Няма нищо по-хубаво от лошото време - Страница 57

Ето я и секретната стая — ярко осветена и пуста, с тъмнееща в дъното каса. Ръцете ми за по-голяма елегантност се обличат в тънки пластмасови ръкавици… Ключовете влизат в действие. С доставянето на тия ключове — нека не си спомняме на каква цена — Фурман-син бе доказал, че в областта на частните проучвания не стои по-долу от Фурман-баща. Той бе успял не само да издири фирмата, от която бе купена касата, но и да изкопчи дубликат от ключовете. Не се съмнявам, че старикът би изкопчил дори и комбинацията, ако тя не се съхраняваше у самия собственик на фирмата. Сега обаче комбинацията ми е вече известна и аз почвам търпеливо да я навивам: три празни интервала — М, — два празни интервала — О, — един празен интервал и прочее, додето тихото, но отчетливо изщракване ми подсказа, че непристъпната каса, безпощадно затворената каса на «Зодиак» е готова да се отвори.

Изваждам досиетата — истинските — и почвам работа. Сведенията за агентите са подредени в два индекса. Едната мрежа е за постоянно действие, другата, дълбоко замразена, е приготвена да влезе в ход при изключителни условия, в случай на война. Широки, дълги години плетени мрежи, простиращи нишките си из целия лагер. Затова касата на «Зодиак» се бе оказала тъй непристъпна. Затова едно невинно надникване бе изисквало толкова чакане.

Когато свършвам с фотографските истории, часът минава три, а тепърва ми предстои маса работа. Трябва да излича всички видими и невидими следи, да поставя капаците на местата им и да поема обратния път по покривите, без да говорим за туй, че още преди разсъмване негативите следва да се озоват на сигурно място.

Последното нещо, което си спомням с размътена от безсъние и умора глава, е как бърша с някакъв парцал водата, нахлула в ателието на Питер, и как малко по-късно опипвам с разранени ръце, но с все още незадрямал нюх бутилките уиски в долапа.

Всичко това бе станало през оная дъждовна нощ, когато бях посетил Ван Алтен в домашния му шлеп.

Нощта — сегашната — е вече към края си, когато ние с Едит най-сетне се настаняваме в мерцедеса и потегляме към Айндхофен. Сивокосият непознат е изчезнал. Тоя човек през пялото време бе тъй мълчалив и тъй призрачен, та бих го помислил за рожба на въображението, ако не усещах по гърба си още натиска на пистолета му.

Шосето е осветено от жълт флуоресцент и в тая жълта светлина, и в неясните силуети на къщята от предградията има нещо унило, особено ако ги гледаш в края на една безсънна нощ. Негативите, адресирани за Бауер, са предадени един час по-рано на съответната връзка. Няма какво повече да търся в тоя град, ако не се брои някой куршум в гърба.

— Като си помисля само, че да бяхме взели самолет, още предобед щяхме да си бъдем в къщи… — въздъхва Едит.

— Недей да си го мислиш, щом се тровиш. Изобщо казвай си, че най-късият път не е най-бързият. Лошото при самолетите е, че винаги има маса формалности и главно писане на имена.

— Но това дълго пътуване с влака…

— Дълго пътуване значи дълго да спиш. Умирам за дълго пътуване.

От Айндхофен ние с Едит трябва да вземем влака. Двама непознати пътници на една непозната гара, които се качват всеки в своя влак и потеглят в различни посоки, анонимно и скучно, обаче съвсем практично. Защото, колкото и предпазливо да съм скроил комбинацията, то от мига, в който негативите вече не са у мене, нямам никаква сигурна защита. Еванс беше ме пуснал между другото и за да мога да предам негативите. Тоя мотив го оправдаваше за момента пред колегите му. След като неприятелят така или иначе бе надникнал в «Зодиак», единственото защитно действие беше да се насочи тоя неприятел по измамната писта на фалшивите досиета.

— Еванс едва ли смята, че негативите ще отидат у Гелен — забелязва Едит.

Това е лошото на дългата връзка с един човек, че с течение на времето почва да ти чете мислите. Такива като нас трябва да избягват дългите връзки.

— Не, разбира се — отвръщам. — Ако се касаеше за Гелен, шефът едва ли би губил време за толкова грижливо фабрикуване на фалшиви досиета. Защото бас държа, че тия досиета са само отчасти фалшиви. В тях фигурират действителни хора, с които американците вероятно са си опитали късмета, но без успех, и които сега трябва да бъдат подложени на безполезно наблюдение и подозрение, докато истинските агенти продължават спокойно работата си.

Излизаме от предградието и наоколо ни изведнаж мрачината се сгъстява, сякаш нощта не свършва, а тепърва започва. Флуоресцентните лампи са изчезнали. Натискам по-енергично газта и мерцедесът поема стремително в светлата писта, проправена от фаровете.

— Значи, Еванс би трябвало да бъде доволен — промърморва Едит.

— Това е една история, от която всички са доволни. Еванс е доволен, че е спасил реномето и състоянието си, американците — че са пробутали сведения, които ще ни донесат само главоболия и разочарования, Бауер — че се е добрал до секретната архива и е разкрил една тайна, която го е смущавала. Най-странното е, че дори ние с тебе трябва да бъдем доволни. Една такава каша, от която всички излизат доволни, това е нещо доста рядко в наши дни…

— Що се отнася до мене, не виждам особени основания да бъда доволна.

— Остави това Ти знаеш много добре заслугите си в някои възлови моменти, така че нека си спестим комплиментите. Ужасно мразя тоя час, когато дойде ред да се делят заслугите…

— Не става дума за заслуги — прекъсва ме Едит. — Не мога да си простя, че те оставих толкова време да ме водиш за носа.

— Напразни угризения. Удоволствието беше взаимно.

Пред нас далеч на хоризонта се е появила една светла ивица.

— Денят ще бъде хубав — забелязвам, за да сменя темата.

— Сигурно. Имам чувството, че щом си отидем оттук, и ще спре да вали.

— Съмнявам се. Времето в тая страна е тъй калпаво, че дори нашето отсъствие едва ли ще му повлияе.

— Мечтая просто за малко слънце… истинско топло слънце и истинско синьо небе…

— Забравяш песента…

— О, песента… Не ти ли се поисква някога да попаднеш в един светъл град, в един спокоен летен град, и да тръгнеш да се разхождаш из улиците, но не да се преструваш, че се разхождаш, а наистина да се разхождаш, безгрижен и отпуснат, без мисъл за микрофони и дебнещи очи и вероятни засади…

— Не — казвам. — Такава глупост никога не ми е минавала през ума.

— Значи, си осакатен от професията.

— Възможно е. Но в тоя свят на толкова сакати това не бие твърде на очи.

— Ти просто си отвикнал да се движиш свободно и да говориш свободно, тъй си отвикнал, че вече нямаш нужда от подобни неща.

— Грешиш. Аз си говоря съвсем свободно, само че наум. Разправям се с шефовете си, споря със себе си и бъбря с мъртви приятели.

Тя се готви да забележи нещо, не премълчава. Аз също мълча. Каква полза да говорим, когато не казваме нищо, имам предвид нищо от това, което вероятно бихме казали, ако не бяхме свикнали да преглъщаме личните си истории. Странно, но додето се лъжехме взаимно, ние бяхме в известни неща може би по-искрени, защото искреността минаваше за част от играта. А сега изведнаж между нас се е настанила някаква скрита неловкост, някаква форма на сдържано поведение, противно и кухо като всяка заучена поза.

Високо над нас небето бавно просветлява, безоблачно и гъстосиньо, подобно на синия делфтски порцелан. Денят ще бъде наистина хубав. Но какво от това.

Мерцедесът влиза вече по светло в пустите улици на Айндхофен. Оставям колата зад един ъгъл. Писано й е било да осиротее. Обаче колите, за разлика от хората, не остават задълго сираци. Отварям вратата на спътницата си, взимам двете малки куфарчета и влизаме в гарата. Влакът на Едит тръгва подир един час. Моят — малко по-късно. Гарата представлява дълъг стоманен хангар, през който страшно духа, и, след като купуваме билетите, се отбиваме да се стоплим в бюфета и да закусим. Времето тече бавно и ние се опитваме да го запълним, като повтаряме поръчката и бъбрем незначителни неща, от рода на ония скучни глупости, които можеш да чуеш само по гарите.