Един наивник на средна взраст - Страница 43

Излизам освежен на балкона и оставям очите си да отпочинат върху обширната зеленина на парка. В тоя град се диша значително по-леко, отколкото в жегата на Истанбул.

Обаче това е само видимост. Защото дори по тоя мирен банален маршрут от посолството до къщи имах подозрението, че някой се движи подире ни. Може би съвпадение или мнителност, но черната волга ме изпрати почти до входа на жилището. Обикновена протоколна любезност, която обаче не ми позволи да разменя с Андрей дори една дума по занимаващата ме тема.

А може би тая протоколна любезност се дължи именно на Андрей. Той, разбира се, не може да издрънка нищо съществено, обаче това, което е в състояние да издрънка, ще бъде напълно достатъчно, за да отложи операцията за неопределено време, вероятно някъде докъм второто пришествие. Но ако Андрей си е позволил да влезе в двойна игра, Бенет положително ще бъде в течение. Бенет може да няма въображение, обаче познава правилата на професията.

Долу на шосето са застанали двама милиционери в кафявозеленикавите си униформи. Това са, разбира се, офицери по движението, но тая подробност не пречи по гръбнака ми да полазва оня добре познат и твърде неприятен хлад. Не, в Истанбул въпреки жегата положително се диша по-леко.

Часът е пет, когато се връщам в посолството, поръчвам да извикат Бенет и влизам в мрачните простори на кабинета си. Помощникът ми се отзовава тутакси на поканата и след неизбежното ръкостискане подхвърля:

— Надявам се, че сте доволен от пътуването…

— В общи линии — да… Операцията беше болезнена, но необходима.

Отварям чекмеджето и заедно с цигарите вадя миниатюрното магнитофонче, за да си припомня мотива на оная невинна детска песничка.

— И двете валета ли пожертвувахте? — пита Бенет, в чиято глава, изглежда, непрекъснато се раздават карти.

— По необходимост…

— …И макар че господ е казал: „Не убивай!“

— На господ му е било лесно — забелязвам. — Силният може да си позволи и лукса да не убива. Ние обаче не сме чак толкова силни.

Поглеждам замислено прозореца с опушения калкан, сякаш за да проверя дали е още на мястото си.

— А вие какво имате да ми кажете?

— По-маловажното е, че сварих преди малко Мери горе в мансардата, тъкмо когато си биеше морфин…

— Да-а — произнасям тъжно. — Тя е вече съвсем амортизирана.

— Почва се с алкохол, а се свършва с наркотици — добавя назидателно Бенет, за когото само покерът е признак на душевно здраве.

— Всеки не може да бъде в нашия занаят, Бенет… Той не е за слаби хора. Вземете мерки да бъде върната незабавно обратно. А какво е по-важното, което имахте да ми кажете?

— По-важното е, че снощи вашият Боян за пръв път е преспал у щерката на оня…

— Шшшт! — слагам пръст на устните си. — По-тихо, Бенет, да не изплашите птицата на щастието!

Облягам се на стола си и отново отправям поглед към прозореца.

— Имам чувството, че стената пред нас най-после се пропуква и ние надникваме в светилището на врага — произнасям почти мечтателно. — И после, любовта на тия двама млади… това е нещо, което те улавя за сърцето…

И разнежен от новината и от гальовния мотив на детската песничка, добавям почти свенливо:

— Знаете, Бенет, аз съм наистина един сантиментален тип…

© 1973 Богомил Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007

Редация: Mandor, 2007 (#)

Публикация:

ЕДИН НАИВНИК НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ

Богомил Райнов

Издателство „Отечествен фронт“

София, 1975