Голямата скука - Страница 32

— Знам, че и тоя път няма да ми повярвате, но просто ми е дотегнало да се движа в един свят, където всички те вземат за мошеник и всички те дебнат — и своите, и чуждите.

— Вярвам ви напълно. Само че тоя свят аз не съм го измислил.

— Кой го е измислил, не знам, обаче и вие сте част от него. Ето, чувайте!

Грейс ме улавя за ръката и повторно спира заслушана в усилващото се бръмчене на самолета.

— Чувате ли? Кръжат, дебнат се… Дебнат се и в небето, и по земята, и дори в леглата си… Целият им живот и смисълът на целия им живот е в това непрестанно дебнене…

— Играта не е чак толкова самоцелна — възразявам, като деликатно освобождавам ръката си. — Става дума за съдбата на човечеството.

— Да, да, знам: и всеки тръби, че именно той я брани. Само не мислите ли, че колкото повече се разгръщат спасителните операции, толкова повече нараства шансът това човечество да хвръкне във въздуха?

— Работата при Сеймур, изглежда, ви действува депримиращо — забелязвам. — Социологията, без да говорим за всичко останало, неизбежно ви тласка към тресавището на песимизма. Сменете професията, намерете си нещо по-спокойно.

— По-спокойните места са обикновено и по-зле платени — отвръща Грейс, като отново поема по пустия, осветен от неона тротоар. — А в последна сметка и не винаги са по-спокойни. Всъщност Уйлям ме измъкна точно от едно такова по-спокойно място и мисля, че би следвало да съм благодарна за тоя жест…

— …Но не сте.

— Така изглежда.

— Не се притеснявайте. Вината не е лично ваша, а родова. Човекът е неблагодарно животно.

— Сеймур ме откри в една къща за износ, дето бях второстепенна стенографка…

— Сеймур се е занимавал с износ? Износ на социология, разбира се.

— Той прояви интерес към мене, но аз го отрязах, понеже не знаех какво представлява, и може би тъкмо защото го отрязах, интересът му към мене нарасна и аз получих място с три пъти по-висока заплата, без да говорим за пътуванията и всичко останало.

Завиваме и продължаваме по малката улица, дето се намира хотелът на Грейс. Шумът на самолета отдавна е заглъхнал нейде далеч над морето и в глухотата на нощта отекват само бавните ни стъпки.

— Вие съвсем задоволително сте си осигурили живота — произнасям с риск да наруша идиличната тишина. — Не разбирам: какво искате повече?

— Не разбирате? Способен сте да държите цели лекции за приятелството, а все пак не разбирате?

— Но нали приятелят е налице? Умен, смел, богат, и както установих днес, и с твърде добро телосложение…

— Прав сте — кима сякаш на себе си жената. — Вие наистина нищо не разбирате.

Кафе-сладкарницата е малка, обаче в нея се намира всичко, което ми е нужно за момента — машина за еспресо, богат асортимент от луксозни шоколадени бонбони и една стопанка в презряваща младост и с добродушно пълничко лице. Затова, след като съм инспектирал през витрините десетина подобни заведения, влизам именно тук.

В ранната неделна утрин аз съм единственият клиент на сладкарницата и вероятно още за дълго ще бъда единствен. Това ми дава възможност да изпия кафето си без бързане и едва след туй да хвърля бегъл поглед към рафтовете с пъстри бонбонери, обвити в панделки.

— Бих искал да пратя на един познат кутия хубави бонбони — казвам, като ставам и се приближавам до витрината.

— Днес е неделя, знаете… — отвръща колебливо жената зад тезгяха, на един английски, малко по-развален от моя.

— Вярно. Обаче тъкмо днес му е рожденият ден.

Стопанката оставя за миг кърпата, с която бърше апарата за еспресо и извиква към съседното помещение:

— Ерик!

После обяснява:

— Ще пратя малкия. Какви бонбони искате?

— Нещо наистина хубаво.

Обстоятелството, че искам нещо наистина хубаво, прави жената още по-сговорчива. Тя сваля от рафта три-четири големи кутии и започва да ме запознава с качествата на съответните шоколадени лакомства. Точно в тоя момент в сладкарницата се втурва „малкият“. Това е дванайсетгодишен хлапак с енергично вирнат нос и предприемчив вид. Избирам една скъпа бонбонера и съобщавам на стажанта-куриер най-необходимите данни:

— Господин Тодороф, Ньоре Зьогаде 35. Не знам точния етаж, защото отскоро се е преместил на тоя адрес, но смятам, че ще намерите апартамента.

— Ще го намеря, господине, не се безпокойте — отвръща стажантът-куриер с една самоувереност, която може само да ме радва.

Както гласи поговорката „ден без среща със Сеймур е изгубен ден“. Но напоследък в моя календар подобни изгубени дни не са предвидени. Дори в неделята, която според християнските обичаи е определена за почивка, Уйлям се е постарал да ме обремени с покана за следобедно гостуване.

С цел да си отмъстя за тая му любезност, а също и за да се измъкна възможно по-рано, позвънявам на вратата му още в два часа. Обаче надеждата ми да наруша следобедната почивка на американеца не се оправдава. Непознат прислужник ми отваря и ме изпровожда до някаква старинна трапезария, чието съществуване в тоя обширен и мъртъв апартамент изобщо не съм подозирал. Грейс и Сеймур са още на масата, а кафето току-що е поднесено.

— А, идвате тъкмо навреме! — посреща ме радушно Уйлям.

И нарежда на прислужника:

— Питър, донесете още кафе, а също и коняк, ако обичате.

Настанявам се на масата, около която биха могли да се настанят още една дузина хора и тутакси се включвам в общото мълчание. Лично на мене мълчанието никога не ми досажда, особено ако имам пред очите си такива апетитни шедьоври като окачените в трапезарията холандски натюрморти: дивеч, грозде, праскови и полуобелени лимони, без да говорим за кристалите и кадифените завеси.

— Кулинарна живопис… Гастрономическа лирика… — избъбря Сеймур, като забелязва вниманието ми към натюрмортите.

— …Митове на алчния стомах — допълвам.

— Точно така. Понеже буржоата няма физическа възможност да тъпче непрестанно стомаха си, той храни неизтощимата си лакомия и визуално. Убитият заек и бифтекът се превръщат в естетически феномен.

Питър безшумно се появява със сребърен поднос и поставя пред мен каничка димящо кафе и бутилка енеси. С мрачното лице и мъртвия си поглед той е чудесно допълнение към околната обстановка.

Довършваме обреда на кафето в мълчание, всеки зает с мислите си или стремящ се да долови мислите на другите двама. Грейс и тоя път е в лъчезарен летен тоалет, но стойката и поведението й са съвсем канцеларски.

— Тая маса е тъй широка, че присъствуващите би трябвало да разговарят помежду си с телефон — забелязва Сеймур. — Да минем оттатък, а?

Прочее подир къса групова екскурзия от стая в стая, ние отново се озоваваме в помещението библиотека. Питър тутакси изниква изневиделица с подноса, оставя до бутилките на масичката кофичка лед и шише сода и се отдалечава. Грейс се готви да го последва, ала в тоя момент американецът взема подвързания том, хвърлен в едно кресло, и запитва секретарката:

— Тази книга откъде я извадихте?

— Аз я извадих — казвам.

Грейс излиза, додето Сеймур небрежно прелиства книгата.

— „Опасни връзки“… За мене ли я извадихте, или за Грейс? — усмихва се той и запраща тома на кушетката.

— Мисля, че тя се отнася за всички ни по малко, но най-много за мене.

— Значи, смятате, че това са опасни връзки? — подхвърля американецът, като прави многозначителен жест между себе си и мене.

— А вие как смятате?

— В такъв случай, какво чакате, за да ги прекъснете?

— Вие знаете много добре какво чакам, Уйлям: опасната фаза.

— Ясно. Вие се забавлявате да изследвате развитието на една опасна връзка до момента, в който тя наистина почне да става опасна. Обаче това е половинчато изследване, Майкъл. Нещата трябва да се довеждат докрай.

Сеймур поставя в чашата си лед, налива акуратно два пръста уиски, добавя малко сода, а сетне се отпуска в едно кресло и запалва цигара. Аз също сядам и паля цигара с най-непринуден вид, сякаш току-що чутите встъпителни думи не са нищо повече от празни приказки.