История с кучета - Страница 22

Внимателно опипах козината им, ребрата, гръбнаците — не открих ни рани, нито някакви натъртвания. По главите си нямаха дори следи от одрасквания. Но от начина, по който бяха прехапали езиците, си личеше, че смъртта им е причинена от действието на някаква много силна отрова.

Извадих скалпелите си и докато си нагласявах ръкавиците, погледът ми беше привлечен изведнъж от един лъскав малък предмет, полузатулен под едно паднало клонче на върбата. Този предмет се намираше на три-четири крачки вляво от Ахил. Махнах клончето и с разочарование видях една най-обикновена пружинка, дълга около четири сантиметра и с диаметър примерно 0,5см, с кръгла пластинка, като някаква дребна монета на единия си край. Казвам „с разочарование“, защото очаквах може би нещо „по-необикновено“. Пружинката беше много лъскава наистина, но все пак това беше парче навита тел и нищо повече. Изгубил я беше навярно някой от ловците, които дохождаха да стрелят диви патици. „Тази пружинка е придържала куката, за която ловецът е окачвал убитите птици!“ — и едва не я ритнах с крак, но размислих и я прибрах.

След един час приличах на побъркан: в стомасите на кучетата нямаше ни отрова, ни помен от отровна храна. Нима неизвестният тип ги беше отровил с… инжекции?

Взех проби и почти тичешком напуснах това зловещо място. Автобусът за Пловдив тръгваше след един час.

— Доктор Иван Сапарев не е имал брат! — повтори капитан Петров. — Така че синът му Прокопи Сапарев няма никакъв чичо.

Авакум помълча някое време, после разсеяно попита:

— Мислиш ли?

— А как иначе? — засегна се капитан Петров. — Ако бащата няма брат, как синът ще има чичо?

— Знам ли! — повдигна рамене Авакум. — В момента не съм в състояние да отговоря.

— Вие или се шегувате, или се подигравате! — каза огорчено капитан Петров.

— Второто не е по вкуса ми и не го правя — поклати глава Авакум, — а за първото нямам настроение. Просто ти казвам, че върху проблема за чичото на Прокопи не съм готов и затова се въздържам да изказвам мнение.

— Не ви разбирам! — почервеня капитан Петров. — За какъв „проблем“ говорите? Нима това е проблем: може ли синът да има чичо, ако бащата няма брат? Вие ще ме подлудите.

— Щом досега не си полудял, приятел, няма да полудееш и през следващите няколко дни — усмихна му се Авакум. И за да успокои развълнувания си помощник, той подкупващо запита: — Не закъсняваме ли впрочем за обяд?

Капитан Петров, който никога не страдаше от липса на апетит, преглътна раздразнението си и начаса предложи да продължат разговора си в ресторант „Гамбринус“, който се намираше само на няколко крачки от тях.

Когато попривършиха обяда и за да разсее окончателно лошото настроение на помощника си, Авакум запита:

— Не ти ли напомня нещо името на този ресторант?

— Напомня ми, разбира се! — кимна Петров. — Напомня ми един друг „Гамбринус“ в София.

— И какво по-точно си спомняш?

— Дъждовни есенни вечери. Една руса жена с чипо после ви сервира силен коняк.

— И друго?

— Зимни вечери. Същата руса жена ви сервира от същия коняк.

— И какво още ще кажеш за същата жена?

— С искрено почитание си я спомням, тя много ви уважаваше! — каза капитан Петров.

Двамата тихичко и с удоволствие се изсмяха. После Авакум запита:

— Имаш ли въпроси във връзка с досегашната си работа?

— Имам! — кимна Петров. — Вие наистина ли не вярвате на двамата свидетели?

— Не съм казал подобно нещо.

— Но вие не допущате, че Прокопи Сапарев е ходил за втори път в отделението?

— Не допущам.

— От една страна, вие вярвате на свидетелите, че са видели Прокопи да влиза в отделението. От друга страна — не вярвате, че Прокопи действително е влязъл в отделението. Как да разбирам, моля ви се, тази загадка?

— А мислиш ли, че аз я разбирам?

— Ако бях вярващ, щях да се прекръстя!

Авакум повдигна рамене и започна бавно да пълни лулата си. След като изпрати във въздуха първото колелце, той каза на Петров:

— След един час заминавам за село Воднянци при моя стар приятел Анастаси Буков. Запиши си наум следното: първо, да се постави под денонощно наблюдение майката на Прокопи Сапарев, доктор Юлия Сапарева; второ, довечера ще чакам да ми се обадиш в 23,00 часа. За позивните и за кода сме се разбрали. Имаш ли още въпроси?

— Да. Допускате ли, че Прокопи има чичо, макар баща му да не е имал брат?

— Не изключвам!

— Domine, non sum dignus! — разпери ръце капитан Петров.

— Да се надяваме, че ще докажем обратното! — усмихна се скромно Авакум.

В три часа следобед от Н излязоха две коли. Първата беше на полковник Горанов, той отиваше в София да докладва хипотезата си и да иска отстраняването на Авакум. Във втората кола пътуваше Авакум, той отиваше в село Воднянци при своя стар приятел Анастаси.

Не валеше като снощи, но времето беше сумрачно, навъсено, тежки облаци бяха надвиснали ниско над равнината. Из блоковете, ширнали се като черни безбрежни реки от двете страни на магистралата, не се мяркаше ни машина, ни жива душа. Летяха на малки ята гарвани, царуваше безлюдие, времето като че ли беше спряло за някой и друг ден в ничията земя между есента и зимата. Есента се бавеше, зимата не бързаше и светът не знаеше какво да чака — дъжд или сняг. Гарваните крещяха нещо на своя си език и не изглеждаха недоволни, най-красивото време за тях беше навъсеното, най-сладкият сезон — последните мрачни дни на есента.

Относно времето хората не се разбираха с гарваните, но Авакум правеше изключение. Есента беше неговата пролет, а последните дни на есента — неговият месец май. Поради тези причини той беше в добро настроение, а интересната задача, която му предстоеше да реши, правеше доброто му настроение още по-бодро. Тази задача сякаш идеше по поръчка. Колкото наближаваше времето за оттегляне, толкова той се безпокоеше за последните усилия, в които щеше да впрегне ума и сърцето си: щяха ли да бъдат достойни за възможностите му, или съдбата щеше да му изиграе един долен номер в лебедовия му час. Случаят „ЗСС“ не беше, разбира се, изключителен, нямаше размаха на Момчиловската афера, но съдържаше едно странно противоречие между факти и логика, между доказателства и достоверност и тази чудновата противоречивост създаваше мъчнотии, над които си струваше да си блъска главата. Той беше благодарен на съдбата си, че го сблъскваше с подобни случаи, доволен беше от времето, че не го изтезаваше със слънце и ясно небе, затова равномерното боботене на мотора действуваше на нервите му като бодра песен, а унилият пейзаж наоколо извикваше в душата му светли спомени от неговия не кой знае колко дълъг и весел живот.

Така неусетно стигна до село Воднянци. На площада срещу киното и ресторанта зави наляво и скоро се намери на изоставения път. Десет минути по-късно той спря колата пред някогашната кръчма. Наближаваше пет часа. От горната част на пътя прииждаше сивата дрезгавина на ранната привечер, а откъм блатото влачеше повесмото си рядка мъглица като пушилка от слаб огън.

Къщата беше със спуснати кепенци, не светеше никъде, Анастаси не беше се прибрал още от работа. Тишина, натежала от влага и самотия, лежеше над това усойно място и дори Авакум, който не обичаше многолюдието, дори той се почувствува в тоя миг някак встрани от света и прекалено сам. „Не е добре бедният ми приятел, щом живее доволен сред тоя пущинак“ — помисли Авакум и побърза да обиколи къщата, да огледа туй-онуй, да се разсее, за да не би в жалостта, която го беше повлякла, да се намери и самият той. Защото, ако трябваше справедливо да отсъди, и той предпочиташе дълбоко в себе си да живее настрани от настоящето и по-близо до миналото — предпочитание, което не можа да осъществи през целия си живот.