Един наивник на средна взраст - Страница 3
Хубърт поглежда през прозореца, сякаш преценява какви изменения са настъпили в задименото градско небе по време на дългия ни разговор. После дава гръб на облачния мартенски пейзаж и запитва:
— А сега как се представя ситуацията?
Опитвам се да обясня и дори да докажа с няколко мършави аргумента, че положението не е чак толкова лошо и че с все още наличните тук-там наши агенти всичко би могло да се възстанови или по-точно отново да се дезорганизира до обстановка за преврат. Очертавам даже известни възможности за въздействие върху началника на генералния щаб, около чиято личност съм направил необходимите проучвания.
— Ако мисията ми в тая страна продължи…
— За това и дума не може да става — прекъсва ме шефът. — Имам чувството, Томас, че вие дори не си давате сметка за положението, в което сте изпаднали…
— Но щом съм изпаднал в такова положение, защо, за бога, продължавате тоя мъчителен разговор? — въздъхвам със страдалчески тон. — Вие ми искате обяснения, на които предварително сте решили да не вярвате… Вие ме предизвиквате да излагам мнения, които явно са без значение за вас… Вие ме карате да разсъждавам по задачи, които съвсем нямате намерение да ми възлагате…
Замълчавам за миг и добавям с горчивина:
— Може би е нетактично да го припомням тъкмо сега, но като си помисля само, че в школата бяхме почти приятели с вас…
Той най-после избухва. Избухването, което съм чакал, за да мога да се ориентирам, за да мога да разбера какво точно се крие зад тая навъсена фасада на набразденото чело и какви са всъщност шансовете ми за спасение.
— Вие не само не разбирате положението си, драги! Вие не можете да разберете дори простия факт, че ако не бях аз и ако не беше това наше „почти приятелство“ от школата, вие даже нямаше да припарите до тоя кабинет, а щяха да ви изпроводят още от входа до онази стая, дето се връчват заповедите за уволнение и призовките за служебно следствие. Вие бяхте свършен, разбирате ли, бяхте чисто и просто задраскан — той очертава нервно с десницата си един голям хикс във въздуха — и аз трябваше да изхабя сума слюнка, за да разправям на Главния що за човек сте, да изреждам реалните ви и мними качества и да обяснявам, че ако почнем прекалено да се взираме в недостатъците на нашите хора, това значи за два месеца да останем без кадри…
Гневните реплики продължават да летят върху мене, но аз, покорно навел глава, ги усещам по тила си като кротък и гальовен дъждец. Значи, той все пак се е застъпил за мене. Значи, и този път премеждието ме е отминало.
— Вие нямате представа как се възприе тук това убийство… Вие или сте прекалено тъп, или се правите на тъп, да ви вземе дяволът вас и вашите мъченически пози…
Той продължава да вилнее и аз нямам никакво намерение да го прекъсвам и само изчаквам момента на неизбежното уталожване. Защото това е още една хубава страна на избухванията: те водят до неизбежно успокоение, стига нормалният им ход да не бъде смутен с някоя нещастна реплика.
Най-после Хубърт млъква и за да избегне неудобството да ме гледа, отново прави няколко крачки към прозореца. А когато пак се обръща насам, аз съвсем съм се привел върху проклетата табуретка и съм заровил лице в шепите си, в позата на пълна съкрушеност и унизеност.
— Ще вземете ли една цигара? — запитва малко неловко шефът.
Протягам машинално ръка към предложения пакет, но макар ужасно да ми се пуши, възприемам унесения израз на човек, който в момента не съобразява дали взема цигара или ампула с цианкалий.
В тоя миг на вратата застава секретарката, призована чрез някакъв таен сигнал.
— Донесете ни нещо за пиене — нарежда Хубърт.
Той взема от бюрото магнитофончето, което през цялото време неуморно е повтаряло детската си песничка, превъртайки автоматично лентата от едната бобина в другата и обратно. Пълният бял палец слага най-сетне спирачка на тая мелодия, която вече се е превърнала в част от втората ми природа. После шефът подхвърля:
— Елате да седнем там!
Подир минута потъвам с облекчение в меките обятия на коженото кресло, а още минута по-късно държа в ръка запотената от студ чаша уиски с лед.
— Не съм искал да ви алармирам, обаче не смятам, че е време и да ви успокоявам — обяснява шефът, след като разхлажда мотора си с две едри глътки. — Работата няма скоро да приключи, но това е донякъде и във ваша полза. Докладът ви, съобразно текущата практика, ще бъде подложен на обстойно проучване. И пак съобразно текущата практика това проучване ще се проточи дълги месеци, ще се прехвърля от човек на човек и вероятно някой ден ще бъде погребано в папките на класираните дела, освен ако…
Той не довършва фразата си, защото мисълта му и без туй е достатъчно ясна и защото отново изпитва нужда да разхлади вътрешностите си. Сетне поема гъста струя дим и като я изхвърля постепенно от устата си, продължава:
— С две думи, всичко оттук нататък зависи от вас. Разрешено ми бе да ви дам известен шанс за реабилитация, в случай че срещу нас не съществуват директни и неопровержими улики. Но не си въобразявайте, че реабилитацията ще я постигнете на същото място, от където се връщате. Както подозирате, вие не сте единственият ни източник за информация и на нас ни е добре известно, че сте създали сред управляващите кръгове в оная страна твърде голямо раздразнение с действията си. Това положение не ни безпокоеше особено, докато съществуваше перспективата за скорошен преврат. Но сега, когато нещата се измениха, връщането ви обратно е изключено.
Тая декларация не ми е никак приятна, обаче аз успявам да преглътна разочарованието си. Не че съм се привързал особено към калните улици и отвратителния климат на оная прокълната от бога страна, но за мене лично именно сегашната ситуация там е особено привлекателна. Някои наши предприятия на място ще се почувствуват наново пряко заплашени от национализация. А когато тия господа са заплашени, те изведнъж стават необичайно щедри спрямо хората, готови да ги отърват от заплахата.
— За момента единствената ми възможност е да ви изпратя в България — обяснява Хубърт.
— Това беше някъде на Балканите?…
Той кима:
— Вашият предшественик там току-що бе отзован при доста скандални обстоятелства.
Шефът въздъхва и добавя уморено:
— Изтегляме някой, провалил се на едно място, за да го заменим с друг, провалил се на друго място… Така върви нашата работа…
Отново навеждам съкрушено глава:
— Наистина съжалявам, че тоя инцидент ви причини такива неприятности… повярвайте ми, наистина съжалявам…
Той ме поглежда и ненадейно избухва в смях:
— Ха-ха, ако можехте само да видите отстрани… Вие сте самата съкрушена невинност… Бихте ме разплакали просто, ако не ви познавах като петте си пръста… „Кандид“, нали така ви наричаха в школата, по оная книга на Волтер, дето всички са я чували, но никой не я е чел… Кандид, ха-ха… Тая стара лисица Кандид…
Хубърт наистина ме познава, макар и не чак като петте си пръста, и аз отлично разбирам, че не всички мои трикове минават пред него. Но те все пак минават, общо взето, двайсет на сто, а двайсет на сто съвсем не е малък процент, когато става дума да подведеш човек, който смята, че те познава като петте си пръста.
— Трябва да ви предупредя — подхваща шефът, възприел отново сериозния си вид, — че условията в България са твърде различни от условията, при които сте свикнали да работите. Местните органи са изключително бдителни… Агентурата ни е съвсем разнебитена, а което не е разнебитено, е с твърде посредствени възможности… Има един или двама по-перспективни, но те трябва да бъдат пазени от рискове и държани в резерва за по-сериозни задачи… Хората ни в посолството са малко и не особено активни в служебната си дейност, ако не се броят доносите, които пишат един срещу друг… Тая писмена работа, разбира се, свидетелствува за похвално трудолюбие, но ние очакваме от тях по-друга дейност… Впрочем пълната информация ще я получите в отдела… — Той глътва остатъка от уискито си и ме поглежда: — Е, какво ще кажете?