нервно с ръка.

— Защо въобще говорим за него? Брат му, който е много повече престъпник и от теб, гарантира за него. Това стига. Защо да усложняваме нещата? Да не искаш да кажеш, че не си доволен от представянето на Майк Баниън?

— Не. Толкова е добър, че направо е трудно да повярва човек. Нищо подобно не казвам. Просто съм озадачен. И освен това не ми харесва как изглежда. Има вид на болен.

Хедън вдигна рамене.

— Брат му ми каза, че Майк има голяма нужда от пари. Така че, щом работи добре, защо да се тревожим?

Брейди довърши задушеното.

— Сигурно имаш право.

— И защо въобще се занимаваме с него. Мен не ме интересува Баниън. Интересуват ме диамантите.

— Работя по въпроса. Казах на Майк какво трябва да зная и снощи той дойде с новините. А мен ме интересуваше дали тази госпожа Уорънтън оставя диамантите си всяка вечер в сейфа на хотела. Тоест дали ги прибира в касетката, която хотелът дава на всеки клиент и след това заключва в хотелския сейф. Човекът от охраната казал на Майк, че не го използва. Тя е от онези дръзки кучки, дето си мислят, че като живеят в хотел, бижутата им са на сигурно място и не си правят труда да ги предават късно нощем на охраната срещу разписка. Човекът от охраната разправял на Майк, че когато пазачът я предупредил за огромния риск, който поема, последвала страхотна сцена. Той й подчертал, че хотелът няма да носи отговорност, ако бижутата й изчезнат. Отвърнала му да върви по дяволите. След това й се обадил Дюлак и още веднъж подчертал, че тя поема голям риск. Озъбила му се, че е негово задължение да осигури апартамента й. Той го сторил. Ако човек пожелае някаква услуга в хотел „Спениш Бей“, получава я. — Брейди замълча, после продължи. — Така че бил инсталиран скрит сейф. И Дюлак, и госпожа Уорънтън си въобразяват, че диамантите са на сигурно място. — Брейди се ухили. — Сейфове ли? За мен те не са проблем. Мога да ги пипна тези диаманти, Ед, ако проявяваш интерес.

Хедън даде знак на салонния управител и той веднага се приближи до масата.

— Орехов пай — поръча Хедън. — Ти какво ще искаш?

— За мен ябълков пай — каза Брейди, облегна се назад и започна да си чисти зъбите.

Гледаше Хедън, който се бе вторачил в покривката на масата. Знаеше, че Хедън мисли и затова замълча. Когато десертът бе сервиран, Хедън рече:

— Проблемът ще бъде да се пласират диамантите, но смятам, че ще се уреди. Единственият човек, който може да поеме такава сделка е Клод Кендрик. Утре ще говоря с него.

Брейди атакува своя ябълков пай. Беше доволен, че Хедън не постави под никакво съмнение способностите му да донесе диамантите.

Хедън ядеше пая си съвсем бавно, а веждите му бяха сключени — явно се бе съсредоточил. Брейди, който добре познаваше признаците, се отпусна, за да се наслаждава на пая си.

Когато всеки от тях довърши десерта си, сервираха кафето заедно с балонести чаши с бренди. Хедън каза припряно:

— И си се почудил дали няма да е по-безопасно да се насочим към диамантите на Уорънтън, отколкото да атакуваме сейфа на хотела.

Брейди рязко вдигна глава към него.

— Има смисъл, нали?

— В повечето неща, които ти казваш, Лу, има смисъл — съгласи се Хедън. — Твоят проблем е, че не можеш да мислиш в голям мащаб.

— За мен осем милиона са достатъчно голям мащаб — ухили се Брейди хитро.

— Тринайсет милиона, може би, петнайсет милиона изглеждат по-голям мащаб, нали така?

Брейди отпи от брендито си.

— Искаш да кажеш да спипаме диамантите и едновременно с това да атакуваме сейфа на хотела?

— Не казвам, че ще го направим, но нека да огледаме нещата по-внимателно. Открий къде се намира сейфът. И когато разбереш, пак ще поговорим. Междувременно аз ще се видя с Кендрик за диамантите на Уорънтън. Дай да се поразмърдаме малко, Лу. Какво ще кажеш да се срещнем отново утре вечер по същото време? Аз ще имам новини за теб, ти ще имаш новини за мен. Става ли?