Людмила — мечти и дела - Страница 29

Дали защото заранта бях станал с левия крак или понеже изобщо не бях си лягал, но кутсузлука, с който бе почнало пътуването, продължи и през следващите дни. Жозефовиц изобщо не се яви на срещата, която не бе ми давал — бил отлетял за неопределено време към Щатите. Първите галерии, в които надникнахме, разполагаха или с красиви неща на недостижими за нас цени, или с платна без значение, ако не говорим за позлатените лъжебарокови рамки. Спътникът ми пък прихвана грип и великодушно го сподели с мене. С две думи — пълна скръб.

А по-късно ненадейно в Париж — затова съм го обичал винаги този град — нещата изведнъж се оправиха. Сдобихме се не с една, ами с две работи на Паскин и с няколко произведения на такива видни живописци като Кариер, Валотон или Громер. Великата радост на колекционера пред ненадейната находка отдавна вече бе закърняла у мене, но бях доволен, че ще мога достойно да се представя пред Людмила.

Позвъних й в Комитета според уговорката, веднага след завръщането си. Уведомиха ме, че била в Бояна. Жената, която се грижеше за домакинството в Бояна пък ми каза, че Живкова е на почивка в Боровец. Не ми беше удобно да я безпокоя в Боровец. Има време — рекох си. — Какво толкова съм се разбързал. Минаха дни, преди да се реша да позвъня. Непознат мъжки глас лаконично ми съобщи, че другарката Живкова отсъства и тропна слушалката. Крият я — казах си.

— Излишно е да се натискаш. Имах си достатъчно друга работа, за да се занимавам с безуспешни телефонни атаки. Трябваше да изчакам. Щях да й се обадя по-късно.

Заранта на 21 юли разбрах, че вече е станало твърде късно. Предната вечер Людмила си беше отишла.

Необичайният живот на тази жена, изпълнен с красиви дела, бе подминавай години наред без внимание. Затова пък смъртта й се превърна в дар Божи за някои медии. Подхранването на сензацията в продължение на цяло десетилетие се осъществяваше с помощта и на доста интелектуалци, представящи се нескромно за приятели на покойницата. Хора позабравени или пренебрегвани от обществеността, откриха в интересната тема възможност сами да станат интересни, като лансираха свои мнения по въпроса. Мненията бяха различни, а понякога и направо противоположни, та естествено предизвикваха полемики. Полемиките пък също така естествено породиха страсти, тъй че, увлечени в страстите си някои от гастролиращите почти забравиха ако не повода, то поне смисъла на кавгата. Какво значение? Важното беше да се поддържа интересът на публиката, който — както и следваше да се очаква — вместо да се усилва, взе постепенно да спада.

Нямам никакво желание наново да разпалвам погасналото любопитство. Нито имам възможност да го направя, защото не разполагам с някаква пареща тайна, а и не съм забравил мъдрите думи на Учителя:

„Не се знае кой наистина е починал и кой просто се е оттеглил.“41

Всъщност именно мисълта за Учителя, когото Людмила също тачеше като свой Учител, не ми позволява да подмина с някоя траурна фраза въпроса за нейната нелепа смърт. Не смятам да влизам в полемика с когото и да било, нито претендирам, че цялата истина се съдържа тъкмо в моята версия. Позволявам си само да предложа още една гледна точка.

При последното посещение на Людмила у дома всичко изглеждаше в реда на нещата. Вярно е, че в израза й понякога се долавяше известна апатия и погледът й помръкваше, но в този час подир края на деня и при подробностите, с които я затрупвах, това бе почти нормално.

— Ти май пак „изключи“… — бях подхвърлил по време на разказа си за Жозефовиц.

— Напротив. Мисля си само, какви усилия и разправии са нужни, за да създадем у нас нещо елементарно, каквото този господин е създал без много грижи за свое лично удоволствие.

Не, не изключваше. Разсъждаваше по обичая си трезво и делово. Въпреки обичайната си служебна обремененост, въпреки преживените неотдавна нервни сътресения и задкулисни сблъсъци около конгреса, тя явно бе си възстановила спокойствието. Само, че неприятностите не бяха приключили. Това пролича още на следния ден с нелепото решение на Младенов да осуети заминаването ни.

Доста по-късно разбрах, че Живкова по свои пътища е научила за извършвани злоупотреби в служба „Културно наследство“. И както Първия бе заявил в политбюро, лично дъщеря му бе поискала да се започне разследване за дейността на службата. В момента, когато обсъждахме с Людмила подробностите около бъдещата изложба, разследването вече бе почнало.

Едва завърнала се от краткото си пътуване до Виена, Мила бе заплашена от нови неприятности, сега вече в самия Комитет по култура. За да не коментирам злословията, плъзнали по този повод из града ще цитирам пак няколко реда от книгата на Чакъров:

„В края на юни в Комитета по култура избухна скандал между сътрудниците в нейния кабинет. Людмила Живкова проведе остър разговор със своята дългогодишна лична секретарка Катя Чалъкова и я уволни. Секретарката й разкрила какви интриги се плетат около нея от заместник-председателите на комитета. Чалъкова поискала среща и с Тодор Живков, като заплашила, че ще направи разкрития. Тя не беше приета от Живков, но нейното поведение нанесе тежък удар върху психиката на Людмила Живкова.“42

Първия наистина имаше този обичай — да отказва срещи, за които подозираше, че ще бъдат неприятни. Знам го от личен опит. Но и когато отказваше да те приеме, винаги успяваше да разбере за какво точно си му притрябвал. Така е станало и с обвиненията на Чалъкова, независимо от това, дали тя ги е изпратила писмено или са стигнали до него по друг път.

Тъй или иначе конфликтът има продължение, този път в семейна обстановка. „През последните месеци от живота й — разказва Живков — тя бе изразходвала вече сетните си сили. Виждах това, пък и лекарите не криеха от мен истината за състоянието й. Тогава взех отпуск и прекарахме тридесетина дни заедно на Боровец. С нас имаше и лекар, който я наблюдаваше и провеждаше необходимото лечение. Но пред очите ми тя губеше сили с всеки изминат ден, отпадаше физически все повече и повече…“43 Така с пет-шест реда бащата предава състоянието на дъщеря си в последните месеци от живота й. Тези пет-шест реда не съдържат за жалост и за пет пари иформация. Какво е било въпросното „губене на сили“, какви са били тия лекари и това „необходимо лечение“, — нито дума по тези подробности. Нито дума и по още една подробност, която би трябвало поне да се спомене: Отношението между Мила и близките й през тия „тридесетина дни“, посветени на нейното съвземане.44

Именно през тия дни в семейството се разразява остра свада. Бащата, асистиран от зетя си, отправя към дъщерята множество тежки обвинения срещу поведението й на общественик и държавник. Възможно е те да са били почерпени от нападките на Чалъкова, въпреки че за случая Живков едва ли се е нуждаел от помощен материал. Той просто е сумирал всички свои несъгласия с курса на Людмила, които по-рано по една или друга причина е смекчавал или премълчавал. Опитите й да лансира в партийната йерархия неподходящи лица, обграждането й с подлизурки, жадни за привилегии, звания и нови апартаменти, съставянето на екип от некадърници представящи се за специалисти в сферата на културата — всички възможни обвинения в лекомислие или некомпетентност биват сумирани, за да се стоварят на куп върху главата на обвиняемата.

Хората през ония години доста добре познаваха публичните прояви на Първия. И как нямаше да ги познават, след като печатът непрестанно ги отразяваше в снимки и текст. Малцина обаче знаеха какъв е той в личните си изяви. Добродушен и благ, когато това му отърваше, съвсем друг, ако му вдигнеш кръвното. Кипне ли, по-добре да не му се мяркаш пред очите. А през ония дни в Боровец много му е било накипяло. Без да си сдържа гнева и без да си мери думите е обвинявал щерка си, че пречи на дейността му, наместо да помага, че излага и себе си, и него, че става за смях, а сега и някаква секретарка се е емнала да я прави за резил.