Няма нищо по-хубаво от лошото време - Страница 11

Встъплението вдъхва надежди. Но само за човек, който не познава полковника. Тъкмо в тоя момент той вдига жълтия си показалец и го насочва към гърдите ми:

— Защо ти трябваха тия разпити по адрес на Моранди?

— Как «защо»? — не се сдържам аз.

— Точно така: защо? За да научиш нещо, което и без това знаеш? Или за да провалиш връзката?

Мълча.

— Друго. Защо тия самодейни упражнения със звънчевата инсталация?

— И с най-съвършена апаратура не бих чул нещо повече от това, което чух през звънеца — измърморвам.

— Вярно. Ама за един път.

Той замълчава, сякаш да ми даде възможност да се сетя накъде бие, после продължава:

— Ти трябваше да създадеш тая връзка спокойно, без прибързани стъпки, без никакви действия, които биха могли да породят подозрение. Да я създадеш с намерение да трае. Да се окопаеш добре. Да си осигуриш безопасно и ефикасно средство за подслушване на стаята. На пазара такива механизми — колкото щеш. И — да чакаш

Всички това ми говорят; «Да чакаш» Като че ли не го знам по-добре от тях. Изглежда все пак, че не го знам достатъчно.

— Е, а сега? — поглежда ме в упор генералът.

— Трябва ми нова самоличност. Легенда три.

— Ти знаеш, Боев, колко усилия струва създаването на една легенда — казва меко генералът.

И в тая реплика е събрано всичко: оценката за досегашната ми работа, огорчението от провала, предупреждението за по-нататъшните ми действия.

Той замълчава за малко, сякаш размисля по нещо странично, после става:

— Добре. Легенда три.

Отхвърлям с рязко движение завивката и скачам на пода После правя няколко движения, за да се разкърша. Пет секунди гимнастика. После изтичвам в банята и се подлагам на душа. А после тая отегчителна работа — бръсненето.

Сцената в кабинета на генерала е съшита изцяло по мои стари спомени и представи. Но не се съмнявам че ако беше се състояла в действителност, тя щеше да бъде за мене още по-тягостна. С още повече и по-неудобни въпроси. С още по-резки характеристики. Какво, заслужавам си го.

Бях подценил Ана. Не що се отнася до интелекта, а що се отнася до нейната привързаност към Моранди и до нейния инстинкт за самозапазване. Не бях очаквал, че Моранди ще й сервира един шок на страха. Най-малкото, не бях очаквал, че ще й го сервира тъй бързо. Това бе глупаво и непредпазливо от негова страна — да я посвещава в убийството на Конти. Но тая глупост се оказа в полза на Моранди. Поне засега.

Поръчвам по телефона закуска и почвам да се обличам. От полуотворената балконска врата полъхва хладен утринен вятър. Небето е пролетно синьо, макар че е краят на юни. И долу, отвъд зелените кълба на подстриганите дървета, също е синьо. Но това не е небето, а Женевското езеро.

Пристигнал съм рано заранта, едва преди два часа, и не съм успял дори да мигна. Затова солидно наваксвам безсънието със закуската. После заключвам и слизам долу, като минавам с делови крачки през хола, обаче човекът на гишето ме забелязва:

— Ако обичате, да оставите паспорта си…

— Отивам да тегля пари — казвам. — Щом се върна, ще ви го оставя.

Човекът кима отстъпчиво. Тегленето на пари е работа, която винаги вдъхва уважение.

Купувам от първото магазинче за цигари план на града, преглеждам го набързо и се отправям през най-близкия мост към отвъдния бряг. Гранд рю въпреки наименованието си се оказва тясна и тъмна уличка, възлизаща в стръмен наклон към стария град. Входът на къщата, която ме интересува, също е тесен и тъмен. Изкачвам се по изтритите каменни стъпала до втория етаж, разчитам в полумрака името Георг Рос и позвънявам два пъти. Отваря ми нисък възрастен човечец по халат, с голяма глава върху тънка птича шия.

— Какво обичате?

— Господин Георг Рос?

Човечето кима.

— Бих искал да знам тук ли е детската болница?

Ако господин Георг Рос е с всичкия си, той би трябвало да ме прати по дяволите за такъв идиотски въпрос. Но човечето кима повторно и пояснява, без да мигне:

— Да. От три месеца. Влезте де.

Прекосяваме някакъв мрачен вестибюл и се озоваваме в старинна гостна — мебели от не знам какъв стил с олющена позлата и огромно огледало над камината, потъмняло и зеленясало като застояла вода.

— Имате късмет. Току-що съм сварил кафето — обявява добродушно домакинът, като ми посочва едно кресло.

— Не си правете труд, моля ви.

Но господин Рос вече се отправя към вратата, за да се появи отново подир няколко минути с поднос в ръце.

— Прислужницата ми идва чак в десет, така че ще позволите аз да ви сервирам.

Позволявам. Но за да напомня, че не съм дошъл да пием кафе и да говорим за времето, добавям:

— Сигурно се сещате, че ида от страна на Мерсие. Праща ме за диагнозата.

— Знам, знам — кима човечето. — Пийте кафето си, че ще изстине.

Това е лошото на любезността, че ви отнема маса време. Поемам покорно кафето, а малко по-късно и чашката коняк с аромат и вкус на истинско съзвездие. Едва тогава домакинът наново изчезва оттатък и след продължително бавене ми донася очаквания плик.

Разтварям плика. Чекова книжка, няколко други документа, пари, пръстен с монограм и паспорт на името на Морис Ролан, по народност швейцарец, по професия търговец, а по външен вид напълно подобен на мен. Легенда три.

— С какво още мога да ви бъда полезен? — пита услужливо човечето, като ме гледа с малките си светлосини очи.

— Един друг плик, ако обичате.

Поставям в донесения ми плик паспорта на Албер Каре заедно с останалите книжа на същото име, запечатвам пакета с услужливо поднесения ми восък и натискам отгоре пръстена с монограма.

— Това е за Мерсие — казвам, като подавам плика.

Домакинът кима, отнася плика и отново продължително се бави оттатък. Скривалището му трябва да е доста старомодно. Като него самия.

— Какво още бих могъл да направя за вас? — пита той, след като пак се настанява в креслото си.

— Вие, мисля, сте нотариус?

— Бях — поправя ме господин Рос. — Сега съм само рентиер.

— Искам да ви помоля за едно упътване. Това, разбира се, не влиза в задълженията ви…

— Нищо. Кажете.

Казвам. Домакинът ме изслушва внимателно.

— Чудесно — възкликва той, когато свършвам. — Имам нещо тъкмо за вас. Нещо, което не пада всеки ден. Ще ви пратя при моя приятел Клод Ришар. Забележителен човек, но без късмет. Ще ви дам писмо до него и ще поема всички формалности…

— В никакъв случай — прекъсвам го. — Дайте ми само някои сведения.

Господин Рос е малко разочарован от това, че няма да може, макар и за няколко дни, да се върне към професията си, обаче не настоява и търпеливо ми излага случая. После все тъй любезно ме изпровожда.

— Кажете — спира ме той във вестибюла. — Ще има ли война?

Понеже се занимавам със секретна работа, домакинът си въобразява, че световните тайни са в джоба ми.

— Война има — усмихвам се.

— Искам да кажа, в горещия вариант.

Господин Рос ме гледа тъй доверчиво с бледите си сини очи, че ми се иска да му кажа нещо утешително. За жалост не разполагам с нищо утешително, затова промърморвам:

— За горещия вариант не знам. Аз, както се сещате, съм по студения.

И за да се измъкна някак, добавям:

— Вие сте в една страна, доста чужда на тия проблеми.

— Аз бях в една страна, където загина цялото ми семейство — отвръща старецът. И ми отваря вратата.

Предприятието «Хронос» е по-близо до Лозана, отколкото до Женева, и понеже собственикът на предприятието ми е определил среща едва привечер, използувам паузата, за да хвърля един поглед на родните места. Защото Морис Ролан, сиреч аз, е родом от Лозана.

Градът е шумен и отегчителен в ранния следобед със стръмните си напечени от слънцето улици, гъстото автомобилно движение и навалицата, но аз не съм дошъл тук за удоволствие, нито за спомените от детството. Когато си навлякъл една чужда самоличност, не е излишно да имаш и зрителни впечатления за обстановката, в която се е движила тая самоличност, защото не знаеш утре кой какъв въпрос може да ти зададе. Така че аз извършвам търпеливо и добросъвестно своя оглед, като в същото време опреснявам в паметта си многобройните подробности на легендата.