Няма нищо по-хубаво от лошото време - Страница 42

— Хубава вечер беше — кимам. — Особено ако се има предвид, че бяхме съвсем близо до къщи.

— Престани — казва тя. — Обувките са ми достатъчни като мъчение.

Най-после сме на шосето. Каква полза. Редките коли минават една подир друга край нас, като отхвърлят с гумите си бризги вода. Никой не обръща внимание на вдигнатата ми ръка, ако изобщо я забелязва. Дъждът продължава да се лее без признаци на умора. Полегатите струи шибат главите ни и плющят с мек равен шум по асфалта.

— Излишно е да висим. По-добре да вървим до Мюйден.

Едит ме поглежда съкрушено, обаче не възразява, и ние тръгваме по пясъчната ивица край шосето. Тя крачи мълчаливо, като се мъчи да прояви героизъм, но мудността на стъпките и лекото олюляване издават, че едва се държи на краката си.

— Облегни се на мен — предлагам.

— Не вярвам тая интимност да помогне — промърморва жената и се обляга на ръката ми.

На стотина метра от нас тъмнее силуетът на двуетажна постройка. Един от прозорците в партера хвърля широк светъл лъч. Стигаме до оградата от жив плет и аз отправям любопитен поглед към двора.

— Почакай минутка тук.

Открехвам тихо ниската дървена врата и се запътвам към навеса до къщата. Малко по-късно отново излизам на шосето, тоя път придружен от един доста възрастен велосипед. Благословена страна, в която на всяка глава от населението се пада по едно колело.

— Морис Не допусках, че ще слезеш до нивото на вулгарен крадец.

— За теб съм готов и на убийство. И защо «вулгарен»? Пуснах две банкноти в пощенската кутия.

— Дали ще издържи? Изглежда съвсем старо.

Но колелото се оказва издръжливо. Тъкмо защото е старо. Известно е, че модерното производство става от ден на ден все по-калпаво.

Прочее ние летим по края на шосето със светкавична скорост от двайсет километра в час, шибани от дъжда и подтиквани от вятъра, и след пешеходното влачене по пътя това безгрижно летене е твърде приятно и Едит, както е седнала на рамката и се е облегнала на гърдите ми, е направо в прегръдките ми и аз вдъхвам лекото ухание на косата й с чувството, че летя не към оня градски дом, който не е мой дом, а към нещо много по-хубаво, там, отвъд тъмния тунел на нощта.

Едит може би усеща същото или нещо подобно, защото притиска лицето си до моето, но тая жена има доброто качество да не говори, когато трябва да мълчи, и ние летим все тъй тихо с лекото свистене на гумите и плисъка на дъжда, додето навлизаме към полунощ в опустелите улици на Амстердам и спираме пред къщи.

Отвеждам Едит галантно до стаята на горния етаж и за да бъда кавалер докрай, се отбивам за минутка вътре. Има обаче такива минутки, които траят маса време.

Една чудесна нощ може да свърши не дотам чудесно. Заранта секретарката ми става с температура.

— Простудила си се вчера. Лягай отново.

Тя се опита да възрази, но понеже едва се държи на крака, послушно се връща в леглото си. Сварявам й чай, отскачам до аптеката за някои лекарства и се отправям към «Зодиак». Еванс вероятно продължава запоя си или почива от него, защото ролс-ройсът не е на обичайното си място. Отхвърлям предвидената за тая заран работа, прескачам по обяд да видя как е Едит, а после наново се връщам, защото задачите за този ден все още не са привършени и най-вече една, по която през цялото време размислям.

Вчерашните две находки във вилата на Еванс — Роволт и радиостанцията са, разбира се, чиста случайност, но това е случайност, която съм чакал повече от година. Щастливата случайност не е въпрос на късмет, а на чакане: тя винаги идва, ако умееш достатъчно дълго да чакаш. Хипотезата «Зодиак» плюс ЦРУ се потвърждава едновременно по две линии: убиецът на Любо е един от телохранителите на Еванс, радиовръзките с агентурите в нашите страни се провеждат от хората на Еванс. Заемащ в търговската дейност на «Зодиак» чисто декоративен пост, Еванс е ръководната фигура по линия на втората дейност — шпионажа. Солидната фирма с нейните солидни сделки не е нищо от легална фасада на един център на разузнаване.

На пръв поглед се налага хипотезата, че официалната дейност на «Зодиак» се извършва в учреждението, а неофициалната — във вилата, обаче аз вече имам достатъчно факти срещу подобна хипотеза. Предпазливите, но продължителни наблюдения са ме убедили, че Еванс рядко ходи на вилата, а прекарва в кабинета си всеки ден по осем часа, макар че официалните задачи едва ли му отнемат повече от половин-един час. Вилата изглежда твърде достъпна, за да съдържа някакви големи секрети, а къщичката на градинаря — съвършено малка, за да служи за нещо повече от радиостанция. Еванс навярно ръководи и двете дейности — легалната и нелегалната — от кабинета си в «Зодиак» и главните му помощници навярно също са в «Зодиак», докато «слугите» осигуряват връзката му с радиостанцията.

Всичко това е вероятно като догадка и интересно като находка освен в едно отношение: то е без практическа стойност за постигане на крайния резултат. Нещо повече, обстоятелствата, при които е извършена находката, могат да се окажат фатални за тоя краен резултат. Няма никаква гаранция, че председателят ще забрави или ще се престори да е забравил инцидента с Едит. Един небрежен знак — и аз ще изхвръкна незабавно от «Зодиак», сам или в компанията на любимата жена.

Разбира се, мрачните облаци на хоризонта не са още повод да вършиш глупости, но туй, което се готвя да извърша, не е твърде рисковано за момента. Точно в мига, когато часовникът в коридора ласкаво зазвънява, аз оставям преписките, вземам шлифера си и без бързане се насочвам към широкия свят. Излязъл на улицата, тръгвам противно на обичая си не към кафенето на ъгъла, а в обратна посока. Преди да завия в първата пресечка, хвърлям лек справочен поглед назад и доволен от правотата си, продължавам все тъй бавно.

Едно момиче с тъмносин шлифер и светли къдрави коси ме задминава с леко кимане.

— А, госпожице Босх Добре, че ви виждам: напомняте ми едно забравено задължение.

Госпожицата спира за миг и аз се изравнявам е нея.

— Не ви разбирам. Какво задължение?

— Знаете, Едит е направила едно чудно откритие и понеже е болна, ме помоли да я заместя пред вас. Става дума за новите записи на Джанго Райнхард, които обещах да купя и да ви подаря от нейно име.

— Много мило от страна на Едит и от ваша страна — усмихва се Дора Босх. — Но не е нужно да си правите труда.

— Напротив, нужно е. Инак тя ще си помисли, че съм забравил. Както всъщност и бе станало.

Дора произнася още нещо в смисъл, че е много трогната, и ние продължаваме пътя си към Калверстрат.

— Трябва да ви кажа, че импровизациите на Джанго са наистина изключителни. Съвсем нови и непознати досега.

— Умирам от любопитство — възклицава съвсем по детски девойката. — Джанго е любимецът ми.

— Аз лично предпочитам Бекет — казвам с известен страх да не съм сбъркал името.

— О, Бекет, да Но Бекет е съвсем друго нещо. А Бени Гудман?

— Фантастичен — избърборвам, поемайки за втори път риска да се изложа.

Магазинът е достатъчно далеч, за да изразходвам и следващите две имена, запомнени от Питър, и достатъчно близо, за да не проличи невежеството ми. Купувам от плочата на Джанго два екземпляра — един за Дора и един за Едит — и на излизане предлагам да пием по едно кафе с торта, защото часът е тъкмо за кафе с торта.

— Не знам дали трябва да се съглася — отвръща колебливо Дора.

— Защо не?

— Знаете, мистър Еванс е твърде ревнив към връзките на личния си персонал.

— Какви връзки — протестирам. — Едно отбиване до сладкарницата няма да навреди никому. И после мистър Еванс днес е на вилата си.

Мисълта за шоколадената торта е твърде изкусителна и аргументите ми са достатъчно солидни, тъй че след малко влизаме в близката сладкарница и сядаме край масичката, закътана в едно от сепаретата.

— Не знаех, че мистър Еванс е тъй ревнив… — подхвърлям небрежно, додето Дора се занимава с огромния резен торта.