Приятна вечер - Страница 14

Анита се зачерви от вълнение.

— Това е чудесен план! Ти наистина си човек, който си държи на думата! Къде да скрия тези бомби?

— Това е добър въпрос. Малката бомба не е достатъчно силна, за да нарани някого, но ще вдигне много шум от счупени стъкла.

— А голямата бомба?

— Това е въпрос, по който мислих дълго. Питах се къде е сърцето на хотела, мястото, около което се върти животът в един хотел? Кухните! Ако заплашим да унищожим кухненския блок, Дюлак ще разбере, че красивият му хотел ще престане да съществува, така че ти ще скриеш бомбата на някое много, много сигурно място в кухнята.

Анита си пое дълбоко дъх.

— Няма да е лесно. Има дневна и нощна смяна, които непрекъснато дежурят. Кухнята въобще не се затваря.

— Ако искаш да освободиш съпруга си, трябва да решиш този въпрос. Има време. Помисли. Не мога да измисля друг начин, по който да освободим Педро. Това е единственият път.

Анита седеше неподвижно и мислеше. След това кимна и се изправи.

— Ще намеря такова скрито място — рече тя. — Ти си умен мъж. — Тя сложи ръка на рамото на Мануел. — Благодаря ти.

След като тя си отиде, Фуентес възкликна:

— На кого му пука за този тъпанар Педро? Пет милиона долара! Да върви по дяволите тази идея с бомбите! Пълна лудост!

— Ако е възможно, Педро ще тръгне с нас — каза студено Мануел. — Дал съм й дума. Това е.

— Почакай сега — спря го Фуентес. — Помисли само, кой би искал да се разправя с две бомби? Не виждаш ли…

Мануел го прекъсна.

— Върви тогава, приятелю. Излез на пристана, за да те пипнат ченгетата. Или си с мен и ще правиш това, което ти кажа, или си свободен да си вървиш.

Фуентес остана известно време неподвижен. Даде си сметка, че няма никакъв избор и трябва да приеме условията на Мануел.

— Тогава ще работя с теб — реши той накрая.

Мануел се наведе напред и потупа Фуентес по рамото.

— Добре казано. Да пийнем по този повод. — Студените му очи фиксираха Фуентес. — И запомни, приятелю, че когато пия с някой, който ще работи с мен, това е окончателен договор. Ясно ли е?

Двамата мъже се спогледаха, Фуентес пресилено се усмихна.

— Ясно — каза той.

С помощта на шестима детективи от полицията в Маями, осем детективи от полицията на Парадайз Сити внимателно претърсваха Сийком. Търсеха Фуентес. Носеха и снимка на Педро, направена докато той бе в безсъзнание на болничното легло. Никой не го познаваше. Никой не беше го виждал. Абсолютно никой. Слухът за това, което искаше Мануел Торес, бе плъзнал наоколо.

Работниците — кубинци изпълняваха исканото от Мануел. Някой ден и те можеха да си имат неприятности с полицията, беше им казал Мануел. Мълчаливата стена пред потните, уморени детективи ги объркваше и обезкуражаваше. Те ходеха от врата на врата, чукаха, показваха снимките и питаха:

— Виждали ли сте тези мъже?

Лепски, заедно с детектив втора степен Макс Джакъби работеше на кея. Горещата следа към местонахождението на Фуентес бе разрешителното за пистолета, издадено с гаранцията на Лу Салинсбъри, богат собственик на яхта, който бе направил постъпки за разрешително, така че Фуентес да може да пази голямата му, луксозна яхта. Салинсбъри беше заминал за Бахамските острови, но справката показваше, че Фуентес не е върнал пистолета. Лепски реши, че някой от нощните пазачи, охраняващи другите яхти може да знае къде се намира Фуентес.

Двамата детективи вървяха по кея, Лепски дъвчеше сух сандвич със сирене и мърмореше. Беше десет и половина вечерта и той си мислеше за пилето, което бе оставил на тезгяха на Хари Аткинс предишната вечер, когато започна стрелбата.

— Пиле в бял винен сос с гъби! — простена той, дъвчейки. — Представи си само!

— Хари ще ти го запази във фризера — каза успокоително Джакъби. — Ако има за трима, нали ще ме поканите на вечеря.

Лепски изгрухтя.

— Прекалено много мислиш за ядене, Макс.

— Не е лошо като занимание. Какво ще кажеш за тези двамата?

Детективите забавиха крачка. На една пейка седяха двама мъже и пиеха бира. Имаха револвери на кръста и явно бяха наемна охрана на две големи яхти, закотвени една до друга.

Лепски се представи и показа значката си.

Единият от тях, възрастен и набит, присви очи пред снимката на Фуентес и я подаде на по-младия си колега.

— Разбира се, това е Фуентес — каза по-младият. — Той работеше за господин Салинсбъри. Нали така, Джак?

— Ъхъ. Кубинец. — Набитият вдигна поглед към Лепски. — Неприятности ли има?

— Той може да ни даде важна информация — каза Лепски. — Да имате представа къде можем да го намерим?

— Вече не работи тук. От седмици не сме го виждали.

По-младият каза:

— Говорете с Мануел Торес. Те са приятели с Фуентес. Торес има рибарска шхуна в другия край на пристанището, на трета стоянка. Ако някой знае къде се намира Фуентес, това може да бъде само Торес.

— Мануел Торес? — попита Лепски. — Кой е той?

— Още един скапан кубинец. Аз с кубинци не се занимавам, но Торес изглежда е важен. Той е собственик на шхуна и държи една сергия на пазара.

— Важен? — леко сондира Лепски.

— За кубинците. Има много приятели, които го посещават на шхуната. — По-младият повдигна рамене. — За кубинец, струва ми се, че е доста важен.

Лепски благодари на двамата пазачи, заедно с Джакъби тръгнаха по брега.

— Ще идем да хвърлим един поглед на Торес — каза Лепски.

Пътят бе дълъг и уморителен, край закотвените луксозни яхти, към онази част от кея, където бяха рибарските лодки и корабчета. И двамата се потяха в нощта, Лепски бе в отвратително настроение.

Една ниска, мургава кубинка мина край тях, хвърли им подозрителен поглед, после извърна глава.

Никой от детективите не знаеше, че тя е жената на Педро Сертес. Взеха я за някоя от проститутките край кея.

Намериха шхуната на Мануел, закотвена на трета стоянка, между две лодки за вадене на миди. Мостчето бе прибрано, но прозорчетата на предната кабина светеха.

С полицейски глас Лепски изрева:

— Отваряй, Торес. Полиция!

Мануел и Фуентес тъкмо се чукаха с чаши, за да циментират договора си, когато гласът на Лепски ги накара да разплискат питиетата си.

Фуентес стана жълто-зелен и очите му помътняха от страх.

— Полиция!

Мануел го потупа по ръката.

— Остави на мен. — С бързи движения той бутна масата встрани и вдигна един капак на пода. — Слизай долу и мълчи. Всичко ще бъде наред. Остави на мен.

Докато Фуентес слизаше в тъмната дупка, пропита с миризма на застояла риба, Мануел излезе на палубата.

— Ти ли си Торес? — излая Лепски.

— Така се казвам — каза Мануел тихо. — Какво има?

— Искаме да говорим с теб.

Мануел спусна мостчето, пъргаво скочи на кея и се озова лице в лице с Лепски, който размаха значката си.

— Къде е Роберто Фуентес? — попита той.

— Искате да кажете моят приятел, Роберто Фуентес? — попита Мануел и се усмихна.

— Чу ме какво те питах! Търсим го за съучастие в убийство. Знаеш ли къде е?

— Съучастие в убийство? — Мануел се направи на изненадан. — Аха! Това обяснява всичко. Разбрах аз, че нещо не е в ред.

— Какво си разбрал?

— Приятелят ми се обади снощи. Изглеждаше много възбуден. Каза ми, че трябва незабавно да отпътува за Хавана. Помоли ме да му дам пари на заем. Аз помагам на приятелите си, така че му дадох сто долара. Когато приятелите ми са в беда, аз не задавам въпроси. И вие, господин Ченге, сигурно бихте действали по същия начин, ако приятелите ви са в беда. — Мануел явно се забавляваше, гледайки обърканото изражение на Лепски. — Така че, приятелю, Роберто Фуентес се качи на един кораб и семейството си в Хавана.

— Кой кораб? — просъска Лепски.

— Откъде да зная? Той има приятели на пристанището. Много от тях се занимават с риболов. Някои пътуват до Хавана по работа. Ние кубинците си помагаме. — Мануел вдигна рамене. — Корабът? Откъде да зная?