Изпит - Страница 1

За едно кацарство аз съм се трепал шест години! Две години ходих из гората, докато науча от кои дървета стават хубави дъски; една година се учих само да цепя, една година — само да дялам, две години — да рендосвам и сглобявам, и тогава, за да те признаят за майстор — даваха ти да направиш каца с вързани очи. Дванайсет майстори кацари, а ти в средата, каца работиш с вързани очи! Като я направиш — пълнят я с вода. Капне ли капка — оставаш си чирак, не капне ли — опасват ти майсторския пояс и си готов майстор.

Тоя изпит беше тежък, но какъвто изпит сетне ми се случи, няма да го забравя никога!

Шест месеца имаше, откакто майсторския пояс бех завързал, ала работата не вървеше. За шест месеца бех направил пет ведра и това си беше алъш-веришът, ако се не смятат три-четири копани, платени с извара. Ако не беше майка ми гъби да бере и да вари — нямаше какво да се яде. Баща ми — стар и болен — работа не можеше да върши. А пък съм и ерген. Идва ми време да се женя.

Не щеш ли, тъкмо в това време един ден идва Кара Сулю Бялковски от Хамбардере и ми казва: „Да ми направиш една каца да събира триста оки извара, само че да мога да я огребвам, като се наведа, с пръсти.

Можеш ли?"

— Мога! Защо да не мога?

— Триста оки и да се огребва?

— Триста оки и да се огребва!

— Започвай — заръча ми Сулю. — На Костадиновден я искам вкъщи!

За пари не отвори нито дума. Качи се на коня, отиде си и чак тогава ми мина през ума, че в неговата заръка има нещо не в ред: каква ще е тая каца, хем триста оки извара да събира, хем, като се наведеш — да стигаш дъното й с ръка? Да се стига дъното, трябва да е плитка, а за да може плитката каца да събира триста оки — трябва да е горе-долу колкото висока, толкова и широка.

Отивам при баща си и го питам:

— Тъй и тъй, заръчаха ми такава каца, какво да правя?

— Ако си майстор — вика баща ми, — ще я направиш! Не я ли направиш, ще ти излезе лошо име, а името на майстора е главното!

Започнах аз да правя кацата. Труд не жалих, направих я каца и половина, като ти кажат — точно! Колкото широка, толкова и висока — чамова каца с бели като сирене дъски! Сто пъти премерих може ли дъното й да се огребва с ръка — може! Разглобих я на дъски, натоварих я на мулето и леви-десни — право в Хамбардере. Сглобих кацата в двора на Суля и тъкмо я стегнах в обръчите — ето ти стопанина. Като видя кацата, зарадва се, но като я пипна и напипа дървените обръчи, загуби му се кефът и се намръщи.

— Майсторе, кацата е хубава, ала обръчите й не струват!... Може ли такава голяма каца, дето ще събира триста оки, с лескови обръчи да се крепи? Свършило ли се е желязото на тоя свят?

— Като слезеш в града — викам на Сулю, — купи си обръчи и ме извикай да ти ги сложа, а сега — карай с дървените! Дървените са по-яки от железните!

— Яки-слаби, искам я с железни, инак хората ще кажат, че Кара Сулю немал пари да си направи каца с железни обръчи, та я направил с лескови.

Докато се разправяхме ние със Суля, насъбраха се в двора и жените, и децата му, и комшиите му, и ходжата. Дива махала, не видели каца триста оки да събира — събраха се да видят. Въздимиха чибуците около нас, загладиха брадите и зацъкаха!

— Бре-ей, каква каца! Ама че кацище! Ако беха обръчите железни — еша си нямаше да има!

Пита Кара Сулю ходжата какво ще каже.

— Тия лескови обръчета — вика му ходжата, — ако държат кацата, докато я търкулнеш в зимника — пак добре!

Обяснявам на ходжата, че ако лесковите обръчи са от припек сечени, ако са в мъзга цепени и са в дъждовна вода киснати, те са много жилави и яки.

— Като ни гледаш помаци — вика ми ходжата, — да не мислиш, че сме и ахмаци? Изтъркаляй кацата на двора, ако обръчите й останат здрави, аз брадата си ще обръсна ей-сегичка!

Хванаха ме дяволите.

— Ходжа, аз ще търколя кацата, ала дворът ми се вижда малко! Ще я пусна да се търкаля оттука надолу към дерето! Ако се пукнат обръчите — халал да ви е джумбуша, ако ли останат здрави — хубаво да знаеш: ще те обръсна!

— Обръсни ме! — казва ходжата.

Видяха агаларите, че работата се затяга, сбутаха ходжата в ребрата, но той ги сряза:

— Оттук надолу камък ако се претърколи, става на парчета — камо ли каца. От кацата му няма да остане — вика — и треска!

— Добре — казвам. — Дайте ми вода!

Донесоха ми едно ведро, плиснах ведрото да се хубаво намокрят обръчите, а след туй станах и претърколих кацата до ръба на пропастта. Като погледнах, брате, надолу към Хамбардере, като видях оня увес и ония камънаци, щръкнали по него, и реката, дето се мяташе и млатеше долу в дерето, рекох си: „Бог да прости хубавата каца!" Ала не дадох вид. Изправих се, бутнах кацата и се обърнах да не гледам. Чу се едно „бу-ум!" и дълго време нищо. Пак едно „бу-ум!" и пак тишина. Летяла кацата, докато да падне втория път, и тогава почна едно тропане и търкаляне, заехтя онова Хамбардере, като че ли планината се събаря.

Кози имаше отсреща, подплашиха се. Звъннаха чанове и тюмбелеци, кучета се разлаяха, хора почнаха да викат от срещните махали: „Кацата отиде, кацата- а-а-а!" „Цяла, значи, е кацата" — мина ми през ума, обърнах се и видех как плясна в реката кацата, изгуби се, след туй изрипна цяла-целеничка, бяла, хубава каца, и започна да кръжи с водовъртежа, да се блъска в камъните на брега и да гърми. Удари се в единия бряг: „Ба-а-ам!" Подрипне към отсрещния — „бу-ум!" Засуче я водата към скалата: „Дум-дум" — топове сякаш стрелят и гърмят. Ходжата пребеля като платно. Агаларите гледат в земята, а на Сулю пара започна да излиза от главата — шапката си бе свалил и главата му димеше като вжежено торище.

— Лягай да те бръсна! — викам на ходжата.

— Не барай ходжовата брада! — замоли се Кара Сулю. — Двойно ще ти платя! Няма ли брада — няма ходжа!

— Да е мислил ходжата одеве! Дайте бръснач!

Нямало бръснач.

— Донесете ми ножица!

Обадиха се агаларите:

— Тройно ще ти платим кацата! Недей!

— И петорно да ми я платите — от брадата на ходжата се не отказвам.

Хванаха се двама-трима за ножовете.

— Назад!

Писнаха жените и децата — ройнаха се, а пък аз се улових за брадвата.

— На трески ще ви нацепя!

Сега като приказвам — става ми страшно, ала с тогавашната шашава глава — пет пари не давах за нищо. А и право имах: езика си дето не прехапах от зор, докато изчукам тая каца, а те, маскарите, да ми я връщат и на това отгоре да се подиграват с майсторията ми и с труда ми!

— Сядай, ходжа! С брадвата ще те обръсна, но ще те бръсна!

Свалих на мулето самара, накарах ходжата да седне, донесе ми Карасулювица ножицата и започнах. Косъм по косъм съм го стригал! Вади пот текнаха зад ушите на ходжата, ала не спрях. А докато стрижех, долу кацата гърмеше ли, гърмеше: ба-ам, бу-ум, бу-ум, ба- ам! Хората — накачили се на дуварите и покривите — гледат. Агаларите, забили очи в земята, не смеят да ги повдигнат, а Карата само ме гледа в ръцете.

— Майсторе, стига бе!

А като видя, че дялнах и последните косми — хвана си лицето в ръцете и — заплака:

— Немаме си вече ходжа! Немаме си ходжа!

Качих се на мулето и тръгнах.

— Сбогом, агалари! Да запомните кой е майстор Лию и кога сте го взимали за подигравка!

Никой не рече нито „сбогом", нито „със здраве".

Начесах арнаутската си краста и си тръгнах с радост на душата, че майсторското име не посрамих. За пари ми дойде на ума чак като наближих село. Баща ми — стар и задух имаше, като се закашляше, търсеше къде да се подпре, но беше ме страх от него. Защо? За какво? — не мога да ти кажа, ала щом в очите ме погледнеше, ставах кротък като агне.

Нейсе, дойдох си вкъщи. Щом вратата хлопна, и баща ми излезе да ме срещне. Няма „добре дошъл", „добре заварил".

— Продаде ли кацата?

— Не!

— Защо?

Разправих му каква е работата. Нищо не сбърках и не скрих.

— Лягай на земята! — вика баща ми. — Тръндафило! (Тръндафила се казваше майка ми). Донеси ми — казва — палицата, дето чукаш гръстниците!