Един наивник на средна взраст - Страница 34

Изобщо не можех да знам всичко това, което оня ден вече фигурираше в изданията на сензационната преса като свършен факт. Аз имам куража да смятам, че съм доста далновиден. Но никога не съм твърдял, че съм пророк.

Разбира се, катастрофата още не е дошла. А може би и съвсем не е неминуема. Братът на Абрам, както личи, изобщо не подозира съществуването ми. Инак навярно вече нямаше да се намирам в тоя апартамент и да прекарвам съботния ден в лениво проучване на вестниците. Цялата акция се тълкува като чисто гангстерска история. Предполага се дори, че взривът в моторницата е резултат от попадане на куршум в сандък с муниции. Но що се отнася до златото, там няма място за предположения. Това са фалшиви осемкаратови соверейни. И в Центъра знаят много добре какъв е източникът на тия соверейни.

И все пак остава една вратичка. Защото, когато купуваш златни монети от съмнителни търговци, нищо чудно да бъдеш измамен. Аз съм измамен и — толкова. Дали версията ще прозвучи убедително, това е друг въпрос. Но както казва старият приятел Хубърт, проучването ще трае дълги месеци и не е чудно да бъде погребано в архивата на класираните дела. Стига да съм заслужил такова снизхождение. Стига да съм показал, че съм работник от класа. От оная висока класа, която не е подвластна на дребните наказателни параграфи.

Така че пак опираме до същото.

В понеделник точно по обичайното разписание излизам в девет без четвърт заранта от жилището си. И точно по обичайното разписание Андрей вече ме чака в шевролета.

Шофьорът поздравява учтиво и задава излишния си въпрос:

— В посолството?

— Да. Както винаги.

Пролетта е време на ненадейни промени, и добри, и лоши. Едва сме потеглили и от небето, по което още грее слънце, се изсипва обилен майски дъжд.

— Облак е — преценява шофьорът.

— Само че малко дълъг.

Гъстите струи плющят по предното стъкло на колата и само през ветрилата, образувани от дъждочистачките, се мяркат смътните силуети на пробягващи по булеварда пешеходци.

— Никаква видимост… — мърмори Андрей, навел се напред, сякаш за да пробие с поглед завесата на дъжда.

— А каква е другата видимост? — запитвам небрежно.

— Коя?

— Ами тая около нашето момиче.

Андрей вече е поел функциите си на информатор, но аз съм се постарал това да стане леко и незабележимо.

— Ние съвсем сме забравили да ви пресмятаме известен процент премиални — казах му преди няколко дни, като му предавах плика с обещания хонорар. — Но всяко зло за добро, събрала ви се е доста солидна сума.

А когато почнаха разговорите за нашето момиче, аз го разпитвах с такъв тон и той ми отговаряше с такъв тон, сякаш ставаше дума за най-банални сплетни. Също както и сега.

— От вчера някакъв нов се завъртя около нашето момиче — осведомява ме шофьорът. — Онзи ден само се мярна-наблизо, а вчера явно се завъртя.

— Тоест?

— Ами седяха двамата на една маса. Само двамата.

— А другите от компанията?

— Другите от компанията седяха на друга маса.

— Може би се е скарала с тях?

— Това не вярвам. Изглежда просто, че предпочита новия пред старата компания. И че новият предпочита да бъбре насаме с нея, отколкото да седи с компанията.

— Смятате, че е нещо сериозно? — питам със сянка на недоволство.

— А, не казвам това…

Той замълчава, сякаш би искал да продължи, а не се решава.

— А какво мислехте да кажете?

— Че с такива момичета нищо никога не е сериозно. Не искам да се бъркам в историите ви, но ако питате мене, такива не са за сериозни работи.

„Сериозни работи“ — това звучи доста двусмислено като израз. Затуй запитвам:

— И по-точно?

— И по-точно, ако тръгнете днеска с нея, не е чудно утре да я видите с друг.

— Вярно. Обаче човек като мине тридесетте, почва да става философ. А аз вече отдавна съм ги минал. Ако имате на разположение едно момиче, тогава когато ви е нужно, какво значение, че когато не ви е нужно, то ще бъде с друг?

— Аз също съм в тридесетте, но нямам сили да ги решавам така работите. Ако някой ден подуша, че жена ми дори само мисли за друг, просто ще й счупя врата.

Той е готов да счупи и моя врат, защото заковава тъй рязко колата, че главата ми буйно се килва назад.

— Вижте го как се завира под колелата — произнася Андрей с негодувание, като сочи човека, пресякъл ненадейно платното пред нас.

Онзи забързва гузно по пътя си, без да се обръща, и едва не наскача на втора кола.

— Вървят като слепи, пресичат като шантави — продължава да мърмори Андрей, като дава воля на вечната неприязън между шофьори и пешеходци.

Той отново поема по булеварда и съсредоточено се взира напред, защото дъждът продължава да плиска.

— Значи, вие не сте за либералните отношения? — опитвам се да го върна на темата.

— Не, не съм дотам културен… — признава Андрей.

— Това, че ще ходи с друг, още не е най-лошото — забелязвам, — има и по-лошо…

— …Да тръгне с двама-трима наведнъж — подхвърля шофьорът.

— Не. Да почне да дрънка насам-натам за отношенията си с вас.

— Е, да, за вас, дипломатите, това никак не е удобно.

— А кой друг се върти около нашето момиче?

— Засега — никой.

— Може би някой си чака реда. Може би я гледа отдалеч, както вие я гледате.

— Не съм забелязал подобно нещо.

Той наново натиска спирачката, но тоя път сравнително по-плавно и аз изчаквам минута-две, за да се изтекат обичайните бележки по адрес на пешеходците.

— И докога седяха тия двамата? — запитвам, когато пак потегляме.

— Ами до вечерта.

— И, разбира се, тръгнаха заедно.

— То се знае.

— Сигурно момчето си го бива.

— Не изглежда лошо на вид. Висок, сериозен, искам да кажа, дава си вид на сериозен.

— Момък с характер — подсказвам му.

— Характер… — промърморва с пренебрежение Андрей. — Всички си мислим, че сме с характер… Додето някой ни притисне…

Дъждът заплющява още по-силно и шофьорът съвсем забавя движението на колата и напрегнато се взира пред себе си, като повтаря:

— Никаква видимост… Ама никаква…

— Тази заран имах час при козметичната — съобщава ми Бенет, като влиза в кабинета, сякаш това е най-голямото събитие на сезона.

— Честит маникюр — промърморвам, без да вдигам очи от книжата.

— Има честитка и за вас! — забелязва с нотка на злорадство помощникът. — Текстът гласи: „Хикс е тежко болен. Налага се спешна операция.“

— Да, това е по-досадно от един маникюр — признавам, като вдигам глава. — И то тъкмо сега, когато ще ни трябва чист канал.

Поглеждам замислено към стената, дето ме пресрещат предизвикателно вдигнатите голи бедра на гърлите и ракетата на спортиста, замахнал, сякаш се готви да ме удари по главата.

— Имам впечатлението, че вашите хора всички са болни — забелязвам кисело.

— Те не са се родили болни — отвръща не по-малко кисело Бенет. — При тукашния климат хората бързо се амортизират. А ние искаме да ги използуваме докрай, като добичета, и нарушаваме всички свои обещания и накрая, разбира се, идва провалът.

— Добре, добре. Кажете ги тия работи на шефа, като се върнете в отпуска. Мене, знаете, никой не ме консултира по кадровата политика.

Бенет не отговаря, но по лицето му личи, че в тоя момент ми отправя мислено някакво не особено топло пожелание.

— А ако пратим Хикс да се лекува, ще има ли кой да го замени? — връщам се отново към реалността.

— Старият твърди, че ще има. Но работата с Хикс не може повече да се отлага.

— Няма да отлагаме.

— А, преди малко се появи и онзи с китарата — сеща се помощникът. — Иска ампули.

— Дадохте ли му?

— Откъде ще ги взема. Стои долу в чакалнята и тъпче килима с мръсните си крака.

— Този тип почва да става опасен — забелязвам. — Беше му казано да не се мярка повече тук.

— Мисля, че е крайно време да го експедираме — съгласява се тутакси Бенет.