Людмила — мечти и дела - Страница 2

Людмила следва да бъде оценявана не според своите възгледи, а според своите дела. Онези дела, които противниците й упорито премълчават или изопачават, но които, дори в днешното време на вандалщина и разруха, все още са оцелели.

Понеже и в Библията е казано: „По делата им ще ги познаете“.

Вярно е, че не успя да реализира своята красива илюзия. Това дава възможност на прагматиците, които вечно са прави, да определят житейската й одисея като провал. И да заключат, злорадо или съчувствено:

— Сама си е виновна. Защо й трябваше!

Защо й трябваше наистина, тази суетна амбиция към промяна! Нали верният и сигурен път бе очертан още от нейния знатен баща? Какъв друг път бе тръгнала да търси по стръмнините, когато би могла спокойно да се изтяга в пра-вителствения мерцедес и да предостави грижата за пътя на шофьора? Не беше ли чувала, как други дами от нейния ранг живеят в други страни? Тя самата би могла да влезе в кръга на такива дами, да участва с тях в регионални или континентални протоколни срещи, да урежда благотворителни балове или да учредява дружества, полезни главно за учредяващите ги дами.

Каква галантна опора на системата, каква утеха за застаряващия баща, какъв принос към уютната атмосфера на ония години, не случайно наречени период на Застоя.

Да, всичко би могло да бъде съвсем прилично и в духа на наръчника „Как да се държим в обществото“. Срещи на чай с една или друга посланичка. Общуване с родния елит на една или друга гала-премиера. Тихи утрини из парка на резиденцията, за да разходи кучето или, при липса на куче, да проветри плановете си за следващия задграничен воайаж.

Вместо това тя поемаше риска да влиза в политически конфликти с властния си баща, да създава неприятности на цялото правителство с чудатите си проекти, да печели скрити противници, вместо полезни приятели, да подлага на съмнение самите принципи на системата, да се възправя, каквато си беше дребна и слабичка, пред международните форуми, за да изрича настойчиво своите неприлично прями и неуместно прочувствени призиви за мир и дружба между два свята, настръхнали от взаимна ненавист и жажда за злато и кръв.

Е, получи си го накрая. Кой й е крив.

Тежко на падналите!

Сетих се един ден, че нито веднъж не съм отишъл да сложа на нейния гроб поне едно цвете. Не че ми се свидеха двата лева за цветето, но не обичам гробища. И не вярвам душите на покойниците да се мотаят из гробищата. Те разполагат в Отвъдното с далеч по-приветливи места за разходка.

Та затова, наместо с цвете, реших да почета паметта й с тази книжка. За да кажа — дори да няма вече за какво и за кога:

— Слава на падналите!

Не си спомням никакви живописни или метеорологически подробности за онази паметна септемврийска вечер на 1971, когато чествахме 60-годишнината на Тодор Живков и удостояването му с високото звание Герой на НРБ.

И ако въпросната вечер все пак е оставила следи в съзнанието ми, то не е заради самото честване, а заради две-три необичайни дреболии, станали по същото време. Първата от тях е, че сред навалицата от достолепни граждани, поканени за тържеството, бях се озовал, ни в клин, ни в ръкав и аз.

Свечеряваше се, фасадата на хотел „София“ бе ярко осветена. Към входа на ресторанта, въпреки сравнително ранния час, вече прииждаха посетители. Не бяха от онези, обикновените. Трупаха се без блъсканица и без да дават воля на порива кой да стигне пръв.

Шествието на гостите се движеше мудно, като на погребение. Бяха от онзи тип хора, които с течение на времето отвикват да вървят пеша. Към правилото „бързай бавно“ ги приканваше и ритуалът на УБО, ако помните какво означават тия три букви. За да стигнеш от уличната здрачевина до бляскавите пространства на заведението, трябваше да минеш през чистилището на преддверието, а там се налагаше да поспреш. Предаваш си поканата и получаваш указание за полагащото ти се място на някоя от многобройните софри.

Моето място се оказа за късмет доста далече от официалната маса, където при тостовете всички следят дали ръкопляскаш и колко. Отправих се натам и лесно открих картичката с името си. Млада дама вече се бе настанила в съседство. Стори ми се да съм я виждал някъде и погледнах за проверка към нейната картичка, само че тя липсваше. Жената долови любопитството ми и по лицето й се мярна нещо като усмивка.

— Вие да не сте?…

Тя кимна, за да ми спести труда да довърша въпроса.

— Има ли значение?

— Има, естествено. Трябва да внимавам какво приказвам, — промърморих, като сядах.

— Не, не трябва, — успокои ме Живкова.

Тъй че заприказвахме се. Не помня за какво точно. Вероятно, за нищо определено. Моментът не бе подходящ за обстойни беседи. Глухият шум от съседните маси внезапно секна, замълчахме и ние. Придружен от съпругата си Мара Малеева и от близки сътрудници, в залата влизаше Живков.

Тук — там се дочуха откъслечни ръкопляскания, но множеството не ги последва. Все пак не се намирахме на партиен конгрес. Започна сервирането и отново се понесе жуженето на полугласните разговори. После дойде ред на тостовете. В такива случаи тяхното количество далеч надхвърля броя на предлаганите блюда. Присъстващите не толкова слушаха приветствията, колкото вежливо ги изтърпяваха. Интерес предизвика само словото на Първия.

То бе широко отразено в печата на следния ден, та не се налага да го преразказвам.

Отдалечени достатъчно от центъра на тържеството, продължихме разговора си, без да даваме ухо на тостовете. Запитах другарката Живкова, както бе редно, в каква област работи и научих, че е завършила история. Тъкмо сега готвела дисертацията си върху не знам си каква тема. Тя на свой ред учтиво запита каква ще е следващата ми книга. Смънках, че пиша нещо за масовата култура. Ясно беше, че нито тя се интересува от моята монография, нито аз — от нейната дисертация. Минахме на по-общи теми. По някое време стана дума за хиромантията, нумерологията и други подобни. Изразих някакви резерви по въпроса. Това я изненада.

— Чувала бях, че покрай баща си добре познавате окултизма.

— Окултизмът е доста широко понятие, — забелязах предпазливо.

— Щом е толкова широко, в него трябва да има място и за предсказанията, — възрази тя.

И ми разказа за някаква жена, която наскоро й била предрекла не знам какво си. Слушах мълчаливо, но тя прецени, че мълчанието ми не е знак на съгласие:

— Вие, както разбирам, се придържате единствено към научно доказаното…

И понеже се колебаех как да отговоря, подхвърли:

— Или наистина сте решил да внимавате какво приказвате…

— Ами нали знаете, че и стените имат уши.

Стените бяха далече. Хората наоколо не ни обръщаха внимание, както и ние — на тях. Двоумях се просто, дали си струва да засягам сериозни теми в една лековата беседа, поддържана, колкото да мине времето.

По-добре да бях си мълчал.

— Мисля, че научно доказуемото е само част от истината за битието. Това даже хора на науката го признават, — забелязах.

— А другата част къде да я търсим?

— Въпрос на избор. Окултни учения за космоса и човека има колкото щете.

— А вашето учение какво е?

— Вие така ребром поставяте въпроса, че трябва да ви отговоря: „Марксизмо-ленинизма“.

— Е, не. Тогава по-добре да си приказваме за други неща.

Бях я засегнал. Било с недоверието си, било с маниакалната поза на мъдрец, който пази големите истини за себе си. За да я убедя, че не съм болезнено мнителен, налагаше се да кажа няколко думи за „моето учение“, както тя Се бе изразила.

Светската шумотевица наоколо не бе особено подходяща за подробни обяснения. А и познанията на Живкова по теориите на езотеризма бяха съвсем смътни, за да не кажа никакви. Усещах, че ме слуша доста разсеяно, след като бе разбрала, че не мога в пет изречения, още тук и сега да й доверя секретите на мирозданието. Сервитьорите разнасяха вече десерта, пиршеството беше към края си. Затуй предложих, в случай, че проблемите наистина я вълнуват, да й доставя някоя книга, останала от баща ми.