Приятна вечер - Страница 1

В един опърпан, сумрачен бар на брега на Сейнт Джон в Джаксънвил, край ъглова маса седяха двама мъже и приглушено разговаряха. Освен тях и дебелият, застаряващ барман, в бара нямаше никой.

Мъжът отляво бе Ед Хедън — кралят на крадците на произведения на изкуството. Като никой друг той умееше да дърпа конците на престъпните операции и едновременно с това безупречно да играе ролята на богат, пенсиониран бизнесмен, честен данъкоплатец, който непрекъснато кръстосва между многобройните си апартаменти във Форд Лодърдейл, в Южна Франция, Париж и Лондон. Той бе мозъкът, който планираше, организираше и насочваше група опитни крадци — стриктни изпълнители на инструкциите му.

Човек можеше лесно да вземе Хедън за сенатор или дори за министър на външните работи. Беше висок, едър, с гъста, стоманеносива коса, свежо, красиво лице и усмивка на политик. Зад тази фасада се криеше остър като бръснач ум и безмилостна, мошеническа душа.

Човекът отдясно бе Лу Брейди — считан от престъпния свят за най-добрия крадец на произведения на изкуството. Слаб, около трийсет и пет годишен, с къса черна коса, остри черти и неспокойни сиви очи. Освен високата си квалификация по всички видове ключалки, Лу умееше майсторски да се дегизира. Кожата на лицето му приличаше на гумена — няколко подплънки в устата и слабото му лице ставаше пълно. Сам си правеше перуките. Когато си слагаше мустаци или брада, залепваше космите един по един. Като облечеше дрехи с възглавнички, които собственоръчно шиеше, кльощавото му тяло се превръщаше в тяло на човек, чийто основен интерес в живота е обилната храна. Заради своя забележителен талант за дегизиране, той нямаше полицейско досие, въпреки че го издирваше полицията от цял свят.

Тези двама мъже, работили заедно в продължение на години, правеха разбор на последния си удар — кражбата на иконата на Екатерина Велика от Вашингтонския музей. И двамата бяха на мнение, че планът им е бил съвършен и изпълнението без грешка. Но просто се бе получило така, че планирането, организацията и цялостният замисъл не бяха довели до желания резултат.

Без да бърза, Хедън запали пура и Брейди, който добре познаваше навиците му, уважително зачака.

— Много пари изгубих при този удар, Лу — каза Хедън, когато реши, че пурата му се разгоря задоволително. — Но било каквото било. Веднъж печелиш, веднъж губиш. Е, вече е време да спечелим… нали така?

Брейди кимна.

— Имаш ли нещо наум, Ед?

— Щях ли да седя в тази дупка, ако нямах. Това ще бъде голям удар, но ще трябва и доста да се поработи. Ще съберем добър екип. — Той насочи пурата си към Брейди. — Ти си пръв в списъка. Искам да зная дали можеш да бъдеш на мое разположение през следващите три седмици?

Брейди се усмихна лукаво.

— Винаги съм на твое разположение, Ед.

— Да-а. — Хедън кимна. — Тъй, тъй. Знаеш, че като се заловя с една работа, добри пари падат. Внимавай сега. Когато планирах кражбата на иконата, трябваше да работя с онзи нещастник Клод Кендрик и отседнах в хотел „Спениш Бей“ в Парадайз Сити. Излезе ми солено. Хотелът е много специален. Вероятно е най-скъпият и луксозен хотел в света, а знаеш какво значи това, нали? Няма стаи, само апартаменти. Обслужването е направо фантастично, и само хора, които имат повече пари, отколкото акъл, отсядат там. И честно да ти кажа, Лу, все още има твърде много хора, които имат повече пари, отколкото акъл, тъй че в този хотел никога — повтарям ти — никога няма свободни апартаменти.

Брейди вдигна вежди.

— И си отседнал там?

— Точно тъй. Вливам се в потока на богатите.

Така ми идват разни идеи. Е, вярно, излиза ми солено, но си струва парите. И така, в този хотел ми хрумна нещо. — Хедън всмукна от пурата си и след това изтърси пепелта на пода. — Хотелът е частен, собственост на един французин, Жан Дюлак, който добре си познава занаята. Красив е, страшно чаровен и богатите клиенти го обожават. Подбрал е хората си много внимателно. Част от персонала е от Франция, страната с най-добрата храна и най-доброто хотелско обслужване. Не успях да получа апартамент в хотела. Отседнах в една от вилите наблизо — две спални, дневна и т.н. Абсолютен лукс. Апартаментите са резервирани за цяла година напред. Така имах възможност да се поразмотая из хотела — фоайетата, ресторантите и плувния басейн. — Той погледна към Брейди. — Много, много тежкарско и натъпкано с много, много богати мъже и жени.

Брейди го слушаше внимателно.

— Няма защо да ти казвам, че когато хората забогатеят, жените им започват да се състезават с жените на другите богаташи. Такава е човешката природа. Освен дрехите, норковите палта и така нататък, скъпите бижута също са на едно от водещите места в списъка. Ако госпожа Снук носи диамантена огърлица, госпожа Пук започва да го натяква на мъжа си, докато и тя получи такава. Тогава пък госпожа Снук добавя обеци и гривна, за да изпревари госпожа Пук, и госпожа Пук също иска обеци и гривна. Тези разглезени кучки, дето и един долар не са спечелили през живота си, искат и получават скъпоценни камъни на стойност хиляди долари. По време на вечеря човек може да ги види в големия ресторант, отрупани с диаманти, смарагди и рубини. Вечерях там и ти казвам, че никога не бях виждал в едно помещение толкова много скъпоценни камъни на показ. Предполагам, че онази вечер тъпите, празноглави жени носеха скъпоценности на стойност някъде към шест-седем милиона долара.

Брейди Въздъхна.

— Много хубаво — каза той. — И какво?

— Да — Хедън всмукна дълбоко от цигарата си. — Дойде ми идеята да ударим хотел „Спениш Бей“.

— Шест милиона? — попита Брейди, вперил поглед в Хедън.

— Може и повече да излязат, но да речем шест.

— Интересно — Брейди се почеса по главата, докато размишляваше. — Не мога да разбера в момента, Ед. Да ударим хотела ли? Какво точно значи това?

— Естествено, че не можеш да разбереш — каза Хедън и се усмихна. — Колкото и да си умен, Лу, нямаш моето пипе, затова ние с теб така добре работим заедно. Ти организираш кражбите, аз се занимавам с планирането… нали така?

Брейди кимна.

— Значи плячката може да е шест — каза той и вдигна очи към Хедън. — Колко ще са за мен?

— Два — каза Хедън. — Разноските са за моя сметка. Съвсем справедливо, нали?

— Много добре — каза Брейди. — И когато спипаме плячката, кой ще я поеме? — Толкова дълбока бе вярата му в плановете на Хедън, че дори през ум не му мина да каже „ако“ вместо „когато“.

— Голям шум ще се вдигне, естествено — каза Хедън. — Полицаите в Парадайз Сити пипат много здраво. Веднага ще довтасат. Те са се сработили и с щатската полиция, и с полицията от Маями. Ще бъде много рисковано да измъкнем нещата от града. Мисля да изтърсим всичко на Кендрик. Ще трябва да поговорим с него, но той е най-добрият ни шанс.

Брейди се намръщи.

— Мразя този дебелак.

— Няма значение. Той е умен, а в момента само това ни интересува.

— Добре — сви рамене Брейди. — И как ще го направим? Внезапно нападение ли? Не, не, Ед — на хотел е невъзможно. Как ще стане?

Хедън направи знак на бармана да им донесе още две уискита. Изчака бармана да остави пълните чаши и да отнесе празните.

— Докато бях отседнал в хотела, Лу — каза той, след като и двамата бяха отпили от чашите, — взех, че се разговорих с една дебела стара гъска, отрупана с диаманти. Из фоайетата на хотелите все се намира по някоя дъртофела, чийто съпруг с радост е умрял, за да се отърве от нея. Тя бе много поласкана, че съм й обърнал внимание. Каза ми, че всяка година отсяда в хотела за по един месец. Всеки път, когато си раздвижеше дебелото тяло, имах чувството, че чувам да шумолят банкноти. Прекарах с нея около час, разказа ми за мъжа си, който починал преди пет години. Бил някаква голяма клечка в нефтения бизнес. Разказа ми за децата си и за проклетите си внуци. Набута ми семейни снимки. Нали ги знаеш каква напаст са за пет минути й обърнеш внимание, а тя те обсеби изцяло. Добре, както и да е, мен за това ме бива. След малко започнах да се възхищавам от диамантите й. На пръв поглед струват поне стотина хиляди долара. Каза ми, че искала от мъжа си да й подарява за всяка годишнина от сватбата накит с диаманти. Попитах я дали не се страхува, че в тези разбойнически времена може да й ги откраднат. Каза, че никога не би си сложила диамантите извън хотела. Хотелската охрана била толкова добра, че дори през ум не й минавало, че може да я ограбят. Продължихме да говорим, тъй че сега мога да ти кажа нещо за хотелската охрана. При пристигането си всеки гост на хотела получавал специална касетка с цифрова ключалка. Само той знае номера на ключалката. Когато гостите си лягат, поставят скъпоценностите си в касетката, а хората от охраната ги отнасят в сейфа. Ясно ли ти е?