Приятна вечер - Страница 11

Маги взе чашата и се приближи до Майк.

— Заповядай, мъжище — каза тя.

Той пое чашата и си помисли, че никога не е виждал толкова секси жена. Почувства се леко замаян, но забеляза, че Брейди му направи знак да седне и се разположи на един стол.

— Добре, Майк, извинявай, че така те изпробвах, но трябваше да съм сигурен, че ставаш за работата, за която са те наели — Брейди седна в инвалидната количка. — Доволен съм. — Той погледна към Маги. — А ти?

Маги въздъхна.

— О, да. Той целият е само страхотни мускули!

Брейди въздъхна.

— Ще трябва да свикнете с Маги. На мен самият доста време ми бе нужно, за да свикна.

Майк се съвзе от шока, предизвикан от този осемдесетгодишен старец с поведение на трийсетгодишен мъж и от присъствието на Маги.

— Господин Ванс, — отсече той по военному — попитах ви в какво се състои работата.

Маги тихо изохка.

— Не е ли прекрасен този глас? — измърка тя и затрепка с мигли.

— Маги, няма ли да млъкнеш най-сетне? — сряза я Брейди и като се обърна към Майк, продължи: — Ето какво. Аз играя ролята на инвалид, Маги е моята медсестра, а ти си ми шофьор. — Той замълча, след това попита: — Имаш ли униформа?

— Имам.

— Добре.

— Ето в какво се състои задачата.

Следващите двайсет минути Брейди обясняваше подробности по обира.

— Твоята задача е да неутрализираш охраната, ако се покаже. Ще използваш пистолет със стрелички — завърши Брейди и даде знак на Маги, която отиде в спалнята и се върна с пистолета. — Не бива да има никакъв фал. — Продължи Брейди, докато Майк разглеждаше пистолета. — Не е смъртоносно, никой няма да умре. Цялата работа е стреличката да попадне във врата на пазача. Това е твоята задача. После ще ми помогнеш да вземем и изнесем касетките от сейфа и затова ще получиш петдесет хиляди долара.

Майк кимна.

— Ясно. Попитахте ме дали съм добър стрелец — каза той. — Съвсем резонен въпрос, щом става дума за петдесет хиляди долара. — Той огледа стаята. — Тази картина на стената. — Посочи една репродукция на импресионист в пастелни тонове. Картината висеше на шест-седем метра от мястото, където седеше. — Момчето отляво — дясното му око… виждате ли го?

И Брейди, и Маги се обърнаха и се вторачиха в картината. Чак сега я бяха забелязали.

Майк вдигна пистолета. Движението бе бързо и уверено. Нещо изплющя в момента, в който той натисна спусъка.

— Сега вижте — каза той.

Брейди стана от инвалидната количка, прекоси стаята и се загледа в картината. В дясното око на момчето бе забодена стреличката с приспивателно.

Беше 11.40. Сервитьорите в хотел „Спениш Бей“ циркулираха около огромния басейн, натоварени с подноси с разнообразни коктейли и реагираха бързо на щракащите пръсти на богаташите, които се излежаваха в шезлонги. Сервитьорите бяха следвани от добре обучени момчета с подноси с вкусни коктейлни хапки.

Уилбър Уорънтън бе завършил сутрешното си плуване. Излегната до него по бански, жена му Мария четеше роман. Плуването сутрин не беше за нея. Гримът и прическата й бяха толкова сложни, че тя плуваше само вечер, когато можеше да прекара час или дори повече в реставриране на пораженията, нанесени от водата, преди да иде на вечеря.

Уилбър беше допил вече своето второ сухо мартини. Чувстваше се спокоен и отпуснат. Досега меденият месец протичаше чудесно. Хотелът се оказа такъв, какъвто го описваха в рекламите. Обслужването е безупречно и кухнята не отстъпва на кухнята на никой от изисканите парижки ресторанти. Единственото малко облаче на иначе слънчевия хоризонт бяха непрекъснатите оплаквания на Мария. Крайно разглезена, тя беше от жените, които винаги намират някакъв недостатък, независимо какъв разкош им се предлага. В момента недоволстваше, че в хотела има толкова много стари хора.

Уилбър подчерта, че хотел „Спениш Бей“ е най-скъпият и най-добрият хотел в света. Само много богатите могат да си позволят да отсядат тук. А като правило, те са на преклонна възраст.

— Имаме късмет, че баща ми плаща престоя ни, Мария — каза той. — В противен случай нямаше да сме тук.

Мария сбърчи нос.

— Все едно, че живеем в гробище.

— Винаги можем да се махнем оттук. Искаш ли да го направим? Да идем в „Ривидж“, там има само млади хора.

— „Ривидж“? Да не си луд? В този коптор!

Уилбър погледна часовника си и се изправи.

— Ще ида да се обадя на татко.

Мария се намръщи.

— О, боже! Пак ли? Трябва ли всеки ден да му телефонираш?

— Обича да си побъбрим — каза Уилбър. — Няма да се бавя.

Той се отдалечи, а Мария сви рамене и продължи да чете романа си.

Уилбър също обичаше да поприказва с баща си и знаеше, че старецът очаква с нетърпение тези моменти, за да разкаже на сина си какво е станало през деня. Уилбър не забравяше, че баща му е самотен и чака завръщането им в Далас, както и да го дарят с внучета. Доста притеснен от това, Уилбър съобщи на Мария, че баща му им е купил луксозна къща, изцяло обзаведена, с прислуга, две коли, плувен басейн и малък парк. Всъщност с всичко, което може да се купи с пари.

— А кой е казал, че искам да живея в дупка като Далас? — попита тя ядосано. — След медения месец искам да идем в Париж или Венеция.

— Аз ще работя в Далас, Мария — напомни й Уилбър търпеливо. — Ще ти хареса. Видях къщата. Наистина е прекрасна! По-късно ще идем и в Париж.

Тя го бе погледнала с упорития си поглед и нищо не бе казала. Уилбър взе асансьора до последния етаж, влезе в дневната и поръча разговор с Далас. След няколко минути вече разговаряше с баща си.

— Здрасти, синко! — забоботи басовия глас на Сайлъс Уорънтън. — Как е?

— Добре е, татко, а ти как си?

— Много работа. Дау Джоунс взе, че се покачи. Току-що продадох пакет акции — добра печалба ми донесоха. Ще обядвам с няколко араби, големи клечки в техния регион, ама за мен са дребна риба. Опитват се да ме накарат да сключим една сделка. Ако стане според моите условия, може да паднат доста парици.

— Браво, татко!

— Твоят старец си знае работата. — Пауза и след това: — Как е жена ти? — Сайлъс рядко наричаше Мария с името й.

— Добре, татко.

— Бременна ли е вече?

Уилбър се насили да се засмее.

— Дай ни време, татко. Мария иска да види свят, преди да раждаме деца.

Чу как баща му изсумтя неодобрително.

— Не отлагай прекалено, синко. Остарявам вече. Кога се връщате вкъщи?

— О, след седмица-две.

— Приготвил съм ти много интересни неща тук. Искам да поемеш малко от тежестта на работата, сине. Каза ли на жена си за къщата? Ходих да я погледна. Много е шик.

— Разбира се, че и казах, татко. — Уилбър се опита в гласа му да прозвучи ентусиазъм. — Много е доволна.

Пак изсумтяване.

— Че как иначе? Струва три милиона. — Пауза, след това: — Е, забавлявай се добре, синко. След малко имам заседание на управителния съвет. Скоро и ти ще си в този съвет. Довиждане, сине, и умната, — и Сайлъс затвори телефона.

Анита Сертес тъкмо привършваше със спалнята на Мария, когато Уилбър влезе, за да се обади по телефона. Тя бързо се скри зад вратата и чу разговора. Едната страна на разговора не й даде много информация, освен че естествената топлина в гласа на Уилбър потвърди това, което тя вече беше чула от клюките в хотела: страшно богатият Сайлъс Уорънтън и синът му са силно привързани един към друг. Един от сервитьорите, кубинец, й беше казал, че както дочул, старецът жадувал за внучета.

— Тая богата кучка няма да свърши нищо. Чух ги да се карат в спалнята. Такава егоистка е, че дори не иска да има деца. Синът ще поеме нефтената империя. Ще наследи милиарди, когато старецът хвърли топа — беше й казал той.

Анита не спа. Прекара часове в душната кабина на рибарската шхуна на Мануел Торес в непрекъснат разговор.

Отначало помоли Фуентес да помогне на Педро. Той вдигна рамене.