Людмила — мечти и дела - Страница 31

— Такива въпроси не се задават, — отвърна сухо Джагаров.

— Защо бе, какво толкова?…

— След като сам си го чел, знаеш какво.

— Мисля, че човек може да бъде макиавелист и без да е чел Макиавели.

— Тогава, какъв смисъл да ме питаш?

Ако споменавам за появата на Живков към края на онзи трагичен ден, то е, защото няма как да я прескоча. Вярно е, че не само неговите свидетелства противоречаха на фактите. Но другите свидетели бяха служебно зависими хора, принудени да отговарят според предварителните нареждания. Излишно е де се питаме, откъде идваха нарежданията.

Живков едва ли би допуснал сянка на порицание да падане върху семейството му. Нещо повече — той съумя да използва дори фамилната скръб като източник на политически дидивенти. Замисълът пролича още веднага подир самата кончина, за да се разгърне в целия си обхват при последвалия национален траур. Това не бе трудно. Обществото ни има вкус към масовите психози, особено траурните. Нали скръбта сближава хората. Помня неутешимата народна скръб при погребението на цар Борис. И още по-неутешимата скръб при погребението на Георги Димитров. И покъртително дълбокия траур подир съобщението за смъртта на безсмъртния вожд на цялото човечество. Людмила не бе държавник от подобен ранг и приказките на блюдолизците за „всенародна покруса“ бяха донейде пресилени. Не ставаше дума да й се съгражда мавзолей, за да има върху какво по-късно гамените да изписват псувните си и да уринират, нито да се отливат серийно бюстове, удобни за мишени на подрастващите хулигани. Ставаше дума за една по-скромна операция: Партията и нейните ръководители да бъдат почетени като вдъхновители и закрилници на покойната, а тя да бъде възвеличена като вярна тяхна дъщеря. Което и стана.

Стартът бе даден още с медицинското заключение, оформено естествено подир съгласуване с Първия. В мемоарите си той потвърждава: „Приемам заключението на медицинската комисия, подписано от авторитетни лекари. То гласи:

В последно време, в резултат на голямо пренапрежение здравословното състояние на др. Людмила Живкова бе влошено. Предприетите мерки за възстановяване на здравето й доведоха до бързо подобряване. На 20 юли 1981 г. обаче състоянието й рязко се влоши в резултат на внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив и последвали тежки, необратими разстройства на дишането и кръвообращението. Смъртта настъпи в 2 часа на 21 юли 1981 г.

И безсилен да сподави увлечението си към демагогската риторика на баналностите, мемоаристът добавя: «Моето заключение е по-кратко: Людмила горя и изгоря в работата си. Всичко друго е само следствие.»“

Мене като странично лице обаче ме интересува именно това „другото“, което струва ми се не е само следствие, но понякога и причина. На първо място това са лъжите, включени в медицинското заключение, с които Живков се солидаризира, а по всяка вероятност и инициира. Например лъжата, че „предприетите мерки“ довели до „бързо подобряване“ или, че смъртта настъпила чак в 2 часа на 21 юли. На второ място — премълчаванията за истинските причини на смъртта, чак до ден днешен. И на трето място — една добавка, свързана очевидно с промените в политическия климат от по-ново време:

„Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината й е била естествен резултат от изчерпване на жизнените й сили, или е имало и някакво външно «вмешателство».“

Както казват французите: „Ку дьо театр“ (театрален обрат). Самият вдъхновител на медицинското заключение изразява четвърт век по-късно съмнение в неговата достоверност.

Тия куриози отново ни връщат към въпроса, смятан в миналото за неподлежащ на дискусии, а по-късно многократно дискутиран от най-различни позиции: Каква е действителната причина за смъртта на Людмила Живкова?

Не е нужно да сме криминалисти, за да разбираме че възможните отговори са в основни линии четири:

Заболяване. Такава е версията на медицинското заключение.

Злополука. Главен защитник на тази теза е проф. Иван Попвасилев. Поначало той поддържа, че Живкова е била болна от шизофрения, потвърждавайки стиха на Ботев: „Свестните у нас считат за луди“. Подигравай не веднъж за това си становище, той обяснява по-конкретно злополуката: Людмила се е подхлъзнала във ваната, уловила се за окачената хавлия, та да се задържи, хавлията обаче се изплъзнала от тръбата и жената паднала в пълната с вода вана.48

Убийство. Привържениците на това становище обявяват най-често за инициатор КГБ. Други като Петър Христозов отхвърлят това подозрение, но също не изключват възможността Живкова да е убита, макар и от „наши“ хора.49

Самоубийство. Привържениците на тази версия се появиха и намножиха подир промяната от края на 1989. Аргументите се свеждаха или до подозрения, като тези за липсващи хапчета или до субективни впечатления за умората и апатията на Живкова през последните месеци. Най-често като единствени аргументи се използваха твърдения от рода на „струва ми се“, „по мое мнение“, „мисля че“…

Всеки е в правото си да мисли каквото си ще. Аз също бих желал да използвам това си право, без да си въобразявам — както вече казах — че разкривам някаква пареща тайна.

Оставам настрана вариантите за убийство или злополука — те едва ли заслужават внимание. Относно Попвасилев и становището му за някаква шизофрения бих повторил същото, което вече му е казано: Преди да лансира такова становище не би било излишно сам да прескочи до психиатрията, за да се прегледа.

По-сериозни са мотивите за здравословното състояние на Живкова и то не само „в резултат на пренапрежение в последно време“. Истината е, че от седем години насам, подир страшната автомобилна катастрофа, тя живееше втори живот. Жестоките страдания бяха отминали, и раните бяха заздравели, но всичко, което минава, оставя следи. Вместо обичайните грижи за тялото, тя бе възприела такъв аскетичен режим на хранене, който представляваше по-скоро режим на гладуване. Вместо обичайните физически упражнения, практикуваше някакви рисковани експерименти за „разгаряне“ на енергийните центрове. В същото време сякаш забравяше, че човешката енергия — физическа или психическа — има предел. Изразходваше силите си и времето за всевъзможни задачи — от големите общодържавни проекти, до стотиците писма за помощ на анонимни просители. По необходимост бе принудена да участва в множество национални и международни форуми, нерядко вдъхновени от самата нея. А часовете за почивка бяха запълнени с четене и писане.

Напрежението, вместо постепенно да се уталожва, бавно и планомерно нарастваше, за да достигне кулминацията си при подготовката на 1300-годишния юбилей към началото на 1981. И тъкмо тогава върху изтощената физика и претовареното с грижи съзнание на Людмила връхлетяха последните изпитания: Убийствените рейсове до Индия и Мексико, нервните сривове, острите сблъсъци около партийния конгрес, скандалните разкрития за предателства и злоупотреби — от аферата в „Културно наследство“ до обвиненията на Чалъкова и, като венец на всичко, последвалият разрив с бащата.

Нашенските специалисти по всичко авторитетно търсят (и намират) в края на нейния последен земен ден признаците на самоубийство. И даже не им минава през ума, че при тази жена самоубийството — ако трябва да употребяваме тая дума — представлява един дългогодишен процес, по време на който тя постепенно се самораздаваше в името на общото благо. Можем да наричаме това самораздаване лекомислено, неразумно, дори безполезно, но няма как да го отречем.

Да оставим настрана съмнителната стойност на някои факти, уж потвърждаващи тезата за самоубийство. Например историята с прословутите таблетки дормопан. Всеки по желание може да реши дали от кутийката са липсвали само два хапа или тя е била празна — понеже се касае само за приказките на хора, които се самоопровергават. Но човек не приключва живота си по мимолетен каприз: „Върви ми купи сънотворно, че ще се самоубивам“. Съдбоносното действие е резултат на предварително обмисляне и предварителна подготовка.