Людмила — мечти и дела - Страница 30

Живков бе силно привързан към дъщеря си. В известен период и по известни въпроси той отстъпваше пред нейните внушения, даже когато не съвсем ги разбираше. Но тъкмо тази бащинска обич усилваше още повече гнева му, пред перспективата надеждите му за политическото бъдеще на Мила да рухнат. Нямам нито право, нито основание да го порицавам за поведението му на баща. И в края на краищата споменатия скандал е бил само още една капка към горчилката, изпълнила сърцето на Людмила. На окултен език сърцето не случайно се нарича „чаша“. Тъй, че сблъсъкът е бил още една капка. И може би тъкмо онази, при която чашата прелива.

Споменах, че въпреки пъстрата свита, която неизменно се движеше с нея, Живкова бе всъщност една самотна жена. Сега, в Боровец, беше дошло време да разбере, че вече е и сама. Никога не се бе осланяла на наплива около себе си. Никога не бе си въобразявала, че малцината верни приятели притежават обществена тяжест сами да реализират нейните амбициозни проекти. Колкото и да се дразнеше понякога от факта, че е Живкова, този факт главно, ако не и единствено, служеше за опора в рискованите й начинания. Оттук нататък той вече бе сведен до титла без покритие, защото титулярът фактически я отлъчваше от реалната власт.

Красивите очертания на голямата мечта неусетно бяха се смалили до унилия пейзаж на прозаична безизходица. А смелата новаторка се бе преобразила в обречено същество, върху което беше надвиснала могъщата вълна на жестокото ни време, готова всеки миг да я помете и захвърли в небитието.

Според неофициални сведения грижите, полагани за Людмила в Боровец, са били съвсем формални. Бащата изобщо не е имал ясна представа за нейното състояние. Съпругът почти не се е мяркал наоколо. Лекарската помощ се ограничавала с предписването на сънотворни или транквиланти. Ако се съди от изказването на бодигарда Димитър Мурджев, никой не се е вълнувал особено от състоянието на Мила.45 Вероятно са смятали, че е станала вече излишна. Нещо повече — че почва да пречи.

На 20 юли Живков идва да види дъщеря си в Боровец. Поканва я на обяд, но тя отказва. „Към три часа — спомня си Мурджев — ме извика и ни нареди с шофьора да палим мерцедеса и да заминаваме за София, без да казвам на никого. Живков си беше легнал и никой не е посмял да го събуди, за да му каже за решението й… Като отидохме във вилата в Бояна, Живкова ми даде рецепта и ме изпрати в правителствена болница да я изпълнят.“ На въпроса „какво имаше в нея?“, Мурджев отвръща: „Приспивателното дормопан и още нещо“ (!). „Когато й донесох лекарството и я попитах кога се връщаме в Боровец… тя се усмихна и каза: «Сигурно към 6–7 часа.» Предчувствах, че нещо ще се случи (!?)… Час-два по-късно телефонът звънна и чух писъка на жената (прислужницата)… Втурнахме се към къщата. В басейнчето плуваше безжизненото тяло на Живкова… Опитах се да направя нещо като изкуствено дишане (!?)… Близо час мина, докато дойде лекар… Опаковката от дормопана беше празна… По-късно Ани Младенова заяви, че липсвали само две хапчета. Така истината беше потулена.“46

Преглеждам още веднъж сведенията за последния ден на Людмила, но пак се затруднявам да реша, дали се касае за сериозни свидетелства на сериозни хора или за диалози в някакъв водевил на жанра „комедия от грешки“.

Мурджев, както вече разбрахме, твърди, че рецептата била за „дормопан и още нещо“. Ако не беше това „още нещо“ би могло да се спори дали и в какъв срок въпросния дормопан би могъл да причини смъртта. Свидетелят обаче не се затруднява от такива подробности. На въпроса на журналистката „Убеден ли сте, че се е самоубила?“, той отговаря „Абсолютно.“

Ани Младенова ще съобщава, че от кутийката сънотворно липсвали само две таблетки. По-късно обаче тя със същата категоричност се самоопровергава с твърдението, че кутийката била празна.

Проф. Сивчо Сивчев, участник в медицинската комисия, изготвила заключението за смъртта, също ще се самоопровергае, заявявайки, че що се отнася до причината на смъртта „това е тайна, която ще отнеса с мен“, което, преведено на прост език означава „много ви здраве на вас, дето вярвате в медицински заключения“.

Странно звучи и информацията за обичайната при подобни случаи „бърза помощ“. Веднага след откриването на тялото телефонирали за лекар и линейка, но те пристигнали едва след около час! Причината? Ами била се спукала гума…

Макар тялото да било намерено в басеинчето на банята, съществували съмнения, че е пренесено там чак подир смъртта…

Що се отнася до часа на смъртта, бихме могли да съдим за него пак по сведенията, дадени от Мурджев: На въпроса му „кога се връщаме в Боровец?“, тя отвърнала: „Сигурно към 6–7 часа“. А „час-два по-късно“ Мурджев вижда, че „В басеинчето плува безжизненото тяло на Живкова“. Но ако Людмила е казала: „сигурно към 6–7 часа“, това означава, че го е казала преди 6 часа. (т.е. 18 ч.) А ако тялото е намерено „час-два по-късно“, това пък би трябвало да означава, че смъртта е настъпила не по-късно от 8–9 часа. В акта на медиците специалисти обаче ясно е отбелязано, че смъртта е настъпила чак в 2 часа на следния ден. Малка разлика от 6–7 часа, но все пак разлика.

Най-смътни и най-неубедителни си остават естествено свидетелствата на Тодор Живков. Трудно е да бъдеш голям политик, ако не я владееш тая материя — дезинформацията.

Да оставим настрана невинното преиначаване, че в ранния следобед се намирал на заседание по проблеми на селското стопанство, докато всъщност си е подремвал в апартамента си в Боровец. Една дребна неистина, колкото за да добави: „Тя се е възползвала от отсъствието ми и заминала за София. Знаейки за състоянието й, незабавно потеглих и аз“. Ами, че ако е потеглил „незабавно“, той би трябвало да стигне до вилата дълго преди фаталния край. Следва пояснение за състоянието на самия Живков: „Как съм стигнал до дома, аз си знам“. Остава да добави, че се е движил пеша.

„Качих се в стаята си, седнах на един стол и зачаках…“ ( тая подробност за стола той я използва тук повторно, убеден, че тя придава по-голяма достоверност на разказа) „Настъпи някаква суетня, но аз не можех да помръдна от стола. После при мен влязоха трима лекари. Помълчаха за миг и ми казаха, че дъщеря ми е мъртва“.47 Да влезе в дома си, да се качи направо в стаята и да се инсталира на един стол. За да чака… какво? Без да запита къде е дъщеря му, в какво състояние се намира, какви мерки се предприемат, каква е прогнозата… без да се споменават часовете, присъствието на други хора, сведения от страна на подчинените му… Такава, с извинение „информация“, в която присъстват само Живков и столът, на който седи в продължение на 5–6 часа, очаквайки вероятно да падне таванът, такава информация, повтарям не подлежи на коментар.

Според други по-обективни източници, Първият е пристигнал в Бояна чак към 23 часа и то не от някакво заседание, ами от Боровец. Научил трагичната новина той бързо заминал за Банкя.

Известно е, че години наред Живков възлагаше големи надежди на дъщеря си. Но той струва ми се, вече бе преживял емоционалната раздяла с нея, преди още тя да напусне този свят. Вярно е, че един разрив с течение на времето може и да се позакърпи, но кърпеното винаги си остава кърпено. Не ми е работата да гадая, какви са били чувствата му в момента, когато е разбрал, че тя вече си е отишла. И не се съмнявам, че искрено е страдал. По своему.

При истинския политик, неотменимо подвластен на съответната професионална деформация, всичко е „по своему“, — различно от общоприетото или дори общочовешкото. Понеже всичко при него се определя в последна сметка от волята за власт.

Някога много отдавна, когато дружбата между Живков и Джагаров бе в своята кулминация, запитах веднъж приятеля си:

— Георги, мислиш ли, че другарят Живков е чел „Князът“ на Макиавели?