Мантри за здраве и длголетие - Страница 10

Следват плъховете бета, които също са с достолепен по плъхските стандарти вид и които признават и се подчиняват само на „босовете”. В тяхно присъствие са раболепни и сервилни, но затова пък винаги имат осигурено място на трапезата. В тяхно отсъствие обаче се преобразяват и се превръщат в истинки господари на територията. Последното място в иерархията заемат плъховете омега, чийто окаян вид – сплъстена козина, множество рани по кожата и опашката от ухапвания на доминантите и поглед, пълен с покорство и отчаяние, предизвиква единствено съжаление. Те обитават най-неуютните и най-отдалечени кътчета на територията и рядко успяват да се доберат до храната, без сериозни премеждия. За да е пълна картината, те търпят и допълнително унижение – извършват алогруминг, интимния тоалет на алфа плъховете, от които изпитват ужасяващ страх, тъй като последните, само фиксирайки ги със смразяващ поглед, без физическо съприкосновение могат да предизвикат у тях сърдечен удар.

Плъховете постоянно маркират територията си, като честотата и интензитета на „маркерите” също строго се подчинява на иерархичната постройка на колонията. Всъщност „маркерите” могат да се разглеждат като своеобразни течни чипове, които съдържат феромони, вещества, чрез които се предава информация за социалния статус, физическото състояние на носителя и „покана” за чифтосване. Понятно е, че плъховете омега не изпитват особена охота да афишират публично статуса и физическата си кондиция, а още по-малко – да подават сигнали за интимна близост със самките. Предвид жалкото им съществуване, едва един от двадесет доживява до първия си рожден ден.

Самките живеят в отделен ареал на територията, нещо като харем, с отделни „помещения” за всяка обитателка, където тя отглежда малките си. Сред тях няма такава иерархична подредба, както при самците. Ако не се броят някои от тях с твърде фриволно поведение, които по всевъзможни начини предлагат своята интимност на „босовете” (колко познато, нали?) и имат по-съществен принос за популациата на колонията. Удивителен е фактът, че с млякото малките плъхчета получават информация за това какво е яла майка им, т.е. кое може да се яде. След отбиването им, те разполагат с достатъчно „знания”, за да оцеляват сами. Две седмици след раждането им чрез специфичен феромон те получават знак, който ги кара да изяждат…екскрементите на майка си, привиквайки по такъв начин към твърда храна и набавяйки си ценни вещества, които спомагат за развитието на имунната им система, мозъка и чревната микрофлора.

Колкото и странно да звучи, на плъховете е присъщ алтруизъм, който обаче е подчинен на принципа „С добро на добро”. Склонни са да отстъпят от храната си на гладен събрат, но предимно в случай, че той е сторил това някога преди. От двама гладни – единият слаб и немощен, а другият – охранен и силен, ще ощастливят…втория. От него със значително по-голяма вероятност биха получили в бъдеще реципрочна услуга. Казаното въобще не означава, че алтруизмът е водещо начало в плъхското общество! От социологията е известно, че обществата, които се основават на алтруизма, са твърде благоприятна среда за развитието на социален паразитизъм. Взаимният алтруизъм е успешна и градивна стратегия само тогава, когато индивидите добре помнят историята на своите взаимоотношения, познават репутацията на съжителите си и …наказват измамниците и паразитиращите индивиди. Организацията на обществото на плъховете показва, че те очевидно не са избрали алтруистичната система на развитие, а по-скоро системата на егоистично-пресметливия индивидуализъм. Ръководейки се от принципа „Инвестирай добро там, където има реални основания за възвращаемост на инвестицията”. Кой от кого е копирал организацията на обществото си – ние от плъховете или те от нас, остава загадка.

В самия край на миналия век професорът по клетъчна биология в Колумбийския университет (САЩ) Майкъл Гершон попита риторично „Човекът има, две очи, две ръце, два крака, защо да няма и два мозъка?” В научните среди думите му бяха възприети като забавна шега, но оказа се, че ученият е имал твърде сериозни основания за подобен въпрос. А те произтичали от едно потънало в забвение любопитно изследване в началото на миналия век на професора по физиология и хистология в Кембриджския университет (Великобритания) Джон Нюпорт Ленгли. Той установил, че в коремната област на човека са струпани необичайно много неврони – около 200 милиона! Толкова, колкото имат в мозъка си кучето и котката, които считаме за твърде умни животни.

Професор Гершон си задал логичния въпрос – каква е ролята в човешкия организъм на това огромно струпване на нервни клетки тъй далеч от главния мозък? Установено било, че тази огромна армия от неврони е разположена по цялото протежение на храносмилателния тракт – от хранопровода до ануса, чиято дължина е цели 9 метра. Според професор Гершон невроните в коремната област управляват редица сложни процеси, свързани с храносмилането – контрола върху придвижването на храната в стомашно-чревния тракт, поддържането на параметрите на биохимичната среда във всяка от неговите части, с оглед нормалното функциониране на действащите в тях ензими, регулирането на секрецията на последните, всмукването на хранителните вещества в кръвния ток и пр. Наред с това невроните изпълняват и охранителна функция. При попадане на различни патогени (вируси, бактерии) през слизестата обвивка на червата те тутакси задействат имунната защита, предизвикват диария или повръщане с цел тяхното отстраняване, както и на продуцираните от тях токсини.

Съществуват убедителни доказателства, че невроните в коремната област активно общуват и „разговарят” помежду си. Техният език – невромедиацията, е съставен от химически думи – т.нар. невромедиатори. В това общуване участват над 40 от известните невромедиатори. Например около 95% от важния невромедиатор серотонин се секретира и действа в коремната област и едва 5% от него достига до главния мозък. В главния мозък – в хипоталамуса, „думата” серотонин се разчита като задоволство, хармония, радост от живота, но в храносмилателния тракт тя има друг „смисъл” – управление на преминаването на храната през червата, регулиране на имунната защита и т.н.

Има натрупани редица доказателства за това, че ролята на ентералната нервна система, състояща се от това внушително количество неврони, не се изчерпва само с регулирането на сложния процес на храносмилането. Множество изследвания по недвусмислен начин показват, че тя играе изключително важна роля за физическото и психическо състояние на човека. Доскоро се считаше, че нашите емоции влияят на храносмилането. Всъщност, оказва се, че храносмилането, посредством ентералната нервна система, активно влияе на нашите емоции и съдейства за развитието на едно от най-ценните качества на човешкия мисловен процес – интуицията. Нещо повече, нервните клетки в коремната област контролират работата на органите, разположени в нея, както и тази на сърцето. Тази сложна невронна система продуцира и значителни количества ендорфини – белтъчни вещества с опиатни свойства, имащи способността да притъпяват болестните усещания и да извикват чувство на удовлетворение и щастие.

Едно от широко разпространените заболявания – синдромът на раздразненото черво, от което според статистиката страда всеки десети човек, всъщност се обуславя от хиперактивност на клетките на втория човешки мозък, която се предизвиква от стрес или психологична травма. Прелюбопитно е заключението на френски учени, според които уврежданията на нервните клетки на главния мозък при някои нервнодегенеративни заболявания като Паркинсон и Алцхаймер се наблюдават в клетките на втория мозък две десетилетия преди развитието на болестта. Това крие изключителни възможности за своевременно започване на активно лечение на тези коварни заболявания.