История с кучета - Страница 20

— Там са пропадали хора — каза председателят. — Това е истина. Миналата есен отиде на лов за диви патици един инженер от град Н и вече никои го не видя. Може да проверите. Този инженер се казва Юлиан Петров. Изчезна, като да не е бил! А по-възрастните хора разправят и за други случаи. Тъй че… — той повдигна пръст: — На ваша отговорност!

— Няма да ми се случи! — рекох. — Аз имам две кучета в Момчилово, два вълка, ще пиша писмо да ми ги проводят в най-скоро време.

— Това е разумно — кимна ми председателят. И все пак…

Може би щеше да каже, че отивам там на своя отговорност, но се сети, че беше го казал вече, и замълча.

Както и да е. Той изпрати бригада, която да почисти и да постегне къщата, а за биволите не отвори дума.

На обяд срещнах пред ресторанта моя исполин. Магнетофона от комсомолската сладкарница виеше, затова ние си избрахме маса в най-отдалечения ъгъл на салона.

— И тъй — поклати той глава и мрачно се усмихна. — Вие не ме послушахте. Научих, че сте наели моята бивша кръчма.

— Че защо да не я наема! — рекох. — По-добре ли ще се чувствувам тук?

Той не отговори. Изпи мълчаливо водката си и стана да си върви. Преди да ми подаде ръка, рече:

— В мазето имам разни боклуци. Някой ден ще докарам един камион да ги вдигнат.

— Когато пожелаете! — засмях се аз.

Бях щастлив, нещата се уреждаха толкова добре.

На обяд занесох шише ракия на работниците, поговорихме за туй-онуй, разправих им за биволите, а сетне се запътих по пътеката, за да видя с очите си блатото и сам, да преценя за какво го бива. Преди да нагазя в храсталаците, настигна ме един от по-възрастните работници.

— Като сте рекли да минете по тези места — рече ми той, — искам да ви предупредя да внимавате. Да се движите само по пътеката и встрани да не се отбивате.

— Не бойте се! — рекох. — Аз не съм вчерашен.

— То е тъй, но пак си отваряйте очите и си имайте нещо наум. Защото туй блато не е като другите, то си мени фасона, ако не всеки ден — през ден. Днес си стъпил тук на твърдо, а като идеш утре и погледнеш — на същото място гьол!

— Е, хубаво! — рекох. — Дълбоки ли са тези гьолове?

— Някои не са покрити дори с вода, другарю! Само тиня.

— Е, ще се окалям малко, какво да се прави! — позасмях се и махнах с ръка.

— Вие си имайте наум само това, да не стъпвате по мочурливи места. Някъде, другарю, тинята е дълбока до два метра! Имайте го туй пред вид!

— Непременно! — рекох. — Ще имам пред вид! Той се върна назад, навярно ядосан в себе си, че не беше настоявал да ми прави дружинка из блатото, а аз продължих пътя си с развеселена душа.

Спуснах се по една стръмнина и след няколко крачки се намерих най-после лице с лице с мистериозната местност. Пред мен се издигаше една плътна ограда от храсталаци, някои до кръста ми, други до раменете; пътеката се извиваше в краката ми като змия. Преминах ребром това препятствие и ето че пред очите ми се откри едно равно, сивозеленикаво поле, потънало в трепкаща мараня и украсено тук и там със самотни тополи и плачущи върби. Някъде блатото беше зелено, на други места черно, а се виждаха участъци, които изглеждаха направо сиви. Но най-силно впечатление ми направиха при това първо съприкосновение с него три неща: безлюдието, жегата и ужасната тишина. Човек можеше да си помисли, че е попаднал в друг свят, на друга планета.

Пътека, каквато пътникът може да си представи, като чуе тази дума — нямаше, но пред моравата, която се разстилаше насреща ми, едва забележимо личеше нещо като просека, тунелче от по-ниска трева. Тръгнах по това тунелче и само след двадесетина крачки отпреде ми се изпречи първия гьол — една огромна локва с десетина метра в диаметър, изпълнена от край до край с черна лъскава тиня. Напечена от силното слънце, локвата издаваше тежък дъх на амоняк и сяра, с едва доловим превес на сярата. Колко ли беше дълбока тази тиня? Една стъпка, две стъпки? Както гледах в гьола, като че ли ме полазиха по раменете тръпки. Ами ако дъното на гьола се намираше на два или на три метра под повърхността?

В толкова дълбока тиня може да се удави дори един бивол, камо ли човек!

В самия пъп на гьола се появи мътен мехур, колкото човешка глава, постоя миг-два и се разпука. Стори ми се, че около мен замириса по-силно на сяра.

Продължих нататък по просеката и скоро зърнах от дясната си страна друг гьол, по размери почти като първия, покрит с корички от тиня. Коричките бяха подвити по краищата си и в каналчетата, които се бяха образували помежду им лъщеше мазна и лъскава кал, черна като катран. На десетина крачки встрани се извисяваше към небето една канадска топола. Приближих я предпазливо, откърших един дълъг клон, поокастрих го с ножчето си, после се наведох над гьола и бръкнах с него между две плочки от кал. Клонът — да имаше не по-малко от метър и половина — потъна навътре като в бучка масло и дъно не достигна.

Аз съм храбър човек, но понеже не съм романтик, а гледам трезво на нещата, казах си наум: „Бай ми, бабо, да не се подхлъзна някой път на такава кора!“

Просеката ме отведе до средата на блатото и там видях вече вода. Това беше едно езерце, двадесетина метра дълго и около десет широко. По камъша, който беше избуял околовръст, можеше да се предполага, че тук водата не пресъхва и не се превръща в зловонна и коварна тиня.

Цялата тази местност нямаше повече от 60–70 декара. Тя беше навсякъде нацапана с гьолове и ако човек изпуснеше за минута-две ориентира си, тоест просеката, която свързваше левия и десния бряг на блатото, рискуваше наистина да се удави, и то по най-мъчителен и мизерен начин — в калта. „Ами когато паднат мъгли — рекох си — или когато завали сняг и скрие следите на просеката и човек не може да познае кое е гьол и кое — езеро?“

Изведнъж реших да се връщам. Хората щяха да се безпокоят за мен, нямах право да ги държа в неведение поради хидрографските си интереси.

И после — като не мога да отглеждам биволи, за какъв дявол ми е това блато?

След една седмица се пренесох, пристигнаха и моите вълци. Нощите бяха още топли, изнесох разкладушката си навън и започнах да спя под открито небе.

Понякога нощта минаваше кротко, а друг път се случваха някои неща, които пропъждаха съня от очите ми чак до изгрев слънце. В такива нощи ставаше нещо особено — или от блатото ще се обадят птици, каквито не бях слушал през живота си до тоя час, или настъпваше неописуема тишина — дори жабите мълчаха онемели! И изведнъж: а-а-а-а! — един такъв писък разцепваше нощта, че аз, който не се стряскам почти от нищо, скачах от постелята и застивах от ужас като някакво безпомощно момиче.

Че тия неща, дето ставаха в блатото, бяха особени — това си личеше и по моите вълци. Те се държаха неспокойно, душеха подозрително въздуха, обикаляха около къщата, ръмжейки тихо. После, след някоя и друга седмица, нервите им взеха да не издържат, спущаха се в блатото и там лаеха ту глухо и сдържано, ту яростно — както им дойдеше наум. От удавяне нямаше опасност, те имаха непогрешим инстинкт. Дори в шахматен ред да бяха наредени гьоловете, те щяха да се завръщат с чисти лапи и суха козина.

Понякога „особеното“ се прокрадваше откъм пътя. Ще свирне посред нощ автомобил: ту-уу-у! — и тишина. Кучетата скачат, душат въздуха, лаят. Друг път ще се чуе едва-едва далечно свиркане с уста и ще секне ненадейно, сякаш прерязано с нож. Кучетата скачат като побеснели. Втурват се кой знае накъде, бавят се 5–10 минути, половин час и вече ги отписвам от живите, а те се завръщат весели и с доволни муцуни. Кого гонеха и защо имаха такъв глуповато-доволен вид, сякаш някой ги беше чесал зад ушите!

Те бяха зли и недоверчиви кучета и на никаква цена не допущаха да ги доближи външен човек. Ръмжаха дори на стария Драгнев, бившия стопанин на къщата. Търпяха го уж, но речеше ли да се примъкне на по-малко от два метра от тях — оголваха зъби, очите им припламваха и в гърлата им започваше да клокочи бяс.