Няма нищо по-хубаво от лошото време - Страница 45
— Добре — отстъпвам. — Но само при две условия: никакво протакане и пълна дискретност.
— Когато преговаряте с «Фурман и син», тия уточнения са излишни.
— Отлично. Вие ще ми направите една добра услуга. Затова и аз искам да ви се отплатя с услуга, и то напълно безплатна: не се изкушавайте, драги Фурман, да търсите два хонорара от една операция…
— Вие ме обиждате…
— Напротив, отгатвам житейската ви мъдрост. Обаче в случая има опасност тая мъдрост да ви подведе. Казах ви, че застъпвам не свои лични интереси. А хората, чиито интереси застъпвам, са във владение на някои документи относно активната ви работа с Гестапо…
— На тия неща отдавна не се гледа тъй строго — забелязва небрежно шефът на фирмата.
— Вярно, обаче в Бон, а не в Холандия, особено когато се касае до неща от рода на вашите. Ако тия неща излязат наяве, дейността ви е приключена в тая страна, Фурман.
— О, моята дейност и без това върви към приключване. И после, защо да безпокоим миналото?
— Дали ще го безпокоим, или не, това зависи изцяло от вас.
Ставам и понечвам да отърся шлифера си от прахоляка, но от деликатност се въздържам.
— И още нещо: смъртта, както вече казах, е една неизбежна неприятност, обаче не е нужно излишно да я ускоряваме, Еванс…
— Ш-ш-шт — слага предупредително пръст на жълтите си устни Фурман. — За такива неща не се говори. Авансирайте ме по-добре и освободете главата си от всякакви излишни страхове. Всичко ще бъде изпълнено тъй, че дори не се безпокоя за надбавката.
— За да има надбавка — отвръщам — необходима е да се справите с още една малка задача.
— Тая дума «малка» я изхвърлете от речника си — промърморва Фурман. — Вие съвсем не сте по малките неща.
— Прав сте. Ако имате предвид сумата, която ви плащам. Нужни ми са сведения по следния въпрос…
Пристигнал съм от Мюнхен същата заран и първата ми работа е била да открия «Фурман и син», затуй едва сега успявам да прескоча до къщи. Намирам Едит на легло и с висока температура. Жената дори не усеща влизането ми, погълната от горещите вълни на треската. Един чифт поокаляни обувки в антрето ми разкрива причината на внезапното влошаване.
— Има опасност от бронхопневмония — казва лекарят, додето пише рецепта за антибиотиците си.
Изпълнявам нарежданията му, доколкото са по силите ми, после отивам за малко в «Зодиак», после пак се посвещавам на лекарства и чайове, а после се сещам да позвъня на фризьора, обаче унесен в грижите си, набирам грешен номер.
Към пет часа излизам да подишам въздух и сядам под навеса на едно кафене. Времето е захладяло, духа остър вятър и край масите пред кафенето има малко хора.
Келнерът ми донася кафето и се отдалечава. Вадя цигарите, но не намирам кибрита.
— Бихте ли ми услужили със запалката си? — питам човека, седнал до съседната маса и потънал в четене на вестници.
Мъжът с готовност щраква запалката под носа ми, а аз според пушаческата куртоазия му поднасям кутията «Кент».
— Но вие имате само една цигара…
— Не се безпокойте, имам цял пакет.
Той взема цигарата, обаче не я запалва, макар че би могъл и да я запали — моето късо послание е сдиплено във филтъра.
Изпивам кафето, оставям една монета и понеже вятърът наистина е доста хладен, тръгвам по пътя си.
Прибирам се привечер. Състоянието на Едит съвсем се е влошило. Тя диша тежко в огъня на треската и понякога произнася несвързани думи. Несвързани, неразбираеми и за разлика от подобните филмови ситуации неразкриващи никаква ужасна тайна. Обаждам се на лекаря по телефона и след малко той пристига, придружен от сестрата с инжекциите.
Но въпреки инжекциите Едит цялата нощ е в безсъзнание и страните й пламтят в сухия огън на треската. Оставам да дежуря в креслото до кревата, като си мисля по своите работи и между другото по това, дали секретарката ми не е на път да сложи край на всичките ми подозрения по най-радикалния начин — като изчезне завинаги.
Жалко. Макар че може би това е единственият безболезнен изход от нашето абсурдно приятелство, безболезнен за нея, понеже няма да го усети, а също и за мене, защото няма да бъда аз причината. И без туй от два дни живея с чувството, че съм загубил вече тая жена, така че другата, физическата загуба ще бъде само една формалност.
Вече съм я загубил и ако съм я загубил, значи никога не съм я имал. А всъщност такава като нея бих искал да имам — и не само за секретарка. Такава, дето е пряма, без да стига до грубост, понякога нежна, без прекалености, спретната и привлекателна без дразнеща суетност, вярна без отегчителна привързаност, изобщо сдържана и необременителна — една жена, която трудно би ти омръзнала, защото не се натрапва и не злоупотребява с обичта ти. Някои неща у Едит ми напомнят за моята предишна приятелка Франсоаз без нейната студенина и с по-малка доза цинизъм. Странно, но тя наистина ми напомня доста на Франсоаз и тая прилика сега добива определен смисъл, ако се вземе под внимание, че Франсоаз работеше в разузнаването.
Призори треската като че спада, бълнуването утихва, по челото на жената избиват дребни капчици пот. Към обяд тя отваря очи и изпива един чай, придружен с неизбежните таблетки. Надвечер отново се пробужда за малко, а след това пак заспива и аз прекарвам една втора нощ в креслото в неспокойна дрямка и невесели мисли около предстоящото.
Засега всичко е все още свързано с няколко десетки «ако» и аз сякаш чувам по всяко отделно «ако» съответния въпрос и тоя въпрос ми звучи с гласа на полковника и ми се струва да виждам как тютюневият пръст пробива пространството, додето генералът и моят шеф ме гледат изпитателно. Но тия въпроси всичките са ми вече известни и аз имам отговор на всеки един от тях и ако продължавам да си блъскам главата, то не е защото искам на всяка цена да получа мозъчна треска, а защото ме е страх да не съм пропуснал случайно някое нещастно «ако», чието възникване би могло да прати всичко по дяволите.
На следния ден Едит е вече по-добре, по-рядко се унася в сън и повече лежи, заслушана в своите джазови мелодии, додето аз се занимавам с таблетките и капките и се мъча почти насила да й наливам бульона в устата, понеже всичко я отвращава. Понякога тя ми хвърля бегли погледи, които аз се правя, че не забелязвам, зает с домакинската работа или с четене на някакво, взето напосоки от масичката списание.
— Ти проявяваш към мене наистина необясними грижи, Морис.
— Защо необясними?
— Защото хората от твоя тип не се грижат за нищо друго освен за интересите си.
— В такъв случай, значи, и ти влизаш в областта на интересите ми.
— По коя причина?
— Ще ти обясня, като оздравееш. Спи сега
Тя притваря очи, обаче тутакси пак ги отваря:
— Да не би в твоя ум между многото рафтове, пълни с полезни неща, да има и някой малък рафт за сантименталности?
— Ще ти обясня всичко най-подробно. Спи сега
Намалявам грамофона, оставям да свети само синята настолна лампа в дъното и се разполагам в креслото.
— Ти си много добър — чувам тихия глас на Едит — или много добре се преструваш. Ах, как бих искала да си наистина много добър…
Тия думи би следвало аз да й ги кажа на нея, но болните трябва да се щадят, поне додето кризата мине окончателно. Така че лека нощ, скъпа, и спи спокойно. Нищо няма да ти се размине.
Професията на Фурман може да е много поверителна, обаче тоя човек зле крие настроенията си. Още като влизам при него, разбирам по необичайно изправената му вдървена стойка, че е опиянен от победата. И за да не остане никакво съмнение по тоя пункт, шефът на фирмата произнася с едва сдържано сладострастие:
— Надявам се, че носите сумата в брой…
— За сумата не се безпокойте. Дайте да видя само за какво я изразходвам.