Няма нищо по-хубаво от лошото време - Страница 41
— Какво, злополука ли? — пита той тихо, надушил ситуацията.
— Нещо подобно.
— Но слушай, Морис: ти си културен човек, гледай по-широко на тия неща.
— Така и гледам. Обаче ме е страх от последиците.
— Последиците? Какви последици? Нашият Еванс утре няма да помни нищо. Изключителен пияч, само че на другия ден не помни нищо. Веднаж бяхме се пак така събрали и един тип…
— Ясно — казвам. — Върви, че те викат.
— Ама ти наистина ли мислиш да тръгваш?
— Смятам, че ще е най-добре. Върви, че те викат
От хола наистина се раздават някакви женски писъци, макар да не знам дали са адресирани към нас. Махам с ръка на Райман и излизам. Изходът е надясно, но понеже наоколо няма жива душа, тръгвам наляво. Вече се мръква. Алеята се вие в сянката на големите кестени. Изминавам около двеста метра и спирам. Тук алеята прави широк завой и поема в обратна посока. Отвъд завоя се простира тревиста площ, а зад нея се издига стена, омотана с виещи се растения. Нищо.
За да се убедя окончателно, че е нищо, пресичам тревистата площ и стигам до стената. Малка вратичка с желязна решетка, полускрита от бръшляна. Поглеждам през решетката отвъд: сред широка поляна се издига стара двуетажна постройка, навярно къщичката на градинаря. Един по-внимателен поглед ме навежда на мисълта, че тоя градинар трябва да е голям маниак. На радиотехниката, искам да кажа. Над покрива се издигат високите прътове на диполна антена. Най-простото би било тия прътове да се монтират на двата срещуположни комина, успоредно с билото на стръмния покрив. Но не: тоя шантав градинар е разположил антената тъй, че пресича билото на верев и насочва невидимите си обятия по посока изток-югоизток. Ако се съди по устройството на антената, следва да се предполага, че тя обслужва радиостанция от типа на американските «AN/GRC», които, без да са свръхмощни, все пак могат да предават до четири-пет хиляди километра разстояние.
Излишно е да зяпам повече. Тръгвам обратно и скоро стигам една друга врата, тая на официалния изход. Големите железни порти са заключени, но встрани има малка вратичка, която автоматично се отваря при натискане на бутона. Излизам на горския път и поемам по посока на шосето. Пред мен в здрачевината крачи някаква жена.
— Едит
Жената обръща глава и спира. Настигам я и тръгваме редом. Мълчание. Само високите токчета на Едит тропат отчетливо по асфалта.
— Ти се държа отвратително днес — казва тихо секретарката ми най-сетне.
— Така ли? Не обърнах внимание.
— Но аз всичко видях. Ти нарочно отвлече оная дебела безсрамница на кушетката и я накара да се съблича пред очите ти, за да ме ядосаш.
— Съчиняваш. И изобщо откажи се от тая глупава тактика да изпреварваш укорите с укори. Нямам намерение да ти натяквам за нищо.
— Не съм го и очаквала. Ти показа тая вечер съвсем ясно, че пет пари не даваш за мене. «Извинявайте»… Само един подлец може в такъв момент да каже «извинявайте» и да обърне гръб.
— Нека избягваме силните думи — предлагам кратко. — Защото ако и аз кажа силна дума, знаеш добре каква ще бъде тя.
— Кажи я
— Не желая. Имай предвид само, че тая сцена в библиотеката беше за мене един доста кален удар. От тия, непозволените, в стомашната област.
— Не се кълчи Закъснял си с четвърт час. И ако е имало удар, ти сам си го нанесе с атракцията в хола.
— Ясно. Ти се хвърли в обятията на Еванс, за да ми отмъстиш.
— Глупости. Човекът просто тактично пожела да ме отърве от тая безсрамна сцена…
— Като ти предложи друга, по-безсрамна, при твоето благосклонно участие.
— Не. Предложи ми да ми покаже колекция старинни бижута.
— Не видях никакви бижута. Освен едно-единствено, импозантно и леко разопаковано.
— Престани с безвкусиците си.
— Добре — казвам. — Но и ти престани да ми сервираш тия басни. Една жена, дори да няма твоята мнителност, отлично знае, че когато я водят да й показват колекции…
— Мислех да го поразигравам…
— Защо? Заради самия спорт?
— Исках да науча нещо за сделката с «Калор». Имам чувството, че тая сделка съдържа и някои скрити клаузи. Изобщо, мислех да го поразигравам, но той се оказа твърде припрян… и очевидно взе съпротивата ми за кокетство, защото как е възможно някаква си секретарка да се дърпа от обятията на самия председател, и стана брутален, и…
— Добре, добре. А как свърши целият този невинен флирт?
— Как може да свърши? След като човекът, който чакаш да ти помогне, казва само едно глупаво «извинете», трябва сама да си помогнеш. Изтръгнах се с някакви си «оставете ме» и «страх ме е» и се измъкнах бегом. С две думи, ако тъкмо това те интересува, не му ударих шамар. И можеш да бъдеш спокоен за мястото си.
Не намирам за нужно да отговоря и ние продължаваме да крачим по шосето в мрачините на гората. Едит, както винаги, доста точно е налучкала практичната страна на опасенията ми. Обаче няма понятие за другата. Понякога човек — дори такъв като мене — неусетно се сближава с друг човек дотам, че почва да го чувствува като неразделна част от себе си. Физическо притегляне или вкореняване на една привичка, или епизодите на едно детство, самотно и тъжно като твоето собствено, или бог знае какво друго, но ти вече не можеш без тоя човек и напразно си казваш, че той ти е нужен само за една служебна задача и напразно се убеждаваш, че това е едно дребно разминаване като толкова други в тоя живот.
— Колко още ще вървим? — пита Едит. — Тия обувки просто ми изтезават краката.
— Не съм те карал да се качваш на десетсантиметрови токове. И без това не си дребна.
— Исках да бъда на твоето ниво.
— Ти и инак си на моето ниво. Или може би си искала да бъдеш на нивото на Еванс?
— Престани… Ох, не мога повече.
— Трябва да излезем на шосето. Там ще спрем някоя кола.
— На шосето… А къде е това шосе? На идване мислех, че е съвсем близо до вилата…
— Близо е — утешавам я. — Още някой и друг километър.
Стигаме края на гората и както следва да се очаква, когато не ти върви, щом излизаме на открито, завалява дъжд.
— Само това липсваше… — изохква Едит.
— Именно. На такива като нас само това липсва, за да бъде удоволствието пълно:
— Не очаквах подобна памет от тебе — засмива се Едит въпреки болките в краката. — Особено за такива неща, които наричаш глупости.
Дъждът закапва плахо, сякаш просто да опита как ще върви, после изведнаж се засилва и почва да бие гърбовете ни в гъсти полегати черти. Равнината наоколо се простира глуха и черна. Облаците мъждеят неясно в някакво смътно виолетово сияние. Далеч напред понякога се мярва дребна летяща светлина и бързо изчезва. Там е шосето.
— Ще ги събуя тия обувки — простенва Едит. — Без тях ще ми е по-леко.
— Не говори дивотии. Не можеш да вървиш боса в тоя дъжд. Инак ще ме накараш да те нося на гръб.
Тя отново се засмива:
— Да ме носиш на гръб? Горкият. Колко метра смяташ да ме носиш?
— Колкото има до шосето.
— Ние говорим за това шосе, като че ли е някаква обетована земя — промърморва секретарката ми. — И съвсем забравяме, че там не ни чака кола. Просто не виждам как ще се приберем.
— Най-първо се стига близката цел, а после се гони далечната.
— Ти си целият изтъкан от тесен практицизъм. Чудя се даже как си запомнил оная песен.
— Също от практицизъм: за да не купувам плочата.
Репликата за плочата ми напомня нещо и аз съм на път да потъна в мислите си, когато Едит произнася:
— Това беше една хубава вечер. Ако не си я забравил.
Не съм я забравил. Защото всичко почна от оная проклета целувка на моста и от оная същата нощ, когато за пръв път почувствувах Едит като нещо повече от една женска физика в ръцете си. После дойде историята с елхата. Бях купил за Коледа тая елха само защото коледният подарък трябва да се постави под елха, а когато Едит вечерта се прибра, елхата меко блещукаше с разноцветните си лампички в ъгъла и жената не каза нищо и само застана пред дръвчето, додето я забелязах, че преглъща сълзите си. Не вярвах, че Едит може да плаче, и тя, разбира се, плачеше не за елхата, а за разни стари неща, и даже не плачеше, а се мъчеше да не се разплаче, но това е в края на краищата все едно и аз я прегърнах, за да я утеша малко, а тя се вкопчи в мене и само шепнеше: «О, Морис, защо ме разплакваш, това е първата елха в живота ми, първата малка топлинка» и разни други подобни. А после дойдоха и още някои неща, дреболии на дружба и внимание, между всички тия дреболии на всекидневието, за които не си струва да се говори.