Няма нищо по-хубаво от лошото време - Страница 51

Навън наистина вали проливен дъжд.

Единственото, което може да се отбележи за целия следващ ден, това е, че в тоя ден не става нищо за отбелязване. Ако съм очаквал, че някой тип с бледо лице и тъмни очила ще надникне в стаята ми, за да попита «как сте?» и да ми тегли куршума, трябва да бъда разочарован. Никой не надниква, дори и Райман, и часовете текат напълно в зодиаковски стил, изпълнени с труд и мълчание в деловата канцеларска обстановка, ухаеща на паркетин.

Точно в пет, когато електрическият звънец в коридора ни подсеща, че на тоя свят освен канцеларска работа има и други радости, Едит вдига глава от книгата си и запитва:

— Ще вървим ли?

— Върви си. Аз ще постоя малко — отвръщам, без да откъсвам поглед от преписките, с които своевременно съм отрупал бюрото си.

Жената свива рамене в смисъл «както щеш», оправя фризурата си, поема движимото имущество — чанта, чадър и шлифер — и си тръгва. Моето оставане е съвсем непривично, но тя очевидно го взема като поредна проява на студенината, настаняваща се все по-устойчиво между нас през последните дни.

Почаквам до пет и десет, после прибирам книжата в чекмеджето и почаквам още малко, но никой не позвънява на телефона, за да ми каже «извинете, грешка».

На другия ден нещата се повтарят почти без изменение. На по-другия — също. Така минават още няколко дни. Едит свиква да се прибира сама и вече дори не пита «ще вървим ли?», а мълчаливо си тръгва, щом звънецът в коридора зазвъни. И тя проявява тоя такт не само в пет, а и на обед, убедена, че демонстративно я отбягвам. Толкова по-добре — това ме освобождава от необходимостта да измислям лъжливи обяснения за внезапно пламналата у мене страст към канцеларска работа.

Туй, което ме безпокои, е същото, което ме и обнадеждава: липсата на резки изменения в ситуацията. Ван Алтен може да е удържал думата си и да не е издрънкал за вечерното ми посещение в яхтата му. В такъв случай холандецът вероятно изчаква възможно най-подходящия момент. Обаче не е изключено Ван Алтен и да е проговорил. Обстоятелството, че още никой не ми е стрелял в корема и не ме е прегазил с кола, не е никаква гаранция за щастливо бъдеще. Аз не съм в положението на Любо, но това не значи, че съм по-добре. Любо бе премахнат бързо и без церемонии, защото планът да бъде прислушан по-подробно се бе провалил и защото бе ясно, че дори Любо да е надушил нещо, той е съвсем в периферията на цялата история. А аз не съм в периферията. Аз работя повече от година в самата светая-светих на централата и Еванс трябва да е идиот, за да мисли, че през цялото това време не съм нищо надушил и не съм нищо предал на тия, дето са ме пратили. Следователно, ако ми е писано да се помина от насилствена смърт, това едва ли ще стане без известни предварителни формалности с оглед да се разбере какво именно съм надушил, какво съм успял да предам и кому точно съм го предал.

Засега имам впечатление, че не съм следен, и това би било успокояващо, ако не беше само впечатление. Съществуват форми на наблюдение, които трудно могат да бъдат уловени, и следва да се предполага, че хората на Еванс ще прибягнат тъкмо до такива форми в един момент, когато дивечът не следва да се плаши преждевременно. Стените, сред които живееш, имат уши, прозорците, край които минаваш, имат очи и фактът, че подире ти не се мъкне никой, не е още никаква гаранция. И после, в края на краищата защо е нужно да бъдеш следен, щом като предварително е известно кога и как точно можеш да бъдеш спипан на местопрестъплението. Не е изключено бавенето на Ван Алтен да прикрива тъкмо грижливо обмисляне на операцията около моето спипване.

Не е изключено. И дори твърде възможно. Но тоя риск е вече предварително обмислен във всичките му варианти и приет като привило на играта, както е прието и решението — да ударя пръв. Това правило — да удряш пръв, когато боят така или иначе става неизбежен — е твърде полезно правило и аз съм го научил още в ранни младини заедно с всичките му хубави и лоши страни.

Туй бе станало след годините в приюта за подхвърлени деца, дето бях добил образованието си, и след първия ми трудов стаж като домашен прислужник при една дамичка, която ме бе изгонила с плесница от своя рай, ухаещ на френски парфюм и женска пот. Беше краят на лятото и случаят ме бе насочил към перона на сточната гара, дето всяка заран пристигаха десетки вагони с дини и чакаха разтоварване. За целодневно хвърляне на тежките дини от човек на човек се плащаше по двайсет лева, което не бе твърде лошо, ако се има предвид, че през обедната почивка можехме да ядем, колкото искаме, дини, а вечер — да отнесем колкото ръцете ми позволяваха.

Още първата вечер, когато си тръгнах с едно друго хлапе, хванал под мишницата си две топли дини, от сянката на площада изникнаха двама младежи и лениво се насочиха към нас.

— Как е печалбата? — запита единият.

— Печалба… скъса ми се кръстът от навеждане — рече спътникът ми, сякаш за да умилостиви младежите.

— Е, тъй се печелят пари… — промърмори вторият дангалак. — По колко ви дадоха?

Ние мълчахме и гледахме с нарастваща тревога непознатите.

— По колко ви дадоха бе? — извика повторно дангалакът.

— По двайсетак… — отвърна спътникът ми.

Аз не виждах смисъл да се включвам в разговора и само се оглеждах с надежда да открия някакъв изход, но изход нямаше. Площадът се простираше в здрача мрачен и пуст, ако не се смята втора група дангалаци на съседния ъгъл, излезли да пресрещнат неколцина други нещастници като нас.

— По двайсетак ли? — възкликна един от младежите. — Че бива ли да се трепете за такава дреболия — И внезапно изрева: — Какво зяпате бе Хайде бъркайте се, додето не е почнал маризът

Опитах се да побягна, но юмрукът на дангалака ме посрещна право в лицето. Из носа ми рукна кръв. Дините отхвръкнаха от ръцете ми и се сцепиха върху калдъръма. Додето посягах към носа си да спра кръвта, джебовете ми бяха преровени и един втори юмрук — този път в тила — ми подсказа, че разговорът е приключен.

— Мухльовци сте — рече на другия ден човекът, при когото разтоварвахме дини, като му разправихме патилата си.

— А какво можехме да направим? — запита приятелят ми.

— Какво ли? Ще удряш пръв

— Че те бяха по-силни от нас.

— Няма значение. Щом патакламата е неизбежна, ще удряш пръв Светни го изневиделица, пусни му кръвчица, изплаши го Не го ли събориш, плюй си на петите, додето той се държи за носа.

Съветът звучеше логично, но мене ми се струваше, че е по-добре да не се проверява на практика, затова вечерта се изхитрихме с приятеля ми да излезем не през площада, а от другата страна, като прекосим жп линиите. Ние дори не помислихме, че тая плитка хитрост вероятно е предвидена от бандата дангалаци, и го разбрахме само когато се измъкнахме от района на гарата и срещу нас се изпречиха двама непознати младежи. Тоя път скицата на разговора бе нахвърляна другояче, защото всичко почна е репликата:

— Кой ви разреши да минавате оттука?

Повече реплики всъщност и не последваха. Приятелят ми тутакси даде заден ход и побягна през линиите, сподирен от единия младеж, докато аз изтървах динята от ръцете си и с всичка сила стоварих юмрука си в носа на другия непознат. Дангалакът наистина се улови за лицето, стреснат от бликналата кръв, а аз търтих да бягам напосоки сред къщурките и трапищата на предградието и не спрях, додето краката ми не отмаляха от тичане.

По онова време тъкмо растях на бой и тялото ми вдигаше ръст, без да се съобразява с ограничените ми възможности да го изхранвам, затова бях висок и хилав и за един дангалак не беше трудно да ми вземе мярката и туй още повече ме караше да се опиянявам от победата си. «Удряй пръв — си казвах. — Виж къде била тайната: удряй пръв и се не бой»

Окуражен от поверената ми тайна, следната вечер си тръгнах с моя приятел направо през площада, още повече че пътят през линиите се бе оказал не по-малко опасен. Вървяхме в средата на площада, по светлото, но туй не ни отърва от нежеланата среща.