Приятна вечер - Страница 13

Маги Шулц, в престилката на медсестра, с медени къдри, скрити почти изцяло под касинката, с големи, блестящи очи, представляваше за Превин, дори облечена, нещо повече от плакат на „Плейбой“.

Маги, която си даваше сметка за сексуалното си въздействие, погледна красивия мъж с ясното съзнание, че е направила необходимото впечатление.

— Господин Корнелиус Ванс има резервация — каза тя със смирен глас.

Известно време Превин само я гледаше. След това се овладя, поклони се с мисълта, че ако има жена на този свят, с която той би искал да е в леглото, то тази жена сега стоеше пред него и му се усмихваше.

— Господин Ванс. Разбира се. Вила номер три — отговори той с леко пресипнал от вълнение глас.

— Ами той е отпред — измяука Маги. — Горкичкият, не може да влезе. Каза ми да го регистрирам. Аз съм сестрата, която се грижи за него — Стела Жак. — Тя му пусна своята най-секси усмивка.

— Какво трябва да направя?

Превин, почти хипнотизиран от усмивката й, щракна с пръсти. Магически се появиха две момчета.

— Ако обичате да се подпишете вместо господин Ванс, госпожице Жак — каза той. — Момчетата ще ви придружат до вилата.

Маги се подписа, след това хвърли на Превин още една секси усмивка и последва пиколата към Ролс Ройса.

Превин си пое дълбоко дъх. Каква жена само! Помисли си той. Докато я наблюдаваше как пресича фоайето и се възхищаваше на поклащането на бедрата й, един глас каза на френски.

— Коя е тя, Клод?

Превин се стресна гузно и се обърна.

— Добро утро, господин Дюлак — той почтително се поклони.

Жан Дюлак, собственик на този луксозен хотел, наскоро прехвърлил петдесетте, беше висок мъж с изискана външност и с излъскания чар на французин, но зад този чар се криеше безмилостната взискателност, която бе сътворила чудото „Спениш Бей“. Не понасяше немарливост, лениво обслужване. Беше направил този хотел най-добрият в света и бе твърдо решен да поддържа нивото му. Остави управлението на хотела в ръцете на високоплатени професионалисти, но през цялото време наглеждаше, следеше, поправяше, насочваше персонала си.

Всяка сутрин в девет и половина излизаше от офиса си и посещаваше последователно всяко звено от хотела. Винаги усмихнат и любезен, той бе безкомпромисен към всички пропуски, фалове и гафове. Започна от пералнята, размени по някоя приказка с жените, които го обожаваха, сетне слезе във винарската изба, поприказва с шефа й, който бе французин, после обходи трите ресторанта и обсъди с управителите им менюто за деня. След всичко това отиде в кухнята, поприказва с главния готвач и докато разговаряше с младшите готвачи, хвърли бърз поглед наоколо, като през цялото време следеше за пропуски.

Този сутрешен ритуал отнемаше доста време. Накрая мина през фоайето и с акцент на Морис Шевалие се заприказва с богатите старци, които бяха просто очаровани.

Приближи се до рецепцията и попита:

— Коя беше тя?

— Току-що пристигна господин Корнелиус Ванс, сър — каза Превин. — Това е медицинската му сестра.

— А, да, господин Ванс — инвалид. — Дюлак се усмихна. — Явно умее да си подбира медицинските сестри.

Превин наведе глава.

— По всичко личи, че е така.

Дюлак кимна, излезе на терасата и продължи да се спира и да разговаря с богатите клиенти около плувния басейн.

След като се посуетиха известно време, но все пак успяха да свалят господин Ванс от Ролса и да го настанят в инвалидната количка, Брейди, Маги и Майк се разположиха в луксозната вила, спогледаха се и се усмихнаха.

Момчетата си бяха отишли. Предложението им да разопаковат багажа бе отклонено от Маги. За добре дошли върху скрина ги чакаха две бутилки шампанско в кофички с лед, цветя и голяма кошница с редки плодове.

— Много шик — рече Брейди. — Страшно си падам по такива работи — лукс за чужда сметка. Майк отвори една бутилка. Да се възползваме от условията тук, докато можем.

Маги огледа вилата и откри три спални и кухненски бокс.

Докато Майк още се бореше с тапата на шампанското, тя се върна обратно в дневната.

— Направо е супер! — възкликна тя. — Ела да видиш.

— Това е най-хубавият хотел в света — съгласи се Брейди. — Хайде да пийнем.

Докато отпиваха от шампанското, Брейди каза:

— Маги, да не губим време. Искам да започнеш да слухтиш наоколо. Знаеш си задачата. Трябва да разберем къде се намира сейфът.

— Вече установих един контакт. Служителят на рецепцията е страхотен. Ако мога да остана насаме с него за десет минути, той ще е направо туш.

— Виж тогава, уреди тази работа, бебчо. Намери начин да останете сами.

Анита мина по мостчето към шхуната на Мануел. Видя силуета на Мануел, открояващ се на светлината в предната кабина. Той я чакаше и й махна.

В душната кабина Фуентес нервно гризеше ноктите си, а Анита се отпусна уморено на пейката и подпря ръце на омазнената маса.

— Организирал съм всичко — каза Мануел и седна срещу нея. — Първо: имам новини за мъжа ти. Той все още е в безсъзнание, но ще оживее.

Ограден е със страхотни грижи. Не се тревожи за него.

Анита сви юмруци и затвори очи. Мануел я наблюдаваше. Усети цялата й любов към този тъп, празноглав мъж и бе много впечатлен.

— Ченгетата се опитват да разберат кой е той — продължи Мануел, — но са ударили на камък. Предупредих нашите хора да не говорят с ченгетата. Дори когато Педро дойде в съзнание, той няма да проговори. Така че положението е доста окуражаващо. Сега имаме време да пуснем в ход твоя план. Хубаво е, че не е нужно да бързаме.

Анита го погледна изпитателно.

— Ще оживее ли мъжът ми?

— Да, един от лекарите в болницата е мой добър приятел. Каза, че Педро е много зле, но ще оживее.

По лицето на Анита потекоха сълзи, но тя ядосано ги избърса.

— И така…?

— Трябва да изчакаме, докато Педро се оправи достатъчно, за да може да пътува. Би било глупаво да избързваме. Ако го вземем от интензивното отделение по-рано, може и да не оцелее — каза тихо Мануел. — Виждаш ли? Мисля не само за парите, но и за мъжа ти.

Анита кимна.

— Много добре — продължи Мануел. — Доста умувах по тези въпроси. Трябва да ги притиснем до стената. Само тогава полицаите няма накъде да мърдат и ще ни предадат Педро.

— Да ги притиснем? — Анита изглеждаше озадачена. — Как да ги притиснем? Не разбирам.

— Бащата на Уорънтън ще плати откупа. За него пет милиона са нищо, но освобождаването на Педро хич няма да е лесно — рече Мануел. — Мислих за това. Ченгетата здраво ще се опънат, така че ще трябва да ги притиснем до стената.

— Как да ги притиснем? Все още нищо не разбирам.

— Хотел „Спениш Бей“ е най-хубавият и най-елегантният хотел в света. За туристите той е символ на мястото им в обществото. Дори когато не са отседнали в хотела, често ги питат дали са вечеряли в някой от ресторантите му — това го знам от моите информатори. Ако не са — пада им реномето. Такива сноби са богатите. Говорих с един от работниците, стар приятел, който сега работи в общината. Той ми каза, че приходите на общината ще спаднат наполовина, ако хотел „Спениш Бей“ фалира. Собственикът на хотела, Дюлак, е личен приятел на кмета. Когато Дюлак научи, че някъде в хотела има мощна бомба и че ако не успее да убеди кмета и полицията да освободят Педро, бомбата ще избухне, той ще направи всичко, само и само да пуснат Педро. Ще го предупредим, че бомбата ще причини такива щети, че хотелът му ще излезе извън строя в продължение на месеци.

— Ами ако кметът и полицията не повярват на блъфа? — запита Анита.

Мануел се усмихна злобно.

— Аз никога не блъфирам. Всичко ще е съвсем наистина и ти ще трябва да намериш сигурно място да сложим бомбата.

Очите на Анита се отвориха широко.

— Ти имаш бомба?

Мануел кимна.

— След няколко дни ще имам две бомби. Много хора са ми задължени за това или онова. Говорих с един приятел, когото измъкнах от трийсетгодишна присъда. Той е експерт по експлозивите. Обясних му какво ми трябва. В момента прави бомбите. Едната е съвсем миниатюрна. Ще им докара само леки повреди — ще строши малко прозорци, нищо по-сериозно, но втората бомба ще предизвика пълен хаос. Веднъж да се качим в президентския апартамент и с едно натискане на първото копче на дистанционното управление ще задействам малката бомба с радиосигнал. Това ще покаже на Дюлак, че не блъфирам. Ако натисна второто копче, хотелът ще излезе от строя за месеци наред.