История с кучета - Страница 18

Момчиловските Лорелаи много се заглеждаха по мен и кой знае какви успехи щях да имам, ако не бяха тия страхотни ветеринарни клещи за вадене на зъби, които носех постоянно в джоба на бялата си манта. С такива клещи можеше да се измъкне не само зъб, но дори и цял крак. А това смущаваше клетите жени и повечето от тях навярно са преживявали сериозни драми.

Иначе се радвах на големи успехи. Спомняте ли си село Кестен, дядо Реджеб имаше колиба над селото, досами гората, но това не беше кой знае какво; внучката му Фатме живееше при него. Да е имала тогава 16–17 години, не повече. Веднъж я зърнах да се къпе в реката и се спрях, затаих дъх, да не я уплаша много. Беше летен ден, през шубраците се провираше слънце и водните капчици по бялата й кожа приличаха на истински бисери! Навярно са били дори по-красиви от истинските бисери! Както и да е, но Фатме ме видя и толкова силно се развълнува! Господи, толкова се развълнува!

Едва не ме заслепи с пясък, тиня и други разпи неща, които загребваше от дъното на синкавия вир и хвърляше право в очите ми. Какво й беше хрумнало, та все в очите ми се целеше, един бог знае. Но си личеше, че беше много развълнувана. На момичета като нея това не се случваше всеки ден. И как би могло да се случва всеки ден, не беше само едно село Кестен, което бях длъжен да наглеждам!

След два-три дни занесох един гердан на Фатме. Случайно бях минал през Девин и тоя гердан ме погледна през една витрина и сякаш ме помоли да го купя. Той беше много красив. Но Фатме дори не го погледна, както трябва!

— Вземи го, дъще! — съветваше я благо Реджеп. — Тоя човек ти прави подарък от сърце, вземи го!

— За какво ми е? — сопна се Фатме. — Що ми трябва тук купешки гердан? Ако ми е до гердан, аз сама ще си свия от бъз и ще е по-хубав от тоя!

И не иска да го вземе.

Запокитих аз моя гердан високо на една мура и там си стоя дълго време, две или три години, а после изчезна. И Фатме се измъкна от пущинака, слезе в Мадан при някакъв миньор и там се задоми. А пък аз й предлагах да стане царица! Има в моя район една дузина крави-рекордьорки, тъй че не бях владетел само на думи! Нямаше защо да ми се перчи толкова със своя миньор.

Не можех да се оплаквам от липса на внимание, но тъй или иначе, нито една от момчиловските Гретхени и Лорелаи не отвори тайно портата ми, за да си побъбрим насаме. Аз оставях нарочно портата отключена и се ослушвах от собата дали няма издайнически да скръцне. Не скръцна нито веднъж! Кой знае, може би на тия жени и наум не е дохождало, че ще дръзна да оставям нощно време къщата си отключена. Кой знае! Но сигурно ще да е било така.

Години отминаха, аз оставям по навик портата отключена, но отдавна съм престанал да се ослушвам. Предпочитам да си седя спокойно до огнището и да си мисля за разни неща. Пък и ония жени ги няма вече — едни остаряха, други се изселиха. Балабаница почина преди 7 години по най-недостоен начин — от грип. Такава жена да почине от грип!

А с днешните жени се разминавам. Имам чувството, че ако поканя някоя да ми дойде на гости, тя или ще се съгласи тутакси, или ще ми вдигне ужасен скандал. Не ми е по вкуса нито едното, нито другото. Затова си седя до огнището вечерно време и ровя с пръчица в пепелта. И се радвам, че съм бил на времето толкова далновиден. Ако тогава не бях закупил тази къща, сега щях да живея в градска стая и щях да грея ръцете си на нафтова печка или на електрическа духалка. Ето какво значи човек да е практичен и да има усет към промените, които предстоят. Предчувствувах, че момчиловци ще вдигнат нови къщи — модерни, с колонки отпред, с еркерчета и балкончета, че ще въведат електричество вътре и че старите оджаци, пещи и одаи ще останат в приказките да правят дружинка на старите песни и обичаи. Затова купих къща и, слава богу, сега мога да стоя с часове край живия огън и да си мисля за какво ли не. Така постъпват практичните и делови хора, а романтиците — нека те да греят ръцете си на духалките, да ся варят кафе в електрически джезвета и да поддържат „кондицията“ си с изкуствен белтък.

След като постигнах големи успехи в Момчиловския край, преместиха ме в друг район, по на север, с районен център — нека да го наречем условно — Воднянци (нали се уговорихме, че заради ЗСС всички селища и местности наоколо ще наричаме с условни имена!). Воднянци е богато село, има хотел-ресторант, кино, ремонтен цех, ловна дружинка и самодеен хор. Хубав път го свързва с централното шосе, по леко нахълмените му околности виреят десертни лозя, а на юг се зеленеят мочурища, пренаселени зимно време с диви патици и гъски. Воднянци ме настаниха в една градска къща насред селото. Имах баня, телевизор, хладилник. Спалнята ми се отопляваше с електрически радиатор, в гостната си имах масичка, специално пригодена за игра на шах. Не чувах стъпките си, защото подът беше постлан с дебел мокет, толкова беше тихо, но шумотевицата, която идеше отвън, започна да ми взима здравето още на третия ден. Ах, насреща имах киното, сладкарницата, ресторанта! Радиоуредба свързваше салона на киното с улицата, така че всеки звук, които се разнасяше на екрана, стигаше с пълна сила и до моите уши. В сладкарницата безумстваше един магнетофон, който не почиваше дори през обедните часове. Но това е още нищо! Вавилонията идеше от ресторанта — от лятната му градина, от подиума, където издевателствуваше неговия естраден оркестър. Една гърдеста певица в отминала младост и петима младежи в одеяния ни мъжки, ни женски произвеждаха поп-музика, като правеха с инструментите си всичко, каквото беше по силите им, за да превърнат нощта в кошмар.

На третата вечер почувствувах, че ме обзема някакъв душевен делириум тременс. Това беше пристъп на нервна треска, сигнала за приближаваща се душевна катастрофа. Грабнах палтото си, пресякох тичешком площада, който се тресеше от адски звуци, и след десетина минути се намерих в южния край на селото, където шумотевицата още настигаше слуха ми, но като през някаква дебела завеса.

Продължавах да вървя. Беше кротка августовска нощ, имаше голяма луна, седефена виделина заливаше целия свят. Бях излязъл на един прав, широк и навярно отдавна занемарен път.

Тоя път уверено водеше някое време между овощни градини, бостани и лозя. После той излезе на едно просторно и осеяно с могили поле, което на запад се преграждаше от планини. От лявата страна на пътя тъмнееха шубраци, тук и там се мяркаха като разтворени гигантски чадъри короните на върби или щръкнали като показалци към небето усамотени тополи. Откъм тази страна на пътя се носеше глухо и далечно квакане на жаби или пък се възземаше писък на нощна птица, който отекваше в тишината като вик на уплашена до смърт жена.

Откъм дясната страна на пътя лекият нощен ветрец донасяше приспивната изначална песен на щурците. Това беше странен път, който водеше през странни места. Отляво се простираше пустош, осеяна с шубраци, с мяркащи се усамотени дървета. Отдясно се разстилаше познато родно поле със заоблени могили, унесено под студената светлина на месечината в спокоен и отмарящ сън.

По тоя път личаха следи от насипван някога чакъл, срещаха се късчета от разбит асфалт. Беше съвсем очевидно, че това е било по-рано участък от централно шосе, а сетне, когато са изправяли шосето, тази отсечка е останала като един ненужен апендикс. На северозапад и югоизток апендиксът без друго излизаше с двата си края на централната магистрала и аз бях сигурен, че цялата тази изостанала отсечка едва ли ще е по-дълга от два-три километра.

Така вървях сред тишина и безлюдие още десетина минути. Сетне, след един завой надясно, изведнъж изскочи пред очите ми от лявата страна на пътя една къщичка с керемиден покрив, с бял комин — нито много малка, нито голяма. Срещу къщичката, на самия път, грабна моментално очите ми една червена лека кола, която имаше доста внушителни размери и веднага напомни с формата си и с не знам още какво, че е (аз не съм автоманиак!) чужда, тоест, че е от западен произход. Тази кола сякаш беше чакала само моята поява — не бях излязъл още от завоя, както трябва, и фаровете й светнаха и отправиха в очите ми ослепителен поток светлина. Инстинктивно отскочих встрани, наляво от пътя, и колата тутакси профуча с леко ръмжене покрай мене. Както казах, тя като че ли беше в пълна готовност за потегляне и само чакаше появата ми, за да се втурне напред. „Чужденец — рекох си, — отбил се встрани от магистралата, за да си почине на спокойствие някой и друг час! Е — пак си рекох по негов адрес, — на добър път!“ Бях в добро настроение, лоши мисли не ми идеха наум. Когато застанах пред къщата и взех да я оглеждам, неочаквано помислих: „Ами какво щеше да стане, ако не бях отскочил встрани?“ Един бог знае какво щеше да стане, аз бях в добро настроение и не ми се мислеше за лоши неща.