Един наивник на средна взраст - Страница 39

— И така, само в събота?

— Да. Само в събота.

— Този човек е истински роб на работата — забелязва с безцветния си глас и съвсем без връзка червенокосият.

— Оказва се, че действително е такъв.

После той отново минава на въпросите и пита за всичко, включително и за дреболиите, за разположението на помещенията, за привичките на участниците — действуващи и потърпевши, — дори и за шперцовете и фотоапаратурата, на която съм се спрял.

— Още едно уиски? — пита шефът, след като установява, може би с известна скръб, че в главата му не са останали вече никакви въпроси.

— Благодаря. Бих предпочел малко сода.

Той налива на мене и на себе си сода, поставя в своята кубче лед и няколко капки уиски за цвят и бавно отпива.

— Вашата комбинация има една страна, която ми харесва: тя е проста, в нея са заангажирани малък брой лица, рискът е ограничен до възможния минимум, а ефектът би могъл да бъде твърде голям. Но трябва да ви кажа, че в оценката ми има и два минуса.

Той замълчава и ме поглежда, за да провери дали се досещам кои са тия два минуса.

— Първо, позволили сте си прибързани действия. Вие само ни уведомихте за възможностите. И тутакси сте пристъпили към използуването им, без да сте получили разрешение за това. Така че по тоя пункт специално бих могъл да се запитам какъв смисъл всъщност има вашето идване? Защото вие действувате точно като оня момък, който най-първо спал с момичето, а после поискал ръката му.

Той замълчава, обаче продължава да ме гледа и моят израз на покорност и кротко разкаяние очевидно не му прави никакво впечатление.

— Вие, предполагам, четете вестници и вероятно разбирате, че ситуацията в момента съвсем не е подходяща за скандали. Възможностите и настроенията за намаляване на напрежението се засилват, а в такива периоди някои фактори у нас стават твърде придирчиви към дейността ни и всеки гаф ще бъде използуван за раздухване на кампания срещу нашите органи. Разбира се, ние с вас знаем добре, че периодите на разведряване са преходни и само студената война е трайна. Обаче това го знаем аз и вие, а някои други хора не го знаят.

Той отново прави пауза.

— Второ: не ми харесва това, че сте прибягнали до наркомани. С наркоманите трябва да се внимава. Удобството при тях е, че лесно се вербуват и още по-лесно се държат в подчинение. Но това са неуравновесени хора. Това са отрепки.

— За нещастие, ние винаги сме принудени да подбираме нашите хора между техните отрепки — позволявам си да забележа.

— Неизбежно е — съгласява се шефът. — И все пак дори и между отрепките съществуват степени. Наркоманите са от най-лошия вид. Ето, вие вече сте принуден да търсите начин, за да се освободите от единия.

— Това не е трудно. Стига да приемете предложението ми.

— Принуден съм да го приема. Вие ме поставяте в такова положение, че искам или не искам, ще трябва да ви дам дъщеря си за жена.

— Много съжалявам… — опитвам се да кажа.

— Съвсем не съжалявате. Така че спестете ми поне излишните реплики — прекъсва ме шефът. Сетне добавя: — А шафнера наистина освободете окончателно. — Той става, за да ми даде знак, че разговорът е приключен, и аз също съм принуден да стана, макар че ми се иска да застъпя още една тема.

— Доколкото съдя по вестниците, оная моя африканска история отново се раздухва — осмелявам се да подхвърля.

— Раздухва се — потвърждава шефът. — И то не във ваша полза.

Той отново ми отправя външно безучастния си поглед.

— Съветвам ви, разбира се, да не се тровите прекомерно с тая история и да запазите нервите си за деловата работа. Засега ние възпираме желанието на някои хора да се ровят повече от необходимото в биографията ви… А за в бъдеще всичко ще зависи от вас. В случай, че операцията ви успее… Нали знаете: победителите не ги съдят!

Шефът е изчезнал нейде във вътрешностите на вилата, а аз съм останал в компанията на някакъв мургав субект в една малка стаичка до преддверието, защото, преди да напусна тия места, трябва да свърша още една работа.

Някакъв невидим звънец заглушително иззвънява в помещението и аз виждам в малкия телевизионен екран, поставен над масата, да се появява образът на момъка с китарата.

— Това вашият човек ли е? — пита мургавият.

— Той е.

Човекът натиска някакъв бутон и аз виждам на екрана как чорлавият прониква през автоматичната врата в градината.

— Бихте могли да го поизкъпете. В сутерена има баня — подхвърля мургавият.

— Боя се, че ще почне да плаче и да вика „Мамо!“ — отвръщам и излизам.

Посрещам чорлавия на алеята и го отвеждам на една скамейка под сянката на дърветата.

— Носите ли ми дозата? — запитва гостът.

— Нося ви много дози. Обаче най-първо работата, а после удоволствията.

И пристъпвам към поставяне на задачата.

Той слуша, но с половин ухо и това ме принуждава да го предупредя:

— Чуйте — казвам. — Ако мислите за други неща, додето аз тук си хабя слюнката, можете да бъдете сигурен, че няма да има никакви дози.

— Всичко чух и всичко запомних — възразява чорлавият. — Вагонът е изтеглен на странична линия в Западния район…

— Точно така. Ще го различите веднага по надписа. Когато човекът ви отвори, ще кажете: „Идвам от страна на Стария.“ А щом ви въведе вътре, ще насочите бързо това нещо в лицето му и ще натиснете спусъчето.

При тия думи подавам на момъка миниатюрно револверче.

— Какво има в тая запалка? — пита презрително той.

— Бъдете спокоен, не е морфин, обаче е нещо напълно годно да го приспи за десет минути. Тъкмо колкото ви са нужни, за да приберете портфейла му и да преровите джобовете и багажа. Ако намерите някакви хартийки, нещо писано, каквото и да е то, също ще го приберете. Подир туй, без паника и без излишно бързане, ще се върнете по обратния път, ще наемете такси и ще наредите да ви закара в градинката до фара. А в градинката ще ви чака моята секретарка.

— Всичко чух и всичко запомних — повтаря момъкът. — А сега дайте ми ампулите.

— Ще ви дам един малък аванс, нищо повече. Колкото да не бъдете съвсем като дрипа довечера.

Бъркам в малкото джобче на сакото си и изваждам две ампулки.

— А останалото количество?

— Останалото ще го получите от секретарката ми довечера, след като изпълните задачата и само ако изпълните задачата. Подир туй, ако щете, тровете се, ако щете, умирайте!

При тия ободрителни думи се изправям и давам знак на чорлавия да последва примера ми.

— И оставете някъде тая китара — казвам. — Не отивате на серенада.

Очаквам, че Мери ще поеме своята част от задачата с неизбежните възражения и недоволни гримаси, и затуй съм отложил този разговор за края на обеда, когато пълният стомах с мудната си спокойна работа частично уравновесява напрежението на нервите. Но жената е в същото състояние на успокоеност или на апатия и слуша мълчаливо упътванията ми.

— …Ще седнете на някоя скамейка по-близо до входа на градината, за да го видите, когато пристигне. По този час, както ме информираха, градината обикновено е пуста. Боите ли се?

— Дори и да се боя, какво значение може да има това за вас? — запитва с безразличие секретарката.

— За мене може да няма значение, но за работата има. Ще му предадете опаковката ампули, която ще намерите в куфара ми, и ще го оставите. Това е всичко.

— Момчето може да има нужда от пари.

— Дадени са му достатъчно пари. Единственото, от което има нужда, е морфинът. Дайте му го и се прибирайте.

Изпиваме кафето си в мълчание и аз убивам времето, като разсеяно наблюдавам пъстрата космополитна публика в ресторанта — баби с воалетки, дотътрали се тук може би чак от Мериланд или Пенсилвания, пенсионери от английски произход с бастуни и боядисани мустаци, скандинавски двойки с безцветни лица, правещи дългоочакваното пътуване из Ориента, и всякакви други екземпляри от тая скучна туристическа фауна, която само задръства трафика със своето шляене насам-натам.