Приятна вечер - Страница 10

Много беше чувала за Мануел Торес. Разправяха, че този мъж има огромно влияние. В кубинската общност за него се знаеше, че е Кръстникът на всички кубинци, живеещи в града. Ако човек имаше проблем, отиваше при Мануел и той му помагаше да го разреши. Щом кажеше, че може да разреши един проблем, значи можеше. Естествено, вземаше по няколко цента за услугата, но никой не протестираше, защото съветите бяха добри.

Веднъж, докато Фуентес и Педро пиеха евтиното си вино, Анита седеше до тях и слушаше как се хвали Фуентес.

— Мануел ми е приятел, — бе казал той на Педро. — Ако нещо се случи, мога да ида при него и той ще оправи всичко.

Седя неподвижно в продължение на повече от час, а умът й трескаво работеше.

Педро трябва да бъде спасен! Педро не бива да лежи дълго в затвора. Това бе непоносима, невъзможна мисъл. Добре знаеше цената на приятелството. Нито Фуентес, нито Мануел, щяха да помръднат и малкия си пръст, ако нямаше солидна причина за това.

След като размишлява почти час, тя реши как да излезе от критичното положение. Поколеба се, защото не бе сигурна, че един такъв план ще свърши работа, но се убеди, че няма друг начин да спаси Педро.

Щеше да иде при Мануел и Фуентес и да им каже за плана си. Надяваше се, че като разберат колко много пари ще пипнат, ще й помогнат да спаси мъжа си.

Сега стоеше и гледаше шхуната на Мануел. Забеляза зад перденцето сянка.

Огледа се, намери едно плоско камъче и го хвърли към светлия прозорец.

Изчака. След малко вратата на кабината се отвори и тъмната фигура на един огромен мъж се появи на палубата.

— Аз съм… Анита Сертес — каза тя тихо.

Майк Баниън плати таксито, докарало го от летището на Маями до хотел „Сийвю“. Спря се и огледа входа на хотела, балконите, богато украсени със старомодни плетеници от ковано желязо. Реши, че това е хотел за пенсионери, не с кой знае какви средства. Вътрешно се примири и се изкачи по стълбите, които водеха към фоайето с подредени миниатюрни палми и потъмнели вази от кована мед. Прекоси го и се приближи до скромната рецепция.

Изискано облечен възрастен мъж му се усмихна за добре дошъл.

— Господин Ванс ме очаква — каза Майк.

— Господин Лукас?

— Да, аз съм. — Брат му бе казал да се регистрира в хотела като Тед Лукас и резервацията му бе направена на това име.

— Момент, моля — възрастният мъж вдигна слушалката, измърмори нещо, изслуша някого и затвори телефона.

— Господин Ванс ще ви приеме, господин Лукас. Първи етаж. Втора стая. Вашата стая е на четвъртия етаж. Номер дванайсет. Ако оставите чантата си, ще я отнеса до стаята ви.

Майк се качи с асансьора до първия етаж. Пестеше всяко ненужно усилие. Беше усетил, че изкачването на стълби му причинява остра болка от едната страна. Денят бе изключително тежък. Сигурно от полета и влаченето на чантата. Беше сигурен, че утре няма да усеща това ужасно нещо, дето го гризеше отвътре. Болката се появяваше и изчезваше. Имаше дни, когато се опитваше да се убеди, че няма да умре след няколко месеца, но като напускаше летището острата болка го проряза и трябваше да се примири с факта, че се самозаблуждава.

Почука на стая номер две и някой заядливо му извика да влезе.

Отвори вратата и надникна в малка дневна, с поовехтели, но удобни мебели — стая, в която престарели дядовци и баби можеха да си починат в очакване на смъртта.

Лу Брейди седеше в инвалиден стол. Като го погледна, Майк видя един дребен, слабичък човек, който явно наближаваше осемдесетте. Брейди беше майсторски дегизиран. Бухналата бяла коса, големият бял мустак, тесните ноздри и сухата, сбръчкана кожа бяха напълно заблудили Маги. Брейди й беше казал да дойде в хотел „Сийвю“, където за нея има резервация на името на Стела Жак и да пита за господин Ванс.

Когато Маги пристигна следобеда на предния ден и се яви в стая номер две, тя се взря в стареца на инвалидния стол, след което смутено възкликна:

— О, извинете ме! Изглежда съм сбъркала стаята — и тръгна към вратата.

— Влизай, скъпа, и си сваляй панталоните — каза Брейди с естествения си глас.

Маги бе така шокирана, че това изобщо не й се стори смешно. На Брейди му трябваше доста време да я убеди, че този стар инвалид, дето я потупва успокоително, е любовта на живота й.

Накрая заговори съвсем делово. Каза й, че на следващата сутрин пристига човекът, който щеше да изиграе най-важната роля в обира на хотела.

— Искам да останеш в спалнята, Маги — рече Брейди. — Остави вратата полуотворена и ни слушай. Искам да се убедиш, че можеш да работиш с този човек, така както аз искам да се убедя. Хедън ме увери, че с него няма да имаме проблеми, но той все пак е аматьор. Нямам доверие на аматьори. Изгуби ли самообладание, ще ни провали и ние здравата ще я закъсаме. Послушай го как говори, вникни добре в това, което казва, после ела и го поогледай добре. Ако не си много сигурна в него, прокарай пръсти през косата си. Ако си сигурна, че ще можеш да работиш с него, просто го кажи.

Маги, доста опулена, кимна.

— Това ще е големият ни удар, нали, Лу? Малко съм притеснена. Не ми се иска да ида в затвора, но щом ти казваш, че всичко ще е наред, значи ще е наред.

— Няма да идеш в затвора, мила, нито пък аз.

Маги започна да гали ръката на Брейди.

— Знаеш ли какво, скъпи? Никога не съм правила оная работа с осемдесетгодишен мъж. Искаш ли да опитаме?

Брейди се засмя.

— Не. Трябваха ми три часа, за да се дегизирам. Няма да се оставя да ме сдъвчеш. Иди да се поохладиш малко.

Застанал на вратата, Майк разгледа стареца, седнал в инвалидната количка. Подведе се, също като Маги, и си помисли:

„Боже! Този разпадащ се старчок ли е човекът, с когото трябва да работя?“

Докато Майк го разглеждаше, Брейди също се взираше в него със студен, изпитателен поглед, след това започна постепенно да се отпуска. Човекът си го бива, помисли си той. Не просто смел, от него се излъчва дисциплина. Хедън каза, че бил сержант в армията. Не е човек, който би загубил самообладание. Брейди малко се притесни от хлътналите очи, но суровите устни и силната линия на челюстта компенсираха очите.

— Аз съм Майк Баниън — каза мъжът. — Господин Ванс?

— Влезте и седнете — нареди Брейди.

Той изчака Баниън да затвори вратата и да седне на един стол, близо до инвалидната количка на Брейди.

— Значи вие сте Майк Баниън — изрече Брейди със старческия си глас. — Разкажете ми за себе си.

Майк погледна Брейди право в очите. В тоя старец имаше нещо фалшиво. Усети го съвсем инстинктивно.

— Тук съм, за да изпълня определена задача — започна той. — Не ви е нужно да знаете нищо за мен, така както на мен не ми е нужно да зная нищо за вас. Каква е задачата?

Това се хареса на Брейди. Този едър военен явно подхожда делово, помисли си той, но реши да го изпита още малко.

— Казаха ми, че сте добър стрелец. Колко добър стрелец сте?

— Хайде да престанем да дрънкаме глупости, а? — рече Майк. — Кажете на човека в другата стая да излезе оттам. И да говорим делово.

Маги се появи от спалнята, спря се да огледа Майк и плясна с ръце.

— Боже, какво страхотно мъжище! — възкликна тя.

Брейди се засмя като видя, че Майк се е вторачил в Маги.

— Хайде всички да пийнем по нещо — предложи той, стана от инвалидната количка и се приближи до бутилките, наредени на масата. — Това е Маги. Тя работи с нас. Ти какво ще пиеш Майк?

Удивен от внезапната пъргавина на стария инвалид и от вида на Маги, която бе в най-секси форма, Майк само зяпна. Сетне бързо се овладя и се изправи.

— Скоч? — попита Брейди.

— Каква е цялата работа, по дяволите? — ядоса се Майк.

— Изпий един скоч, Майк — каза Брейди и наля една голяма доза. — Маги, по-добре е ти да се въздържиш. Зная, че скочът ти пречи да се концентрираш. Дай питието на Майк, докато аз налея на себе си.