Един наивник на средна взраст - Страница 31

— Сега искам да ми разкажете… не да разкажете, а да цитирате точно дума по дума целия разговор — произнасям, когато най-сетне се озоваваме в кабинета ми.

— Дайте ми най-първо една чаша и нещо вътре в нея — отвръща Мери, като противно на обичая си не сяда на стола до бюрото, а се тръшва в креслото за гости.

— Знаете, че не държа тук питиета… Впрочем, оттатък май че има нещо, оставено ми в наследство.

Влизам в моята съкровищница — килера — и откривам една още непреполовена каса с бутилки коняк.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа вашето любимо питие, но ако сте готова да се задоволите с малко „Мартел“…

— Без значение — промърморва секретарката.

Тя отпива две едри глътки от щедро напълнената чаша и запалва цигара:

— Обясних му целия план… Повтори точно всички подробности… Изглежда схватлив.

— Оценките — после — казвам. — А сега, моля ви, предайте ми разговора от началото до последната фраза.

— Включително и глупостите?

— Тъкмо така: включително и глупостите.

Тя поема още две глътки коняк, сетне се обляга на креслото и по навик кръстосва бедра, но сега аз пет пари не давам за бедрата й и за всичко останало и вниманието ми е насочено изцяло към операцията.

— Попитах го: „Вие сте Боян?“

„А вие коя сте? Тая, дето държи ключовете на съкровището?“ — запитва той.

„Ще дойде ред и до съкровището — рекох. — Седнете.“

А той така се излегна, че почти ми обърна гръб.

„Сменете позата, ако обичате — му казвам. — Така не мога да ви виждам.“

„А защо е нужно да ме виждате?“

„Защото — викам — очите обикновено говорят повече от гласа. Не намирате ли?“

Той не отговори, но смени позата.

„При разговора, който има да водим, пълната искреност е задължително условие и за двете страни“ — опитах се да му внуша.

А той: „Мислех — вика, — че става дума за нещо като сделка, а не за любовни признания.“

„Става дума за нещо съдбоносно — обяснявам му. — За нещо, което може да промени в щастлива посока целия ви по-нататъшен живот… Съкровището, както вие го наричате, ще се изразходва бързо и след това ще са нужни нови дози, а след туй ще имате пак нужда от други дози и изобщо кризите ще следват безкрай… Докато ние ви предлагаме решителния и окончателен изход“.

„Бягство в западна посока?“

„Стига да желаете“ — казвам.

„По кой начин?“ — вика.

„Трябваше да запитате най-първо: срещу какво?“

„Това е без значение за мене — вика. — Без значение е, ако щете, и вашият Запад. Дори, за да бъда по-ясен, ще ви кажа, че плюя на вашия Запад освен по един единствена параграф: снабдяването там е значително по-лесно.“

„Значи — викам, — за вас перспективата се изчерпва с възможността да се тровите?“

„Не да се тровя, а да блаженствувам — поправя ме той. — Но това е въпрос на терминология.“

„Ваша работа — казвам. — И понеже вече изяснихме въпроса откъм края, не би било зле да го разгледаме и откъм началото…“

Показах му снимката на момичето и запитах:

„Познавате ли тази млада дама?“

„Не. Но бих могъл да се запозная, ако ми дадете адреса“ — казва той небрежно.

„А как бихте го постигнали?“ — викам.

„Ами ей така: ще позвъня на звънеца и когато тя ми отвори, ще кажа: «Здравей, бонбон! Какво ще правим следобед?»“

„Това може да даде резултат, но може и да не даде — отвръщам. — А връзката трябва да се постигне на всяка цена, разбирате ли? Затова запазете за друг случай вашия похват с бонбона. И благоволете да се придържате точно към рецептата, която аз ще ви дам!“

А той: „Мисля, че момичето изглежда доста посредствено, за да се горещите толкова около него.“

„Всъщност — викам — нас ни интересува не момичето, а бащата. Но за да стигнете до бащата, това момиче трябва да се влюби до полуда във вас, да стане ваша робиня, разбирате ли?“

А той мрънка: „Такива неща — вика — не се случват често в наши дни. Но в края на краищата нищо не пречи да опитаме.“

Подир което му предадох точка по точка подробностите на задачата, тъй както вие ми ги бяхте изложили.

Мери млъква и наново се сеща за френския коняк.

— Повторете точно какво сте му казали — подканям я, след като изчаквам да поеме освежителната доза.

— И това ли ще трябва да повтарям? — въздъхва секретарката.

— Да, разбира се. И то по същия начин: дума по дума.

Навън вече е тъмно и полилеят в кабинета отдавна е запален, когато благоволявам да заключа:

— Доволен съм от вас, Мери.

— А аз съм просто отровена.

— Е, да, жените в нашия занаят са или по-безогледни от мъжете, или съвсем мекушави. Вие сте от втория тип.

— В такъв случай ще ви моля да не ме замесвате повече в подобни комбинации.

— Взимам под внимание молбата ви, макар и с дълбоко прискърбие. С малко повече устойчивост на характера вие бихте станали отличен работник. Защото сте родена да изкушавате. Наблюдавах одеве с истинска адмирация как демонстрирате прелестите си.

— За ваше сведение нито съм имала намерение да ги демонстрирам, нито той имаше желание да ги забелязва. В гърдите му, изглежда, не витае нищо друго освен жаждата за морфин.

— Е, вие задоволихте жаждата му. Значи, извършили сте едно добро дело.

— Вие дори злорадствувате над съдбата на тоя нещастник, след като сте го пратили на малка среща със смъртта.

— Хайде, хайде — произнасям успокоително. — Отърсете се от тия черни мисли. Тая вечер, ако се не лъжа, имаме среща не със смъртта, а със семейство Адамс.

Един час по-късно ние наистина сме у Адамсови, за да приветствуваме завърналия се от журналистическия конгрес съпруг. За щастие приветствия не се налагат, тъй като елегантният дипломат вече седи съсредоточен на зелената маса заедно с прелестната си съпруга, с не тъй прелестната съветничка и с направо аитипатичния Бенет.

Госпожа Адамс, както и следва да се очаква, отбелязва появата ни само с една хладна усмивка на учтивост. Помощникът на търговския и радистът със съпругите си, както винаги, правят утринната си гимнастика под звуците на магнитофона. А неизбежният Франк се шляе насам-натам из помещенията с чаша в ръка, вдаден в мислите си и в пиенето.

Разполагаме се в Мери на дивана и аз веднага снабдявам дамата със съответното питие и дори с чинийка зелени мариновани маслини, защото тази вечер съм извънредно учтив. Когато съм в добро настроение, аз съм самата учтивост.

Известно време мълчим, за да отдъхнем от служебното напрежение. Но Мери, която не е в състояние да мълчи продължително, скоро подхваща някакъв монолог, от който улавям само последната фраза:

— …Ако наркотикът е единствената перспектива за оня млад глупак, питам се каква е нашата в тоя проклет живот…

— Проклет ли? Вие сте като Бенет, който постоянно губи на карти и затова нарича покера „тая ужасна игра“. Което не му пречи да я играе три пъти седмично. Животът е проклет, скъпа, само за лошите играчи.

— А вие? Какво получавате вие от живота като добър играч?

— Нищо повече от туй, което реално може да се получи.

— Това не е отговор.

— Нещастието на някои хора е там, че искат повече от възможното и премного мислят за бъдещето. Ако се мъчиш да проникнеш по-далече в бъдещето, без друго ще видиш един добре огладен черен гранит, украсен с твоето име и гарниран с някой и друг букет изсъхнали цветя… Затуй не бива да надничаме твърде далеч в бъдещето.

— Да живеем ден за ден. Като оня морфинист…

— Напротив. Да живеем за пенсията. За добрата пенсия и за спокойните старини. Изобщо да живеем за малките наслади на живота.

В тая минута, увлечен в безцелния си рейс из стаите, Франк стига до нас.

— Няма ли да привършвате беседата?… — любопитствува добродушно той. — Ние имаме да пием малко с Мери…

— Можете да се присъедините към нас — предлагам аз също тъй добродушно.

— Благодаря, но не обичам да пия с повече от един човек. Не мога да се съсредоточа — обяснява Франк и отминава нататък.