История с кучета - Страница 25

— Моя собственост е, защо?

— Чудя се как се побираш в такава черупка! На тебе, бай Спиро, повече ще ти прилича един шевролет например, а най-паче — един лъскав черен форд.

— Защо Форд? — погледна го някак озадачено бай Спиро.

— Според човека и колата! — усмихна му се Авакум.

— Не разбирам за какво намекваш! — каза бай Спиро. — Напоследък малко се събирам с хора и затуй съм загубил доста от досетливостта си!

— Но с някои хора се събираш, все пакт — настоя Авакум.

— Е, с доктора например, разбира се!

— Затова ли искаш да го изтошкаш оттам?

— Какво?

— Затова ли искаш да се махне доктора оттам — за да се срещаш с някои хора по-често?

— Струва ми се, че някои хора са решили да видят сметката на доктора, затуй го посъветвах да се махне оттам.

— С тия хора, дето са решили да му видят сметката, ти често ли се срещаш, бай Спиро?

— Когато бях кръчмар, около мене се въртяха разни хора. Сега там няма кръчма и мен ме няма, но някои хора може да продължават да дохождат, то си е тяхна работа.

Като слушаше тоя диалог между двамата, Анастаси имаше чувството, че изведнъж се е намерил в небрано лозе, толкова му беше неудобно. Думите си бяха думи, а зад тях един ловец се прицелваше в жертвата си, но и жертвата се готвеше да улови ловеца за гушата.

— Ти с никого не се виждаш и с никого не приказваш, така ли?

— Имах едно момче в кръчмата, ячко беше, но страдаше от един лош недостатък, да ме разпитва.

— И какво стана с това момче?

Бай Спиро сви юмрука си и многозначително поклати глава. Беше страшно да се гледа такъв нечовешки юмрук.

В трапезарията стана тихо. Авакум повдигна чашата си.

— За твое здраве, бай Спиро!

— Наздраве, приятелю.

Пак замълчаха. Чуваше се как дъждът тихичко почуква по стъклата на широките прозорци.

— Струва ми се, че пред прозорците са застанали някакви хора, бай Спиро. Би ли погледнал?

Бай Спиро се изправи, дойде до прозореца и залепи лице за стъклото. Навън наистина стояха трима мъже. Бяха облечени в мушами.

— Вдигни ръцете си нагоре и да не си помръднал! — извика Авакум и със скок на добре трениран атлет се намери почти мигновено зад гърба му.

Бай Спиро повдигна ръцете си и още докато ги повдигаше нагоре, огромното му тяло като че ли изведнъж омекна и се смали. Най-напред Авакум извади от вътрешния джоб на сакото му пружинката, която беше взел от Анастаси, после измъкна от специална презрамка под лявата му мишница тежък автоматичен „Валтер“ и шеговито го почука по гърба.

— Надявам се, че не е зареден с позивни радиосигнали и шифрограми! — засмя се той. — Как можа наистина да ти хрумне такава великолепна идея?

В трапезарията влязоха двама мъже, от мушамите им се стичаше вода.

— Ако не бях сглупил да се залепя за прозореца, ти щеше да чуеш едни радиосигнали, ама нейсе! — той махна с ръка.

— Човешко е да се греши! — разпери ръце Авакум. Той постави на масата един бял лист, молив и като ги посочи на бай Спиро, заповяда:

— Сядай и пиши: „Заминавам за няколко дни до София! Подпис: Сп. Драгнев“. Къде имаш кабърчета?

— В чекмеджето на бюрото — отговори глухо бай Спиро.

— Анастаси! — обърна се Авакум към приятеля си. — Бъди добър да закачиш това листче на външната врата. По този начин, любезни, и ти ще вземеш участие в едно народополезно дело!

Преди да го изведат, бай Спиро рече на Авакум:

— Има нещо нередно в тази работа. Да ти кажа ли в какво се състои?

— Кажи — усмихна се Авакум.

— Не е редно гостенин да арестува хазаина си!

— Още по-нередно щеше да бъде, ако хазаинът беше застрелял гостенина си!

— Хм! — каза бай Спиро. — И ти си прав!

Авакум спря волгата пред ресторанта, поиска да му дадат хляб, колбаси и бутилка червено вино и отново потегли с Анастаси за бившата кръчма на бай Спиро. Валеше силно, чистачките скърцаха по стъклото, пред колата светваха и изчезваха нишките на дъжда.

По пътя Авакум разказа на Анастаси за находките си в пушката и бюста. А когато стигнаха, Анастаси се зае да припече няколко филии хляб, Авакум наряза колбаси и напълни чашите с вино. Тази вечер Анастаси едва преглъщаше, но Авакум яде с голям апетит. После разтребиха масата и Авакум се съсредоточи над намерените предмети, започна да разговаря с тях като с живи същества.

— Ето ги пружинките! — рече той. — Те са две и двете имат по една запоена пластинка на края. Едната пластинка е чиста, по другата личат следи от някакво втвърдено лепило. Тази с лепилото е работела, извършвала е някаква работа. Каква? Много просто, изтласквала е нещо, изхвърляла е на разстояние някакъв малък предмет. По всичко личи, че това са силни пружини и че предметът, който са изхвърляли, е летял с голяма скорост. Така. Но за да може да лети с голяма скорост един предмет, изхвърлен от пружина, той трябва да получи предварително ускорение в затворено пространство, каквото, да речем, е една цев. Ето, като цевта на това пищовче. „Made in Germany“. Германско. Едно време и у нас правеха такива пищовчета. Натегнатата пружина блъска силно една тапа, тя получава ускорение в цевта и отлита надалеч…

Изведнъж Авакум се развълнува силно, той се изправи от мястото си и започна бързо да се разхожда напред и назад.

— Знаеш ли какво ми дохожда наум? — обърна се той към Анастаси. — Ако обикновените телени пружинки изхвърлят една тапа на разстояние десет метра, на какво разстояние и с каква сила биха изхвърлили същата тапа тия стоманени пружини, ако бъдат поставени в едно детско пищовче като това? — Той посочи трофея си. — Аз те уверявам, че ако въпросната „тапа“ има острие, тя би могла да се забие дори в черепа на един кон!

— Е, и какво от това? — усмихна се Анастаси.

— Sancta simplicitas!4 — възкликна Авакум. — Ами ако това острие бъде намазано със силно действуваща отрова? Чакай, нещо повече: ако отровата, смесена с някаква смола, сама се превърне на острие, изстрелвано в определена цел от стоманената пружина?

Анастаси сложи ръка на гърдите си, като че ли не му достигаше въздух.

Някое време и двамата мълчаха.

— Мислиш ли, че в пищовчето има пружина? — попита Авакум.

— Навярно има — кимна Анастаси. — Иначе как ще стреля?

— Пък аз мисля, че пищовчето е изстреляло пружината си! — каза Авакум. — Пружината се е откъснала и е изхвърчала от цевта, след като бай Спиро е изстрелял отровния си заряд във второто ти куче. Готов ли си да се обзаложим?

Анастаси повдигна рамене, после разтри челото си с ръка и тъжно се усмихна.

— Дори насън не бих повярвал!

— Много неща човек започва да разбира късно! — поклати глава Авакум. — А най-късно добива представа за безграничните възможности на своите събратя в областта на злото. Ето! — Той издърпа капачката, която покриваше отгоре една част от цевта на германското пищовче — вътре нямаше никаква пружина. — Ето истината! — каза той с някаква мрачна тържественост в гласа си, като почукваше с пръст върху празната цев на пищовчето. И добави по-тихо, като че ли само на себе си: — От човек може всичко да се очаква!

— Според тебе — каза Анастаси — вътре е действувала пружинката, която аз намерих? И на пластинката е имало отрова?

— Пластинката е ударила по отрова! — каза Авакум. Той помълча замислен някое време, после продължи: — Отровната смес се е забила в тялото на кучето и след няколко минути тя се е разтворила в кръвта му. Слушал съм, че в някои зоологически градини по същия начин „инжектират“ морфин в тялото на хищници, за да ги приспиват временно — било когато трябва да им се извади болен зъб или да им се бият истински инжекции. Кой би сложил истинска инжекция например на един бенгалски тигър, ако хищникът не бъде приспан предварително! Но в нашия случай бай Спиро не е имал за цел да приспива, а да убива. Твоите кучета са му пречели да се среща с известни хора в блатото или са пречели на други хора да си устройват срещи. Освен това те са смущавали неговите лаконични „радиосеанси“. Можеш ли да съставиш шифрована радиограма и да я излъчиш в ефира за по-малко от минута, ако в същото време те налитат от две страни разлютени псета! Аз например не бих могъл. Ето защо бай Спиро е ликвидирал псетата ти, така както е щял да ликвидира по-сетне и самия тебе. Когато някой пречи в една голяма игра, той винаги бива отстраняван. Такъв е законът.