Приятна вечер - Страница 16

Помощник управителят се усмихна широко.

— Господин и госпожа Уилбър Уорънтън, сър.

— Стори ми се, че ги познах — излъга Брейди. — Тук ли са отседнали?

Помощник управителят пак се усмихна широко.

— Карат медения си месец. Да, отседнали са тук и ще останат още десетина дни.

— Хубава двойка — отсъди Брейди.

Един сервитьор донесе кафето и с дълбок поклон управителят се оттегли към друга маса.

— Трябва ли да се държиш като истинско прасе? — попита Брейди и хвърли ядовит поглед към Маги. — Това тук ще струва поне петнайсет долара.

— Струва си парите — каза Маги и вдигна поглед към тавана. Тя поднесе на Брейди парченце торта с ром, забодено на вилицата й. — Опитай, скъпи, направо е божествено!

— Яж и мълчи! — сряза я той.

Докато разбъркваше кафето си, Брейди взе да рови в енциклопедичната си памет, натъпкана с безброй имена. Преди време си бе поставил задачата да научи имената на свръхбогатите притежатели на произведения на изкуството. Бяха му необходими само няколко секунди, за да се ориентира кой е Уилбър Уорънтън. Този красавец бе син на Сайлъс Уорънтън, тексаски нефтен магнат, милиардер. Нищо чудно, че тая надменна кучка носеше диаманти, струващи цяло състояние.

Брейди потри брадата си, а мозъкът му трескаво работеше. Ако можеха да пипнат диамантите, щеше да е по-добре, отколкото да отварят сейфа на хотела. Въпреки че навремето планът на Хедън му се беше сторил приемлив, Брейди вече не бе така уверен. Всичко зависеше от това, къде се намира сейфът. Можеше да се окаже на недостъпно място.

Отново заразглежда святкащите диаманти в другия край на салона и усети внезапен алчен порив да ги притежава. Трябваше да говори с Хедън, но преди всичко трябваше да разбере къде се намира апартаментът на Уорънтън. След това трябваше да научи дали тя използва сейфа на хотела. Има много надменни жени, които не биха си дали труда всяка нощ да прибират диамантите си в сейфа на хотела, уверени, че те ще са на сигурно място и в апартаментите им. Може би Мария Уорънтън бе от тях.

Той още разсъждаваше по тези въпроси, когато Маги остави вилицата си и въздъхна доволно.

Брейди я погледна намръщено.

— Може би ще пожелаеш още нещо, Маги — каза той саркастично. — Още малко тортичка?

Маги широко отвори очи.

— Наистина е прекрасна. Може би само…

— Нищо повече няма да поръчваш! — сряза я Брейди. — Връщаме се във вилата.

Маги се закиска.

— Да, господарю мой — тя се изправи и се отдалечи с количката на Брейди.

Помощник управителят бързо се появи.

— Мога ли да ви помогна?

— Не може! — отсече Брейди. — Лека ти нощ!

Под погледите на повечето посетители на ресторанта, Маги избута количката край масата на Уорънтън, където Мария гледаше сребърна купа с черен хайвер върху начукан лед, сякаш беше нещо отвратително, после с въздишка Маги продължи с количката към фоайето, оттам мина по наклонената рампа към вилата им.

— Хайвер! — простена тя. — Никога не съм вкусвала!

— Тогава си спести пари и си купи — каза Брейди.

— Миличък, ти изглежда си в лошо настроение.

— Мисля! Мълчи!

Като се върнаха във вилата и дръпнаха завесите, Брейди стана от инвалидната количка, наля си голяма доза уиски и седна в един удобен фотьойл.

— Маги! На работа! Събличай тази престилка, сложи си една обикновена рокля и тръгвай да събира информация. Намери Майк. Искам да говоря с него.

След десет минути Маги напусна вилата, облечена в прилепнала синя рокля, която очертаваше фигурата й в най-малки подробности.

Минаха двайсет минути, през които Брейди чака и размишлява, когато влезе Майк, все още облечен в шофьорската си униформа.

Брейди го огледа. Помисли си, че това е мъж от един съвсем различен свят: суров, дисциплиниран войник и Брейди с изненада осъзна, че всъщност му завижда.

— Влез, Майк. Налей си едно питие. — Той махна с ръка към бутилките на масата.

— Не, благодаря. — Майк затвори вратата, взе си един стол и седна точно срещу Брейди. — Маги каза, че искате да се явя.

— Как се настани?

— Добре. Помещенията за прислугата са много добри. В другия край на парка има ресторант за обслужващия персонал. Току-що вечерях там. Седнах до един от охраната, който тъкмо бе приключил смяната си. Той забеляза, че съм бил в армията. Казва се Дейв Пътнам, и той сержант от запаса като мен. Доста е разговорлив. Другият от охраната тъкмо си тръгваше, когато пристигнах. Той е по-стар от Пътнам и двамата не се погаждат много. Пътнам много се зарадва, че можем да си правим компания.

— Добре — каза Брейди. — Гледай да ви върви приказката, Майк. Искам да разбера повече за една двойка, която видях в ресторанта: господин и госпожа Уорънтън. Тя носеше диаманти, които биха донесли голяма печалба. Опитай се да разбереш дали, преди да си легне, предава диамантите си на охраната да й ги пази в хотелския сейф. Не избързвай, Майк, имаме няколко дни на разположение. Просто си приказвайте с този пазач и в един момент спомени Уорънтън. Кажи, че шефът ти ги познава. Искам внимателно да огледаш двете хотелски ченгета. Доколкото разбирам са костеливи орехи.

Майк кимна. Болката го измъчваше.

— Добре. Пътнам спомена, че ще се появи по-късно довечера. Пак ще си поприказвам с него. — Той се изправи, потискайки болката си. — Ще ида да подишам малко чист въздух. Довиждане — и той се запъти към вратата.

Брейди го проследи с поглед. Изведнъж се почувства напрегнат. Да не би нещо да не беше в ред с този едър, суров на вид военен? — помисли си той. Хлътналите очи, опнатата, жълтеникава кожа, а освен това забеляза ситни капчици пот да избиват по челото на Майк.

Може би беше само една лека треска. Знаеше, че Майк е бил във Виетнам. Сигурно е нещо дребно, което бързо ще мине.

Брейди намръщено се почеса по тила, а мислите му се прехвърлиха върху диамантите на Уорънтън.

Мануел Торес затвори вратата на кабината, бутна масата встрани и вдигна капака на пода. Посегна и помогна на Фуентес да се измъкне от вонящото на риба скривалище.

Фуентес трепереше от страх.

— Какво стана?

— Блъфирах — каза Мануел. — Обаче цялата работа няма да издържи дълго. Можеш ли да плуваш?

Очите на Фуентес се ококориха.

— Да плувам? Мога.

— Може да ти се наложи. С това ченге трудно ще се оправим. Познавам го. Почакай — и Мануел изгаси лампата. Плъзна се от кабината като сянка. Скрит зад една мачта успя да огледа кея. Детективът Джакъби седеше на едно от стълбчетата за привързване на лодките и гледаше право към рибарската шхуна. Ясно, каза си Мануел. Незабелязано се върна в кабината.

— Плувай, приятел — рече той. — След час ще дойдат с разрешително за обиск и ще претършуват шхуната милиметър по милиметър.

— Накъде да плувам? — попита Фуентес с пресипнал глас.

— Не отивай далече. Третата лодка от пристанището. Собственикът е мой добър приятел. Кажи му, че аз те изпращам. По-късно, щом видиш, че прозорчето на кабината не свети, можеш да се върнеш. Няма да има никакъв проблем.

След като Лепски се обади по телефона, на Бийглър му беше нужен повече от час, за да получи заповед за обиск и да изпрати двама детективи в рибарската шхуна на Мануел. Както бе предвидил Мануел, шхуната бе претърсена най-основно. Ако Фуентес се намираше на борда, със сигурност щяха да го открият.

Когато претърсването завърши, Мануел хвърли на Лепски една презрителна усмивка.

— Надявам се, господин Ченге, сега вече сте се убедили, че казвам истината. Моят приятел Фуентес е щастлив със семейството си в Хавана.

Лепски го погледна ядосано и с тежки стъпки мина по мостчето.

Мануел остана на палубата и проследи с поглед четиримата детективи, които се качиха в колите си. Когато си отидоха, влезе в кабината и загаси лампата.

Половин час по-късно помогна на Фуентес да се качи на корабчето.

— Няма да ни безпокоят повече — каза Мануел — Изсуши се и лягай да спиш.