История с кучета - Страница 24

Беше късно да се иска пружинката обратно. Той се изчерви и въздъхна.

— Услугата наистина е голяма! — каза Авакум. — Ако бях на твое място, бай Спиро — обърна се той интимно към стария, — щях непременно да кажа: „По този случай, момчета, заповядайте ми на гости, да ви почерпя с по чашка коняк и филджанче кафе!“ — И добави, като се обърна към стария: — Както времето е студено, с удоволствие бих ти дошъл на гости! Това време плаче за гости.

— Не сте рекли, не сте дошли? — изправи се бай Спиро. — Моля ви се, ще ми сторите голяма чест!

По лицето на Анастаси премина сянка. Уж беше канил Авакум да си постоят заедно, да поумуват за кучетата, а ето че той се изплъзваше на друго място заради някакъв си коняк! Ами че и той имаше коняк, и кафе му се намираше, защо трябваше да се разкарват? И тъкмо щеше да каже: „Стойте, аз ще ви почерпя!“, Авакум го настъпи скришом по пръстите. Той изненадано го погледна, но лицето му не изразяваше нищо, което можеше да се свърже с тоя таен знак. По прежному той изглеждаше възхитен от поканата на бившия кръчмар и освен доволство и благоразположение, друго не изразяваше.

Качиха се на волгата, но преди да натисне стартера, Авакум изведнъж се сети, че не си е сменил спортната риза и че не си е сложил връзка. — „Ще се презирам цял живот — рече той, — ако ида на гости в такъв вид!“ — И преди да изслуша възраженията на спътниците си, той изскочи от кабинката с ключа на Анастаси в ръка, побягна по пътеката и след няколко секунди заключваше отвътре тежката дъбова порта. Трябваше ли да се заключва, за да облече една риза? Той не се запъти направо към своето пътническо куфарче, а се спря пред насрещната стена на онова място, където висеше английският „Винчестер“.

Той откачи пушката, разтвори я и с уверено движение измъкна патрона, с който беше заредена цевта й. Капачката на този патрон беше хлабава и Авакум я измъкна без всякакво усилие, вътре нямаше никакви сачми. Той бръкна с малкия си пръст и извади от картоненото цилиндърче навита на руло жилава хартийка. На едната страна на хартийката бяха означени с цифри позивни радиосигнали, а на другата страна имаше разчертана ключова таблица на радиошифър. Авакум постави тази хартийка под светлината на електрическото си фенерче и за по една секунда фотографира с миниатюрния си фотоапарат и двете й страни. После закачи обратно пушката на стената, в същото положение, както я беше заварил.

На края дойде ред и на бялата риза.

Идеята да провери патрона в пушката не му беше дошла „свише“. Той не беше чак толкова невеж в ловното оръжезнание (колкото се показваше), за да не забележи веднага, че магазинът на пушката беше празен и че пълначният механизъм и затворът й изобщо не работеха. Оръжието беше излязло отдавна от строя, сега не служеше за нищо друго освен за камуфлаж. Какво криеше бившият кръчмар и кого искаше да заблуди? Този въпрос заедно със съмнителния интерес, който беше проявил към пружинката на Анастаси (сама по себе си също една загадка!), събудиха ловеца у Авакум и го изкараха тутакси „на пусия“.

Спиро Драгнев живееше в двуетажна къща, на стотина крачки от централния площад. Къщата беше обзаведена и мебелирана по градски, със скъпи мебели и килими. В долния етаж се помещаваше трапезарията, тук беше кабинетът на бай Спиро, а до него едно малко салонче, предназначено за игра на карти. Бай Спиро и Анастаси „отседнаха“ в трапезарията, а Авакум помоли за разрешение да поразгледа книгите в библиотеката.

Авакум беше попаднал изведнъж на голяма следа. Човекът, който скита из безлюдни места с позивни радиосигнали и с радиошифър, притежава и без друго и други неща, които старателно крие от „любопитни очи“. Всеки човек укрива тайните си вещи по своему. Един ги закопава в земята, друг ги заключва зад девет ключалки, а трети си играе на надхитряне като бай Спиро. Всеки върши това според характера си. Хитреците действуват като бай Спиро — прикриват тайните си неща съвсем пред очите ви, но на такива места или в такива скривалища, които вие не бихте заподозрели за нищо на света. Кой ще предположи например, че една ловна карабина „Винчестер“ може да крие позивни радиосигнали?

Авакум оглеждаше уютно мебелирания кабинет и се усмихваше. „Ето тази металическа кутия за тютюн, сложена на писалището му. Какво има вътре?!“ — Той повдигна капака и пъхна ръката си в лъхащата на мед ситно нарязана „Виржиния“ — освен лепкавата още тютюнева дреп, друго не усети между пръстите си. „Ами тази кутия за шоколадови бонбони?“ — кутията нямаше двойно дъно и в нея се търкаляха само три-четири бонбона, увити в златист станиол. „Времето тече, дявол да го вземе!“ — въздъхна Авакум и очите му зашариха по лавиците на библиотечния шкаф. „Ето този бюст! — едва не възкликна той. — Ако под темето му няма тайни — изведнъж го обхвана весело настроение, — ще си подам оставката и ще стана продавач на дини!“

Той дойде до бюста, изработен почти в естествена големина, сложи ръка върху темето му, натисна и завъртя наляво. Темето не помръдна. Отново натисна и завъртя надясно — отливката се хлъзна в невидим жлеб и изскочи нагоре. Авакум повдигна с лявата си ръка гипсово парче, а с дясната извади скритите в тайника предмети — няколко снимки на Прокопи Сапарев, една пружинка като онази, дето Анастаси беше намерил в блатото, едно детско пищовче и още една картичка — сложена в плик. Всичката тази плячка Авакум мигновено напъха във вътрешните джобове на сакото си. После намести отново „темето“ на мястото му и бюста, работа, на самодеен скулптор, зае отново обичайното си място на библиотечната лавица.

Сега можеше спокойно да разгледа книгите. Те не бяха много, около 300 тома, но всички бяха грижливо подвързани, а някои луксозно — в кожени подвързии. Книгите, които бяха подвързани в кожа, носеха името на собственика си, отпечатано със ситни златни букви в долния десен ъгъл на заглавната корица: „С. Драгнев“. Правеше впечатление подборната на книгите, нямаше нито едно заглавие от съвременен автор. В тази библиотека времето беше престанало да тече от началото на Втората световна война.

Авакум се самопочерпи с виржинията и доволен от себе си, изпусна с удоволствие няколко колелца синкав дим. И тоя път „дините“ му се разминаха, съдбата все още ходеше с него подръка.

В трапезарията Анастаси и бай Спиро пиеха коняк и сърбаха кафе.

— Сядай, приятелю, и бързай да ни догониш! — бай Спиро подаде стол на Авакум и любезно напълни чашата му със златиста течност. — Туй, дето ти наливам, не е някакъв си „Преслав“, нито е някаква си „Плиска“, ами е чист френски еликсир от областта Шампан и се нарича „Арманяк“. Този коняк разлива огън в жилите, прави сърцето весело и човек като глътне една глътка, се чувствува истински цар!

— Благодаря! — спря ги Авакум, като сложи ръка върху бутилката. — Не си хаби напразно еликсира, бай Спиро, аз съм под възбрана, защото съм шофьор и ми предстои път. Заради хубавата ни среща с тебе бих изпил за твое здраве чаша бира и нищо повече!

— Бира ли! — сви презрително устни бай Спиро и повдигна рамене. — Такова питие аз не държа в моя дом! Намира ми се водка и дори ракия, когато трябва да черпя някой туземен тип, но бира — никога. Jamais, monsseur! Je regrette. Je regrette beaucoup!2

— Нищо — усмихна се Авакум. — Moi je prefere una canette de biere!3 Затова ще прескоча до ресторанта и ще се върна след пет минути с бутилка бира!

— Вие стойте! — надигна се бай Спиро. — Тази работа ще свърша аз.

— Не си прави труд, бай Спиро! — натисна го по рамото Авакум. — И без туй трябва да се обадя по телефона на моите момчета, да не ме чакат тази вечер! При тебе е толкова приятно, бай Спиро, че аз не мисля да си тръгвам скоро оттук.

Той се завърна след петнайсетина минути с две бутилки бира.

— Това червено фолксвагенче в двора твое ли е? — запита той, като наливаше бирата във високата кристална чаша, която бай Спиро галантно му предложи.