Няма нищо по-хубаво от лошото време - Страница 24

Американците, пътем казано, си въобразяват, че като са развалили английския, са направили от него съвсем нов език.

— Вие сте от Лозана, нали?

Кимам утвърдително.

— Швейцарец по националност?

Кимам повторно.

— Впрочем… — Тук той дава вид, че поглежда към документите пред себе си. — Вашата майка, мисля, е била българка.

— Арменка — поправям го.

— Но от България?

— Да. От Пловдив. Всъщност тя е напуснала тая страна още на младини.

— Разбирам. И повече не се е връщала?

— Само веднъж, доколкото знам.

— А вие кога сте ходили в България?

— Не съм ходил специално. Минал съм също само веднъж, на път за Турция.

— Кога по-точно?

И въртележката се завъртява. Въртележката от въпроси и отговори и въпроси към въпросите, и отклонения вляво и вдясно, и случайни запитвания, просто за да се намираме на приказка, и внезапни обрати, също тъй, както аз бих водил разпита, ако седях на мястото на Уорнър, а той заемаше моето. Защото това си е формен разпит, енергичен и изчерпателен, и човекът зад бюрото не проявява особено старание да му придаде по-куртоазен вид. Това е разпит и проверка, съдбоносна за мене, проверка на легендата, по всички кръпки и шевове, по най-дребните подробности, проверка, която заедно с напрежението ми носи и известна доза скрито доволство, защото нашите хора са пипали добре и всеки от въпросите, с които Уорнър разчита да ме притисне, е предвиден предварително и когато слушам тия въпроси, все едно чувам гласа на полковника там далеч, на хиляди километри оттук, в генералския кабинет, и в тоя миг ми е твърде приятно, че има такива сухи педанти като полковника, които не мирясват, додето не подложат на изпитание и най-микроскопичния детайл.

Сходството между мене и Адам Уорнър, което ми се струва да съм доловил още в началото, облекчава донейде положението ми, в смисъл, че тактиката му не е в състояние да ме изненада и че дори най-неочакваните му запитвания идват тъкмо когато съм уверен, че ще дойдат. Но това не изменя критичността на положението ми. Обиграността и проницателността на човека зад бюрото е гаранция, че няма да ми се размине нито един от възможните опасни въпроси. В тоя миг благославям готовността си да заговоря на английски. Недостатъчно доброто владеене един език винаги дава маса оправдания да се бавиш, да замълчаваш и да прекъсваш фразите, сякаш напразно търсиш необходимата дума.

Това е игра. А при всяка игра съществува риск номерът да не мине. Отговорите ми могат да бъдат неуязвими и все пак да звучат тъй, че човекът отсреща да заключи: «Ти имаш непоклатима легенда, приятелю, обаче това е все пак легенда. Така че върви да лъжеш другаде.» Затуй играта трябва да се води в два плана — убедителност на фактите и убедителност на психологията. С други думи, да не излизаш нито за миг вън от кожата на един въображаем безобиден и искрен човек, какъвто ти не си, но какъвто трябва да изглеждаш. В известни моменти следва да се пазиш от излишно забавяне, в други — от прекалено избързване. Има въпроси, на които е нужно да се отговаря тутакси, а има и такива, които изискват да се позамислиш, додето сервираш отдавна готовия си отговор. И всичко това трябва да става спонтанно, естествено, с цялата полагаща се гарнитура от погледи, лицев израз и телосложения. Също като на сцената, само че малко по-другояче. Защото едва ли някой артист е участвувал в пиеса, дето всеки излишен или фалшив жест може да му струва живота.

— Вашият интерес към миналото ми почва да ме смущава — забелязвам с усмивка по едно време. — Надявам се, че някой от конкурентите ми не ви е сервирал някоя клевета…

— О, бъдете спокоен — усмихва се на свой ред Уорнър. — Не сме деца, да се хващаме за клевети. И изобщо въпросите, които ви задавам, са напълно в реда на нещата. Ние тук, в «Зодиак», сме като едно голямо семейство. Държим за хората си, грижим се за тях и затова смятаме, че трябва да знаем всичко, което е свързано с тях.

Той ми хвърля един от късите си бързи погледи, безучастни, но смущаващи със своята ненадейност, и запитва:

— Кога затворихте магазина в Лозана?

— През май миналата година. Непосредствено след смъртта на баща ми.

— И защо?

— Знаете, това е доста сложен въпрос. Баща ми беше твърде плах в сделките, работеше, колкото да не седи без работа, предприятието креташе едва-едва. Просто не виждах смисъл да го държа…

— Но смъртта на баща ви е била тъкмо една щастлива възможност — извинете за израза — да разширите работата.

— Съмнявам се. Аз поне мисля така. Магазините, знаете, са също като хората. Веднаж създадената лоша репутация трудно се променя. Нашата фирма в продължение на десетилетия минаваше за дребно квартално предприятие, търгуващо с посредствена стока…

— Може би сте прав — отстъпва Уорнър. — И така вие спуснахте ролетките през май миналата година?

— Да.

— А станахте собственик на «Хронос» в началото на юли тази година?

Кимам, като чакам напрегнато следващото.

— А какво сте правили в промеждутъка на тия две събития?

Това е въпросът, който отдавна чакам. Магазините са като хората, но също и легендите. И най-добрата легенда не може да бъде съвършена като всевишния. И най-добрата легенда си има свои по-слаби места.

— Пътувах.

— Къде по-точно?

Има въпроси, на които съвсем естествено можеш да отговориш с едно «не помня». Уви, този не е такъв.

— Почти цялото време прекарах в Индия: Бомбай, Хайдерабад, Мадрас, Калкута…

— Индия? Защо тъй далеч?

— Тъкмо защото е далеч. Казах ви вече — въпреки синовните си чувства, че баща ми беше посредствен търговец. Ще трябва да добавя, че беше и тираничен родител. Не приемаше нито търговските ми възгледи, нито личните ми желания. На всичките ми искания да пътувам — аз винаги съм мечтал да пътувам — отговаряше винаги с една неизменна фраза: «Стоката пътува. Хората седят по местата си.»

Млъквам за миг, сякаш чувам отново гласа на покойния родител. После добавям снизходително:

— Какво искате — човек от старата школа. Скръбта си е скръб, но когато останах сам, почувствувах се като ученик, пуснат във ваканция.

— И се отправихте за Индия… Разбирам. Вие споменахте дори някои градове. Може ли по-подробно по тоя въпрос, хотелите и прочие…

И аз почвам подробно, с имената на всички ония места и забележителности, които никога в живота си не съм виждал освен на снимка, но чиито основни данни съм заучил наизуст.

Адам Уорнър ме слуша внимателно през цялото време, обаче нито веднаж не взима бележки, макар че самописката е в ръцете му и формулярите — пред него. Бележките вероятно ги взима магнитофонът.

Един часът минава, когато директорът на персонала най-сетне решава да ми даде почивка. Казвам почивка, защото данните положително ще се проверят и подир проверката ще дойде нова порция от въпроси. В тия неща няма сто начина на действие: предварителни проучвания, после изчерпателен разпит, после нови проучвания по невралгичните точки, а после добавъчен разпит, додето те изтърбушат или те оставят на мира.

— Надявам се, че не ви отегчих прекалено.

Подир три часа прислушване фразата звучи съвсем безсрамно, обаче аз само се усмихвам уморено:

— Не прекалено, но доста.

— Колкото до секретарката ви, въпросът ще бъде веднага уреден. Пратете я да намине при мене.

Малко по-късно вече седя със споменатата секретарка в един уютен ресторант на Дамрак. Уорнър дотам е изцедил всичките ми жизнени сокове, че трябва да пресуша три халби, додето възстановя отчасти нормалното оросяване на организма си.

— Още дълго ли смяташ да се наливаш тъй и да мълчиш? — любопитствува Едит.

— Тъкмо привършвах. И вече се готвех да ти съобщя първата новина: минаваш на щат към «Зодиак».

— Ти си чудесен…

— Втората — прекъсвам я — също заслужава вниманието ти: оставаш моя лична секретарка. Така че бъди почтителна в държането си.

— Ще бъда твоя робиня.

— Засега не виждам такава необходимост. По-важното е да не вършиш нищо на своя глава. Да не вършиш изобщо нищо вън от преките си служебни задължения. Имам чувството, че у тия хора съществува голяма мнителност и значителен запас от магнитофони.