Един наивник на средна взраст - Страница 36

— Но не всички плачат като вас за насилствена смърт.

— Смъртта е почти винаги насилствена и рядко доброволна — забелязвам философски. — Дори когато умираме в леглото си.

— Понякога ми се струва, че съвсем доброволно бих склопила очи. Просто така, от умора и от отегчение.

— Бас държа, че такива мисли ви идват главно след препиване… А на мене ми се живее. Истински ми се живее. И то — добре!

— Вие се смятате способен да живеете добре? — вдига вежди Мери.

— Добре според моето разбиране, скъпа, не според вашето.

— А какви са съставните части на вашия идеал за щастлив живот?

— О, съвсем обикновени… Изобщо нищо, което би направило впечатление на издигнатата ви натура.

— И все пак?…

— Ами например да вляза в кабинета на посланика, както това стана днес, и когато той почне високомерно да ме поучава, да имам удоволствието да му кажа: „Вижте, старче: продължете тирадата си в коридора, понеже току-що съм назначен на вашето място и кабинетът в момента ми е нужен!“

— Дребнави, смешни амбицийки… — свива устни секретарката. — Мечтаете да станете посланик.

— Глупости. Мечтая да имам възможност да натрия носа на един посланик.

— И това е дребно. Вие ми напомняте за малкия ми брат, чиято главна мечта беше да научи добре да се боксира…

В тоя миг отвън се чува леко почукване. Захлопвам бързо вратичката към съседното помещение и открехвам тая към коридора.

В кабината, както съм и очаквал, влиза шафнерът. Мъж към петдесетте, с набраздено от дълбоки бръчки лице и с някак погаснали очи, които избягват погледа ми и изобщо не ми харесват.

— Някой видя ли ви? — питам.

Онзи поклаща глава:

— Коридорът е пуст.

— Седнете — казвам и се изтеглям към прозореца, за да му направя място.

Но шафнерът продължава да стои прав, като леко се полюшва от движението на влака.

— Както ви споменах одеве, идвам с новини от страна на Стария — обяснявам. — Той е доста разтревожен за вас…

— Аз съм още повече разтревожен за себе си — отвръща глухо шафнерът.

— И откъде тия тревоги?

— Ами оттам, че задържането ми е само въпрос на дни… може би дори — на часове.

— Кое ви кара да мислите така? — питам с участие.

— Всичко. Вече на два пъти проверяват багажа ми на Свиленград. По-рано никога не са го правили.

— По-рано ги нямаше всички тия истории с контрабанда на наркотици. А сега зачестиха. Търсили са навярно хашиш или нещо от тоя род.

— Не са търсили това — отвръща с упорство мъжът.

— Ако търсеха друго, приятелю, те нямаше да ровят багажа ви, а щяха да опипват всяка гънка на бельото ви, включително и бельото, дето го носите на гърба, и то — шев по шев! Би трябвало достатъчно да ги разбирате тия работи…

— Ами това, че подире ми, през ден, през два, се мъкне човек, че подслушват разговора ми, когато седна с приятел в заведение, че ме следят понякога дори тук, във вагона?

— Вие сте просто преуморен и изнервен — констатирам състрадателно.

— Искате да кажете, че фантазирам.

— Не, обаче тълкувате превратно нещата. Депресията винаги върви подръка с безпричинния страх, а безпричинният страх търси причина, за да оправдае присъствието си.

— Извинете, но аз не съм дете.

— Но разберете, приятелю, че ако те наистина ви подозират сериозно, първата им грижа щеше да бъде да не ви алармират прибързано. Митническите проверки, откритото проследяване, всичко това може само да осуети плановете им — ако те имат сериозни планове по отношение на вас, защото ще се подплашите и още при първия рейс ще изчезнете в Истанбул.

— На вас ви е лесно да разсъждавате, понеже нищо не ви заплашва — продължава да упорствува шафнерът. — А моето задържане е може би въпрос само на часове…

Той снема тъмнокафявата си служебна фуражка и обърсва с ръка потта от плешивеещото вече теме. Сетне отново заговорва, в началото уморено и глухо, а после с все по-нарастващо раздразнение:

— Пет години я върша вече тая опасна работа… „Предай еди-какво си… Донеси еди-що си“… Насам-натам, насам-натам… И пет години Стария и всички като вас ме лъжат, че ще ме прехвърлят оттатък. Един-два рейса още и ще ме прехвърлят оттатък… А рейсовете си минават и въжето все повече се затяга около гръкляна ми и вече идва часът, в който ще ме пипнат, а вие си пеете вечната песен и все така отлагате, и все така ме лъжете… Само че аз наистина нямам вече сили да скачам по жаравата… Не ми останаха сили, казвам ви!

— И ще идете да направите пълни признания, за да ви смекчат присъдата… — довършвам вместо него.

— Не съм казал такова нещо… — трепва шафнерът, но от израза му личи, че ако не го е казал, положително го е мислил. — Искам да ме освободите от това бреме, нищо повече! Да си удържите обещанието, нищо повече! В края на краищата имате дипломатическа поща, работете с нея!

— Когато ни трябва дипломатическата поща, работим с нея. Когато ни трябвате вие, работим с вас. Дипломатическата поща минава твърде рядко, за ваше сведение, и изобщо това са наши въпроси, а не ваши.

— А въпросът за живота ми? И той ли не е мой въпрос?

— Да… Вие сте в пълна депресия — въздъхвам като лекар, стигнал най-сетне до нерадостната диагноза. — И нищо, разбира се, не ви грози вън от депресията. Но понеже тя сама по себе си е вече опасност и понеже ние наистина държим на думата си, това ще бъде действително последният ви рейс. Доволен ли сте?

Шафнерът мълчи и вероятно съобразява доколко може да се осланя на думите ми.

— Къде са авоарите ви?

— Авоари!… — изръмжава презрително мъжът. — Дребосъците, дето сте ми ги давали, са оставени на влог в Истанбул.

— Сега за сбогом ще получите и нещо по-едро — заявявам великодушно.

— А жена ми и децата?

— Всяко нещо — по реда си. Най-първо да уредим вашия въпрос, а после ще помислим и за семейството. Има туристически сезон, събори край границата и една дузина други начини да ги измъкнем. Но вие сам разбирате, че това не може да стане веднага.

— Без тях всичко друго е безпредметно — произнася апатично и сякаш на себе си шафнерът.

— И тъй, още с пристигането в Истанбул изтеглете парите си, приберете се във вагона и чакайте човека, който ще дойде от името на Стария да ви прехвърли на Запад.

— А семейството ми?

— Нали вече ви казах: всяко нещо — по реда си. Оставете тоя въпрос на нас.

— Не бих могъл да живея сам — произнася тихо човекът и за пръв път ме поглежда в очите. — Не бих могъл, повярвайте.

— Разбрано: вярвам ви. Но и вие ни вярвайте. Ще чакате тук, във вагона, да дойде човек от името на Стария, ясно ли е? И естествено, не се надявайте да ви осигурим там, на Запад, нещо повече от място на шафнер.

— Друго и не желая. Готов съм и метач да бъда, само да не ми лазят тия мравки по гърба. И да знам, че семейството ми е при мене…

— Чудесно! — усмихвам се ободрително. — Както виждате, ние държим на думата си. А сега можете да си тръгвате. И — внимателно!

— Мерси — избъбря глухо човекът, налага фуражката си и предпазливо се измъква в коридора.

Шафнерът едва е излязъл и в рамката на междинната врата застава Мери. Тя се е почти разсъблякла, но не е приключила напълно с тая задача, вероятно увлечена от друга, по-интересна.

— Вие, разбира се, подслушвахте — забелязвам.

— Не открих в разговора ви нищо, заслужаващо подслушване.

Не благоволявам да отговоря, а се изправям, събличам сакото си и го окачвам на закачалката, защото в купето вече е станало доста топло. Запалвам цигара и се готвя да седна отново на мястото си, когато секретарката ми напомня:

— Вие ме забравихте…

— Прощавайте — промърморвам, подавам й цигара и щраквам запалката.

Жената изхвърля по обичая си струйки дим от вирнатото си носле и ме поглежда.

— Не знам дали някога ще имате щастието да се подиграете с някой посланик, но признавам, че наистина виртуозно се гаврите с дребните хорица.

— Върша си работата — отвръщам сухо и се облягам в ъгъла до прозореца.