История с кучета - Страница 30

— Да те няма само до десет часа вечерта! — уточни се Авакум. — До десет часа да не се мяркаш ни наблизо, ни надалече! И никому нито дума, нали? Както някога в Момчилово!

— Разчитай на мен! — каза гордо Анастаси. — Един път ли сме работили заедно?

Като мина покрай ресторанта, Авакум спря волгата и изтича до телефонната будка. Той набра номера на инженер Прокопи Сапарев.

— Безпокои те археолога! — каза той, когато инженерът се обади.

— Хм — изсумтяха оттатък. — Какво направи онова говедо, залепи ли лулата?

— Онова говедо е в милицията, арестуваха го!

— Заради лулата?

— Не вярвам!

— Ти за какъв дявол ме безпокоиш?

— Каня те утре на вечеря. Ще споделя с тебе една идея относно твоята ясновидка.

— Първо — вечер не споделям идеи. Второ — ясновидката не е моя.

— Както искаш! — каза Авакум.

— Къде ще бъде тази вечеря, дявол да го вземе?

— В дома на един мой много добър приятел, ветеринарен доктор. Той се намира в село Воднянци и живее в бившата кръчма, дето е до стария път.

— Хм — казаха оттатък.

— Е? — попита Авакум.

— Вие сте побъркани, дявол да ви вземе! Но ако и моята чивия мръдне, непременно ще дойда! В колко часа?

— След десет!

Оттатък хлопнаха телефона.

Като пристигна в Н, Авакум извика капитан Петров.

— Утре точно в пет часа сутринта трябва да заминем за село Воднянци. Вземи с тебе двамата лейтенанти и сержанта. Облечете мушами, обуйте ботуши, намерете силни фенери. Прегледайте си оръжието. Сборен пункт — старата кръчма. Впрочем аз ще ви водя. Вие ще се движите след мен.

— Слушам! — каза тихо капитан Петров.

— След като свършим работа, ще останем за вечеря в старата кръчма. Макар и да е късно вече, постарай се да приготвиш провизии за една хубава мъжка вечеря.

— Ще се постарая! — чукна леко токовете си капитан Петров.

Двамата лейтенанти, сержантът, капитан Петров и Авакум останаха в кръчмата, а двамата шофьори върнаха обратно колите. Наближаваше седем часа. Току-що беше започнало да се развиделява, валеше тих и студен дъжд, блатото беше покрито с лека мъгла.

Авакум покани всички да седнат около голямата и продълговата маса, извади от чантата си хартия и молив и започна да излага плана на предстоящата акция.

— Ето диспозицията — рече той и посочи плана, който възпроизвеждаше местността от началото на пътеката до средата на блатото, където беше означена с кръстче плачущата върба. — Сержантът се прикрива на това място, където пътеката навлиза в блатото. Оттук ще мине типът, който ще получи информацията. Сержантът няма да го спира. Сержантът ще действува само в случай, че ние, които сме на позиция около вратата изпуснем типа и той, спасявайки се, направи опит да се измъкне обратно през същото място. Ясно ли е? Аз и лейтенант Симов се прикриваме южно от върбата, а капитан Петров и лейтенант Станчев — откъм северната. Когато двамата типове се срещнат и единият предаде материала си на другия, аз ще ги осветя с фенера си и всички ще скочим едновременно върху тях. Никаква стрелба! Стрелба само в случай, че първи започнат те! Има ли въпроси?

— Кога ще заемем позиции? — попита капитан Петров.

— След като хубаво се стъмни. Към седем часа.

— Ще лежим под дъжда до десет часа! — засмя се капитан Петров.

— Нали ви казах да си вземете мушами!

Двамата се срещнаха точно в десет часа и една минута. Валеше тих дъжд, тъмнината беше непрогледна. Единият запита:

— Има ли пови локви? Другият отговори:

— Само две.

— Тогава взимай! — каза първият.

— Това ли е всичко? — попита вторият.

— Друго нямам! — каза първият.

В този момент Авакум натисна копчето на фенера си и в силната му жълта струя изплава като из мъртвите, като от някакъв друг свят фигурата на Прокопи Сапарев — от кръста нагоре, в черното си пардесю, с черното си бомбе.

Опя, който стоеше с гръб към светлината, скочи напред, а Прокопи Сапарев се втурна по пътеката.

Светлината угасна.

— Дръжте ги! — извика Авакум.

Откъм мястото, където скочи неизвестният, блесна огън, екна изстрел, дочу се боричкане, лейтенант Станчев извика:

— Пипнах го!

Авакум отново светна с фенера си. Лейтенант Станчев лежеше върху гърба на жертвата си и й извиваше ръцете, а капитан Петров тичаше подир инженера.

— Петров, стой! — изкрещя Авакум. — Стой! Петров се залюля и застина на място. Отново настъпи тишина.

И изведнъж страшен писък разцепи нощта.

— Помощ!

Навярно Прокопи беше паднал в гьола с коричките.

— Помощ!… Помощ! — продължаваше да крещи Прокопи с нечовешки глас.

После настъпи тишина.

— Това е страшно! — прошепна капитан Петров.

— Ако не те бях спрял, и ти щеше да гълташ тиня сега! — каза сърдито Авакум.

Заловеният, с белезници на ръцете, оставиха да върви подир Авакум. Когато стигнаха до кръчмата, джипката на управлението вече чакаше на пътя. Сержантът стоеше до нея и потупваше с крака от студ.

— Сержантът и лейтенантите да откарат заловения в управлението! — заповяда Авакум. — Ние с капитан Петров оставаме тук.

Когато джипката отмина, Авакум каза на капитан Петров, гледайки в блесналите прозорци на кръчмата:

— Вътре ще те посрещне една голяма изненада!

Влязоха в просторната соба и капитан Петров застина: насреща му седеше с чаша в ръка инженер Прокопи Сапарев.

Капитан Петров потърка очите си, като да се будеше от сън. После отново се загледа в инженера.

— Дявол да го вземе! — каза инженерът. — Какво му става на тоя?

В същия миг капитан Петров се чукна с длан по челото и лудешки се изсмя.

— Досетих се! — извика той. — Разбрах!

— А-ха! — каза Авакум. — Разбра ли, че синът може да има чичо, макар баща му да няма брат?

Наляха си вино и пийнаха и докато Анастаси приготовляваше вечерята, Авакум разправи:

— Тоя Прокопи, дето седи между нас, и оня, дето потъна преди малко в блатото, са еднояйчни близнаци. Аз ще ви разкажа след вечеря къде са се родили и каква е историята на всеки от тях, и защо не са се познавали, и как така никога не са се виждали. Спиридон Драгнев, чичото, използувал ужасната прилика на другия „Прокопи“ с нашия Прокопи и го изпращал на два пъти в завода, в конструкторското отделение да фотографира разни документи. Пазачите го взимали за „нашия“ Прокопи и го пускали в отделението, без да му правят каквито и да било спънки. Но третия път другия Прокопи поради неопитност направил няколко грешки и хитрата сврака „се уловила в капана“. Тия грешки, които аз нарекох „антилогика в поведението на нашия Прокопи“, спасиха в същност „нашия“ Прокопи…

Логиката доказа, че дори в случая, когато бащата няма брат, синът може да има чичо. Това е важното. А другото е съдба! Другото доказва, че човек звучи гордо наистина и същевременно предупреждава, че от човек може да се очаква всичко.

— Така ли е, скъпи Анастаси?

© 1981 Андрей Гуляшки

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009

Издание:

Андрей Гуляшки. История с кучета. Последните приключения на Авакум Захов

Български писател, София, 1981

Редактор: Върбан Стаматов

Художник: Богдан Мавродинов

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Йорданова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12224]

Последна редакция: 2009-06-20 21:59:42