Неизбежно правосдие - Страница 91

— Ами ако успея да доведа самата сенаторка?

Вкиснат от отмятането на Илейн, Фаръл тръсна глава.

— Не знам дали тя ще…

— Тя може. Рестън е неин човек. Ще го накара да обещае сигурна защита и междувременно, ще отпъди ФБР, ще съобщи на хората, ще принуди Мохандас де престане с тези призиви „жив или мъртъв“ — Запъна се. — Единствено тя може да помогне.

— Но защо би го направила? Нали току-що ми казахте, че… нали ей сега се обади нейната дъщеря?

— Тя се опитва да опази дъщеря си, работата й. Но сега е друго.

— Лейтенант, тя няма да се съгласи.

Лицето на Глицки беше мрачно.

— Може би ще я склоня. — Стана енергично. — Имате ли пейджър?

— Не, вече нямам.

Глицки дръпна своя от колана на панталона.

— Вземете го. Ако тя се съгласи, ако мога да й предам Ший, ако го защити публично, по-добра гаранция не можете и да си представите.

— Но дори да я убедите, как ще можем…

Глицки посочи пейджъра.

— Ще предам съобщение на този номер. Ако имате възможност, обадете ми се и ми кажете къде сте, къде е Кевин Ший. Стигнете ли при него преди ФБР, омитайте се светкавично, скрийте се на друго място и чакайте пак да ви потърся. Ако ли не… ако федералните ченгета ви следват по петите, обадете се на телефон 911. Важното е да има и други хора. Осигурете си свидетели.

— Какво ще правим, ако Лорета Уейджър просто откаже?

Стигналия до вратата Глицки се обърна.

— Господин адвокат, искате да ви нахвърлям набързо друг план, в случай, че не стигна до вас чрез пейджъра, а всички вие се изплъзнете от федералните?…

— Е, имате ли такъв?

— Не сте го чул от мен, но… плюйте си на петите.

69.

Звънецът на входа — сигурно лимузината я чакаше. Помоли кмета за половин час отсрочка, но явно така му е припарило под краката, че не се е стърпял.

Тъкмо довършваше прическата си. И нямаше намерение да се гримира в колата. Ще каже на шофьора, че е длъжен да почака.

Стъпките й отекваха по паркета, докато вървеше към преддверието.

— Ейб!

— Търсих те по телефона, но ти не отговори…

— Да, знам — призна тя. — Чух съобщението ти, но се прибрах толкова късно…

— Илейн ми каза, че сте говорили. — Глицки примижа от вятъра и слънцето. — Имаш ли нещо против да вляза за малко?

— Само че очаквам да… добре, влизай. — Усмихна му се лъчезарно. — Но само за минутка. Отивам на митинга.

Той спря като закован.

— Ще участваш в шествието на Мохандас?

Тя протегна ръка към него.

— Ейб, не е каквото си мислиш. Кметът ме помоли аз да занеса разрешението. Нищо особено. — Сви рамене. — Политическа услуга. Лимузината ще пристигне всеки момент…

Той притисна с длан вратата и я затвори. Тя опита друга усмивка — смутена, загрижена за тревогите му. Пристъпи към него…

— Не — каза той.

Лорета се дръпна.

— Какво има, Ейб?

Не разчиташе никакво изражение в погледа му. Опита отново да докосне ръката му. Той отбягна пръстите й.

— Само още половин час ми оставаше да прибера Кевин Ший, да сложа край на всичко това — започна Глицки, — а ти, Лорета, ми заби ножа в гърба.

Бавно се отдалечи от нея, поддържаше разстоянието, докато минаваха през огромния като пещера хол към библиотеката.

— _Моля те_, Ейб, нищо такова не съм правила! Напротив, стараех се да помогна и на двама ви. Не исках Илейн да допусне грешка, заради която да си загуби работата, нито исках накрая да изхвърлят _и тебе_ най-позорно от полицията.

Той кимна на себе си, сякаш се увери в някакво подозрение. Но с нищо не се издаваше.

— Какво те кара да предполагаш подобен край?

— Отстраняването ти от длъжност, ето какво! Ейб, само си вредиш с тази…

— Лорета, как научи, че са ме отстранили от длъжност?

Тревожен сигнал — бе загубила самообладание. Една веничка изпъкна на слепоочието й.

— Ами, аз…

— _Аз_ научих към полунощ. А ти?

Той успя да я принуди да влязат в библиотеката, където бяха и първата вечер. Само на това място в цялата къща се чувстваше по-уверено.

Лорета остана до вратата.

— Не знам — промълви тя. — Сериозно, не помня. — Гледаше го с обида. Пак понечи да тръгне към него. — Ейб, защо си така ужасно сдържан? Защо ми говориш така? Всичко на всичко, казах на Илейн, че трябва да се придържа към правилата. — Осмели се да пристъпи още и пак спря. — Да, _точно тя_ ми каза за тебе. От Илейн научих.

— За отстраняването ми?

— Да.

Той отново кимна замислено.

— А тя откъде знае? Не съм й казвал.

Дали очите му се присвиха леко?

— Е, значи не от теб е разбрала. Може да е приказвала с Алън Рестън. Или да е чула по новините. Само че съм сигурна — тя ми каза. — Преодоля последния метър помежду им. — Ейб, моля те. Защо се държиш така? — Очите й вече влажно блестяха от болката, която той й причиняваше. Отпусна полека длан върху ръката му. — Моля те.

Глицки отстъпи и ръката й увисна във въздуха.

— Искам да й се обадиш.

— И какво трябва да й кажа?

— Че сме си изяснили въпроса. Обяснил съм ти кое как е. Кажи й, че е най-правилно да спази уговорката.

— Но не е така! Това ще съсипе делото. Ще съсипе и нея.

— Лорета, никакво дело няма. Кевин Ший е невинен и мисля, че ти също знаеш това.

— Не, Ейб, не вярвам. — Изкушаваше се да му напомни — _и двамата_ знаеха, че _няма невинни_ сред хората с бяла кожа.

Но благоразумието надделя. Сигурна беше, че Глицки не е съгласен.

— Лорета, Кевин Ший е добър човек. Освен че е невинен.

— О, тогава защо не му издигнем статуя?

— Той не е извършил престъпление, но ти накара целия град… не, по дяволите, цялата страна да повярва във вината му. Сега можеш да поправиш стореното.

— Ейб, дори ако това момче не е убило човека _лично_, пак е въплъщение на престъпниците. Той е един от тях.

— Такива глупости не ми минават.

Тя не се поддаде.

— Много по-лошо ще стане, ако _никой_ не бъде арестуван или наказан за случилото се с Артър Уейд… Убийството не бива да остане ненаказано. — „Точната дума е неотмъстено“, добави мислено.

Внезапно пролича, че на Глицки му дойде до гуша. Не дойде тук да дърдорят за политика и философия.

— Ще трябва да говориш с Илейн.

— Няма. Това ще я смаже, ще зачеркне кариерата й, ще унищожи всичко, за което е работила упорито…

— Не — отсече Глицки, — ще зачеркне _твоята_ кариера.

Тя се изсмя навъсено.

— Ейб, не ставай смешен, не е заради мен… — Бавно го притискаше, скъсяваше разстоянието. Наглед разколебана, непоклатима в душата си. — _Всичко_ е за Илейн. Само за нея.

Вече почти го натика в капана, не му оставяше изход — но той не искаше да стига докрай, освен ако тя го принудеше. А тя точно това правеше.

Беше убеден в правотата си, но накараше ли я да отстъпи за Кевин Ший, би му стигнало. Поне на него лично. И в такъв обрат щеше да има някаква справедливост, понякога повече не можеш нито да искаш, нито да очакваш.

Но тя не искаше да се откаже от закрилата си над Илейн. _Не беше способна_ да се откаже. Никога не бе и помисляла да намеси Илейн по такъв начин, но сега излизаше, че не й остана избор. Поне ще се измъкне от тази безизходица с Ейб. Така можеше да спаси всичко…

Лорета Уейджър извая живота си с каквато глина имаше под ръка, без да остави и трошица неизползвана. Имаш ли тайна, криеш ли нещо важно, къташ си го, докато назрее моментът за най-силния удар.

Дойде и това време.

Опря се върху страничната облегалка на креслото, уморена да носи товара си.

— Ти не знаеш, Ейб, ти нищо не знаеш. — Най-сетне сълза се стече по бузата й. — Ейб, не можем да навредим на Илейн. И не можем да позволим да я наранят. _И двамата_ не можем…

— Не намесвай пак Илейн — нетърпеливо я прекъсна той. — Не за нея сега си…

Тя плесна гневно по кожата на креслото.

— Чуй ме, мътните те взели! Все за Илейн говорим. Само за нея.

Остави го да се подготви. Наблюдаваше, за да не пропусне мига на прозрението. Секунда. Две.