Приятна вечер - Страница 17

Малко след полунощ трескавата работа в кухнята на хотел „Спениш Бей“ започна постепенно да замира. Главният готвач и помощникът му си отидоха. Последните блюда бяха вече сервирани. Остана само третият готвач. Той щеше да дежури до пет и половина сутринта, в случай, че тези, които се връщаха от нощните клубове и казиното, пожелаеха шунка с яйца, бъркани яйца и наденички или пържола на скара и кафе.

В един и половина хората от миялната също си бяха отишли, оставяйки след себе си кухнята в безупречен вид. Третият готвач и двама сервитьори останаха, за да обслужват глезените клиенти.

Третият готвач се казваше Доминик Дезел. Беше тридесетгодишен. Мургав, съвсем не грозен, той се измъчваше от ниския си ръст. Повече от всичко на света му се искаше да е като брат си, в момента готвач в двузвезден ресторант в Париж. Брат му приличаше на баща им, гигант на ръст, докато Доминик приличаше на майката, която бе почти джудже.

Доминик беше готвач на сосове в един хотел в Париж. Дюлак си караше отпуската и търсеше таланти. Остана силно впечатлен от соса, който му сервираха с неговия riz de veau. Поговори с Доминик и го убеди да дойде в хотел „Спениш Бей“ като, трети готвач.

Заплащането и условията на живот много се харесаха на Доминик и той бе истински щастлив, че може да царства в кухнята от полунощ до пет и половина сутринта. В този час рядко се нуждаеха от неговите услуги. Седеше в офиса на главния готвач, четеше рецептурници и планираше да отвори свой ресторант, когато събере достатъчно капитал. От време на време се обаждаха по телефона и той бързо отиваше в кухнята, за да приготви по нещо.

Тази нощ бе спокойно. Двамата сервитьори дремеха в стаята за почивка, далече от офиса на главния готвач. Доминик, с крака на бюрото, си мислеше за Франция, за семейството си и правеше планове как ще се върне, когато събере достатъчно пари.

Беше два и половина. Анита Сертес влезе в кухнята като призрак. Боса, мълчалива, тя затвори вратата и се ослуша.

Щом приключи със задълженията си в апартамента на последния етаж, тя се скри в женската съблекалня в мазето на хотела. По-надолу по коридора се намираха кухните. Тя се заключи в една тоалетна и, седнала на капака, чака дълго, дълго. В два и двайсет и пет излезе от съблекалнята и се ослуша. Беше съвсем тихо. Помисли си за нощния детектив, който бродеше из хотела.

Този човек, Джош Прескът, можеше да е навсякъде. Бивш полицай, той приемаше съвсем сериозно задължението си да се грижи за сигурността на хотела. Тя научи това от персонала. Беше попречил да се измъкват разни неща от хотела и персоналът го мразеше. Не се държеше като обикновените хотелски ченгета, които се мотаят наоколо, пушат и чакат нещо да се случи. Джош Прескът бе непрекъснато нащрек, все си създаваше работа. Нощем бродеше по коридорите, обикаляше пустите ресторанти, оглеждаше кухните и инспектираше терасите и басейните. Сновеше навсякъде — едър, набит мъжага с русолява коса и студени очи на роден полицай.

Анита се ослуша и се огледа в огромната, едва-едва осветена кухня: печките, фурните, светещите медни тенджери и тигани, окачени по стените, умивалниците, големите машини за миене на чинии. Къде щеше да е най-сигурно да постави бомбата? В продължение на няколко минути облегнала гръб на вратата на кухнята, тя се оглеждаше, чудеше и пак се оглеждаше.

Никъде не виждаше сигурно скривалище. С туптящо сърце прекоси обширната кухня отиде до килера, където на полиците стояха наредени буркани с консерви и запаси, а до стената бяха сандъците за продукти и хладилниците за сирена и масла. Може би тук щеше да се намери подходящо скривалище. Отвори един сандък, на който пишеше БРАШНО. В него сигурно има поне петдесет килограма брашно, помисли си тя. Тъкмо се взираше в гладката бяла повърхност на брашното, когато чу някой да прекосява кухнята и да се приближава към килера. Бързо затвори капака на сандъка и трескаво се огледа за подходящо място да се скрие, но нямаше къде. Дали беше Прескът? Веднага си помисли за Педро. Ако Прескът я намери, щяха да я уволнят!

Може дори да иде в затвора! Тогава няма да има начин да освободи Педро!

Изправи снага и излезе от килера, насреща й зяпна Доминик.

— Анита! Какво правиш тук? — попита той.

Тя се насили да се усмихне и тръгна към него.

— Тебе търся — каза тя.

От доста отдавна Доминик си мечтаеше за тази набита, черноока кубинка. От време на време тя му позволяваше да пъха ръка под полата й, като в замяна получаваше остатъците от храна за безработния си съпруг. Закръглените й, твърди бедра го възбуждаха. Бе прекарал много часове мислейки за момента, когато тя ще е негова. И ето я сега, в два и половина през нощта, му казва, че го търси. Толкова голямо бе желанието му да я има, че дори не си зададе въпроса какво прави тя по това време в хотела. Мислеше си само, че щом тя го търси, това може да означава само едно.

Сграбчи я и я притегли към себе си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й. Повдигна полата й и пръстите му се вкопчиха в стегнатите й бедра.

Анита затвори очи. От пръстите му, впити в нея, направо й се гадеше. Помисли си: Педро, мили мой, това е заради теб. Прости ми! Правя го заради теб.

— Ела в офиса ми — каза Доминик със задавен глас. — Ще бъде хубаво. Ще се любим по най-прекрасен начин.

Той сложи ръка около кръста й и я поведе през кухнята към офиса на главния готвач. Докато вървеше с него, Анита беше уверена, че е намерила сигурно скривалище за бомбата. Сега просто трябваше да държи този мъж в ръцете си, като му дава по малко, но само по малко.

Влязоха в офиса и Доминик затвори вратата.

— Легни на бюрото. Трябва да бързаме — изрече той.

Анита се откъсна от него.

— Не! Не по този начин!

Запотен, с туптящо сърце, Доминик не откъсваше поглед от нея.

— Легни на бюрото! Зная, че ме желаеш! Това е единственият бърз начин. Легни на бюрото!

— Не! Трябва да намерим легло — каза Анита и го отблъсна.

В момента, в който Доминик започна да я убеждава, телефонът на бюрото иззвъня.

Този звук подейства на Доминик като плесница. Всичките му похотливи желания изчезнаха. Даде си сметка какво прави. С тази глупост, ще си провали кариерата! Вгледа се в Анита и сега тя му се стори само една мургава, не особено привлекателна кубинка, а според него кубинците нищо не струваха. Сигурно е бил луд, когато пожела това момиче, което сега отстъпваше назад с огромни, изплашени очи.

Той грабна телефонната слушалка.

— Бъркани яйца, наденички и кафе за двама — нареди мъжки глас. Говореше завалено и на Доминик му стана ясно, че е пиян. — Седми апартамент. — И трясна слушалката.

Доминик махна към една врата в далечния ъгъл на офиса.

— Върви си! Бързо! — и излезе.

Трепереща и благодарна, че няма да се наложи да се подчинява на похотливите намерения на този мъж, Анита отвори вратата и се озова на една бетонирана пътека, която водеше до ресторанта за обслужващия персонал. Пътят й бе познат — напряко зад вилите, към главното шосе за Сийком.

С обувки в ръце, тя безшумно се затича в мрака.

Минаха два дни. През това време полицията продължи да издирва Фуентес и накрая реши, че той наистина е заминал за Хавана.

Педро Сертес продължаваше да е в безсъзнание в интензивното отделение. До леглото му седеше отегчен детектив.

Анита поддържаше връзка с Мануел Торес. Тя продължаваше да изпълнява задълженията си в хотела. Мануел я предупреди да не приближава рибарската му шхуна. Предната вечер се срещнаха в един бар край кея. Тя му каза, че бомбата може да се скрие в сандъка с брашно и след като поразмисли малко, Мануел кимна одобрително. Бомбите не бяха пристигнали още, но Мануел беше говорил е приятеля си и онзи го увери, че пристигат на следващия ден. Мануел й каза че Педро ще оживее.

През тези два дни и Маги, и Майк успяха да получат информацията, която трябваше на Бреиди. Той реши да говори с Ед Хедън, отседнал в „Белвю“ втория хотел след „Спениш Бей“.