Приятна вечер - Страница 15

Лепски пристъпи напред и потупа Мануел по гърдите.

— Аз пък мисля, че Мануел е на твоето продънено корито. Мисля, че лъжеш.

— Господин Ченге, мен ме познават на пристанището като човек, който държи на думата си. Можете да претърсите бедния ми дом — каза Мануел. — Уверявам Ви, че Фуентес в момента е с родителите си в Хавана. Вие, разбира се, имате заповед за обиск, нали? Доколкото ми е известно тя е необходима формалност.

Лепски разхлаби вратовръзката си.

— Слушай сега, умнико, да не се окажеш обвинен в укриване на съучастник в убийство.

Това може да те прати в затвора от пет до десет години. Питам те още веднъж: Фуентес на твоята шхуна ли се намира?

Мануел поклати глава.

— Той вече е в Хавана. Аз съм човек, който винаги казва истината. Питайте когото поискате от кубинците. Може и без разрешително за обиск. Елате вътре. Претършувайте убедете се сами. Аз съм от хората, дето винаги казват истината.

Лепски се поколеба. Ако се качеше на шхуната и не намереше Фуентес, това любезно копеле можеше да се оплаче на кмета: посегателство върху правата му. Лепски нямаше намерение да се замесва в такава каша. Реши първо да докладва на шефа си.

— Трябва да си лягам, господин Ченге — Продължи Мануел. — Аз съм трудов човек. И вие трябва да си лягате. Желая ви лека нощ.

— Може и да казва истината — реши Джакъби.

— Колкото аз съм Грета Гарбо — просъска Лепски.

Тази вечер на Мария Уорънтън много й се щеше да се изфука. За изненада на Уилбър, тя заяви, че ще вечерят в ресторант „Императрица“, който бе само за гости на хотела, далече от музиката, богатите туристи и със самостоятелна тераса.

— Но той ще бъде пълен със старци — каза Уилбър, докато се бореше с вратовръзката си. — Не искаш ли да идем на някое по-весело място, където можем да потанцуваме.

— Там ще вечеряме — отсече Мария. — Искам да покажа на тези жени с тъпи физиономии, че имам по-красиви скъпоценни камъни от тях.

— Както искаш — примири се Уилбър. — Тогава ще извадя диамантите.

Той отиде до тайния сейф, инсталиран от Дюлак, отвори го и извади червена кожена кутия. Остави кутията на тоалетката и си нагласи вратовръзката. Облече си бяло сако и седна, за да наблюдава как Мария се кичи с диамантите, които баща й беше подарил. Гледаше я и си мислеше, че тя е наистина много красива и блясъкът на диамантите великолепно върви на мургавата й кожа.

Когато Маги избута количката с Брейди в ресторант „Императрица“, появата им предизвика лека сензация. Старците вече бяха седнали около масите. Край тях кръжаха сервитьори и разнасяха подноси с аперитиви. Ниският, дебел управител търчеше от маса на маса, усмихнат препоръчваше този или онзи деликатес, за да съблазни преситените си клиенти.

Като видя Маги да се приближава, бутайки количката, той щракна с пръсти на асистента си, който пое от него купчината менюта, и тръгна усмихнат към Брейди.

— Господин Ванс — изрече той, — за мен е удоволствие. Вашата маса е в ъгъла, както пожелахте. — Щракна с пръсти и се появи сервитьор. — Моля ви, мадам, позволете…

— Предпочитам да се справям сама — каза Маги и му хвърли една секси усмивка. — Само водете.

Наблюдавана от всички посетители в ресторанта, тя избута Брейди до една далечна, усамотена маса.

Чу се приглушен шепот: „Коя е тя?“ „Симпатични сестра.“ „Сигурно току-що са пристигнали.“

Когато накрая се настаниха на масата, управителят им подаде по едно меню.

— Ако мога да ви препоръчам… — започна той.

— Вървете си! — изръмжа Брейди със старчески глас. — Зная какво ми харесва! Да не съм идиот!

Усмивката на управителя леко помръкна, но Маги му намигна заговорнически, за да му покаже, че нейният пациент е доста труден. Управителят се поклони и се отдалечи.

— Лу, котенце, не е нужно да се държиш така грубо с добрия човек — прошепна Маги.

— Тихо, скъпа! — каза Брейди. — Превъплътил съм се. — И започна да разглежда менюто. Цените, написани срещу всяко ястие, накараха очите му да изскочат. — Какво нахалство! — измърмори той. — Това си е жив обир! — Затърси най-евтиното ястие и стигна до „Писия по императришки“, което струваше само 35 долара. — Ще ядем писията — рече той на Маги, която се бе унесла над епикурейските ястия.

Лицето на Маги помръкна.

— Не си падам по риба, скъпи. Умирам за едно „Пиле по мерилендски“.

— Виж му цената!

— Ти ми каза, че ще спечелим един милион — примоли се Маги. — Умирам от глад!

— Ако не ни излезе късметът, ще трябва да плащам храната от собствения си джоб. Ще ядем писия.

— Ако не ни излезе късметът? — Маги веднага доби угрижен вид. — Ти каза, че…

— Тихо — сряза я Брейди. — Дръж се като медсестра! Ще ми говориш, само когато те заговоря.

Маги въздъхна и започна да маже с масло едно хлебче. Чак когато писията пристигна и й бе сервирана най-церемониално, Маги леко надникна в сребърния поднос и лицето й светна. Писията беше залята обилно със сос от гъста сметана с вино и украсена с трюфели на филийки, ситно нарязан омар и пържени стриди.

Брейди твърдо отказа на управителя да започнат със салата от кралски скариди, а когато сервитьорът на вината им предложи бяло вино, чиято цена накара Брейди да потрепери, той поиска да му донесат вода.

— Ако продължаваш да се тъпчеш с хляб — рече Брейди, когато сервитьорът на вината се отдалечи, — ще надебелееш.

— Гладна съм — изплака Маги, — но това ми изглежда добре — и тя атакува писията.

Докато се хранеше, Брейди започна да оглежда хората на другите маси.

— Ед беше прав — промърмори той. — Скъпоценностите на тези дърти крави струват купища пари. Погледни тази стара гъска вляво от теб. Браслетът й сигурно струва поне сто хиляди.

— Мислех, че не обичам риба — каза Маги, съсредоточена върху чинията си, — но това е направо фантастично.

Изведнъж около входа на ресторанта настана суетня. Управителят се спусна нататък, следван от двама от сателитите си.

Влязоха Уилбър и Мария.

Мария изглеждаше великолепно. Висока, с надменно изражение, а бижутата, които носеше, бяха изключителни произведения на изкуството. Нейните искрящи диаманти засрамваха всички диаманти в ресторанта.

— Боже господи! — измърмори Брейди. — Погледни само! Каква жена! Погледни тази диамантена яка! Струва поне два милиона! Какви браслети! Три милиона! Обеците! Тя сигурно носи диаманти за шест милиона долара!

Маги бе заета — топеше рибения сос с хапка хляб. Тя вдигна поглед, видя Мария, която в този момент мина край масата им, и натъпка хляба в устата си.

— Басирам се, че тая е голяма кучка — избоботи тя с пълна уста, — но съм готова всичко да дам само и само да имам такава рокля — и тя се пресегна за още едно хлебче.

Брейди не я слушаше. Той смяташе наум. Тези диаманти можеха да донесат поне пет милиона. Трябваше да разбере коя е жената.

В същия момент към тях се приближи помощник управителят.

— Надявам се, че писията ви е харесала, сър — усмихна се той.

— Много беше хубава.

Може би малко сирене или пък десерт?

— Десерт — каза Маги решително.

— Разбира се, госпожо. — Щракнаха пръсти и се появиха четири триетажни колички, целите отрупани с възможно най-екзотичните и вкусни пасти, торти, кейкове и желета.

Брейди продължаваше да гледа диамантите на Мария и мислите му следваха съвсем друга посока. Той се върна на земята чак, когато помощник управителят го попита:

— А вие какво ще желаете, господине?

Брейди замръзна и се вторачи в чинията на Маги, отрупана с толкова много сладкиши, че той започна да примигва. Маги бе казала тихичко на сервиращия келнер:

— По малко от всичко.

Тя се молеше Брейди да е достатъчно отнесен и да не чуе, че й сервираха по малко от всичко.

— Само кафе — рече Брейди. — Кажете ми, кои са тези двамата, които току-що влязоха?