Голямата скука - Страница 5

Наближава полунощ, когато се връщам отново на гарата. Вземам багажа си и поемам по съответния перон към съответния вагон. Огромният ярко осветен хамбар е вече позатихнал. Уморени пътници дремят по скамейките до куфарите си или сънливо обикалят край лавките със сувенири, сандвичи и криминални романи. Шафнерът, който стърчи на поста си пред вагона, поема билета ми и като преценява дискретно, но внимателно външността ми, прави знак на помощника си да ми внесе багажа. Сподирям носача, плащам каквото е нужно за ненужната услуга и заставам до прозореца в коридора. Перонът в тая си част е почти пуст, ако не се смятат шафнерът, една двойка възрастни пътници, разположени на отсрещната скамейка, и някакъв непознат, който бавно иде насам откъм гарата.

Човекът бегло оглежда вагоните и вече се е приближил достатъчно, за да открия, че лицето му ми е смътно познато.

— Я, каква изненада! — промърморва той свойски, като ме забелязва и застава под прозореца. — Само теб не вярвах, че ще срещна.

— Случват се и такива работи — промърморвам и поемам протегнатата ръка, без да мога все още да си спомня кой всъщност е нейният собственик.

Не знам дали сънародникът ми има по-точна представа за мене, отколкото аз за него. Във всеки случай ние разменяме от приличие още няколко фрази без значение от рода на: „Как вървят работите?“, „Какво ново?“ и „Голяма жега, а?“ — подир което повторно си стискаме ръцете и смътният ми познайник продължава пътя си.

Влакът потегля. Прибирам се в купето, заключвам вратата и разтварям шепата си. Оправям цигарената хартийка, смачкана на дребно топче и озовала се между пръстите ми при последното ръкостискане с непознатия. Написаният с дребни букви текст гласи:

„Соколов убит с нож от неизвестно лице. Тази заран съобщения в датския печат. Трупът намерен край шосето за Рьодби. Липсват други подробности.“

Ето една новина, която слага кръст върху половината от поставената ми задача. Някой може би ще се изкуши да каже, че ако бяха убили и Тодоров, задачата изцяло би отпаднала. Съвсем не. Ще отпаднат само нейните сегашни условия. А отговорът тъй или иначе, трябва да бъде намерен.

Спускам пердето на прозореца, обличам работното си облекло — пижамата — и заемам най-удобното за мисловна дейност положение — хоризонталното. А влакът с трясък и свистене лети в нощта по равнините на мирната стара Европа и навярно в тоя миг се намира нейде по средата между шосето Венеция — Местре и магистралата Рьодби — Копенхаген. За щастие в тоя цивилизован свят шосетата бързо се почистват от случайно намерените трупове.

— Всичко е заето? — пита за шести път шофьорът на разваления си английски, когато излизам от хотела и приближавам до таксито.

— Всичко е заето — отвръщам за шести път и сядам в колата.

Онзи включва на първа, дава ляв волан и зачаква удобен момент, за да се вмъкне в гъстия поток на движещите се по булеварда коли.

От многобройните възможни трудности това е единствената, която не съм предвидил. Пристигнал съм в един момент, когато не само социолозите, но и туристите от цял свят са си дали среща в тоя град и всички хотели са заети.

Шофьорът подкарва, изминава триста метра, завива вляво и спира пред хотел „Режина“. Обаче и в „Режина“ няма свободни места. Не ми провървява и в „Астория“, „Минерва“, „Канзас“, „Нордланд“ и не знам още колко подобни заведения.

— Нататък ще бъде същото — предупреждава ме шофьорът, след като сме изминали от край до край дългата Вестерброгаде и заобикалящите я улички. — Освен ако смените категорията.

— Добре, да сменим категорията — измърморвам неохотно.

Да сменя категорията, това за мене означава да харча излишни пари и което е по-важно, да наруша възприетата програма на действие. Скромните научни работници не отсядат в скъпи хотели.

Шофьорът завива и ние тръгваме в обратна посока, за да преминем от света на умерения туристически комфорт към висините на големия лукс. Но висините на големия лукс също се оказват гъсто населени. И след като напразно съм изминал напред и назад просторните холове на „Роаял“, „Меркур“, „Англетер“ и „Дания“, ние спираме пред някаква по-скромна фасада с неонов надпис „Екселзиор“.

— Имаме една стая — отвръща за моя неимоверна изненада мъжът зад гишето. — Но без гаранция за повече от две вечери.

Пет минути по-късно аз се намирам вече в тая заветна стая на най-горния етаж, оглеждам бегло обстановката, за да установя, че отчасти съответствува на високата цена, хвърлям сакото си на стола и разтварям прозореца, за да подишам малко вечерен датски въздух.

Вече е девет часът, ала навън е още почти светло и в сивото небе странно сияят зелените неонови надписи и зеленясалите бакърени кубета и покриви. Зеленото, изглежда, е любимият цвят на тая страна. Една зелена страна, която бях зърнал през прозореца на влака, с безкрайни равнини от избуяла сочна трева и тъмни изумрудни дървета, ту скупчени около някоя ферма, ту проснати в дълги редици и разрошени от гъстите вълни на вятъра, тоя хладен и влажен вятър, чиито шумящи и звучни приливи сякаш са диханието на равнината. Зеленото е проникнало и тук, сред керемидевочервените лабиринти на града — в сенчестите алеи на парковете, в дърветата по булевардите, в бръшляна по стените, в зеленясалия бакър на кубетата и дори в тоя светлозелен стъклен паралелепипед — небостъргача на САС.

Изобщо зеленото е един свеж цвят, пълен с ведрост и хладина и отморяващо благотворен за очите, както твърдят окулистите. Но докато разглеждам през отворения прозорец панорамата на града, прелестите на тая багра по-малко от всичко ме занимават. Към непредвидените трудности по намиране на хотел се е прибавила още една, която, макар и да бе предвидена, почти не бях очаквал: аз съм следен. Следен бях още от гарата и по-късно — в таксито, и още по-късно — додето изпълнявах формалностите по регистрацията в хола на „Екселзиор“.

Това е лошо. Но като всички лоши неща то си има и добрата страна. Подозирам, че ако все пак съм успял да се настаня в една свободна стая, туй е станало с помощта на хората, които ме следят. Дали те са ми направили тая услуга, понеже са се уморили да се мъкнат подире ми, или просто защото стаята в „Екселзиор“ е най-подходяща за осъществяване на наблюдението, това е въпрос на подробности.

И изведнаж, додето вдишвам влажния бензинов въздух на вечерния град, усещам тягостното предчувствие, че мисията ми ще се развие не тъй, както съм я предвидил. Вечната история: опитваш се да изброиш всички възможни варианти и успяваш наистина да прецениш и прехвърлиш в главата си всичките освен онзи единствен, за който ще се сетиш едва когато той сам пристигне при тебе като невъзвратима реалност.

Следен съм. И така, следен, трябва да правя всички ония издирвания, за които хората, дето ме следят, не бива дори да подозират. Една-единствена и последна спасителна възможност: да се касае за обикновена проверка, колкото да видят що за птица съм и с какви цели съм долетял в тая зелена страна. Изобщо малка проява на една обичайна шпиономания, която може да секне тутакси, щом само стане ясно, че наистина съм безобиден изследвач на социалните феномени.

Изследвач на социалните феномени? Това всъщност не е чак толкова далеч от истината.

— Вашето име го няма в списъка на делегатите, господин Коев… — промърморва младата жена, която свещенодействува върху бюрото, увенчано с табелата АДМИНИСТРАЦИЯ.

— Аз съм само наблюдател — бързам да уточня.

— А, добре! — кима тя и почва да прелиства списъка на наблюдателите.

Бих могъл да й спестя труда, като я уведомя, че и тук няма да намери името ми, но предпочитам да я оставя да стигне по свой път до този извод.

Ако се вярва на разписанието, работата на конгреса би трябвало вече да бъде в разгара си, обаче някои делегати все още се мотаят из обширния хол, дето освен бюрата на администрацията се намира и неизбежният бар с машината за „еспресо“ и с хладилния шкаф за газирани напитки. Едва ли е нужно да добавям, че и двата тия апарата действуват в момента с пределно натоварване.