Един наивник на средна взраст - Страница 18

Шевролетът забавя ход и спира до тротоара пред голяма сива сграда с неприветлива фасада.

— Редакцията е на третия етаж, господине… — съобщава ми шофьорът Андрей, като със служебна учтивост ми отваря вратичката на колата.

Третият етаж. Съответната стая. Редакторът става от стола си и ми подава ръка без въпроси и обяснения, тъй като срещата е предварително уговорена по телефона. После сядаме в канцеларските кресла и аз на моя не особено добър френски излагам повода на визитата си.

— Ние бихме могли да ви предоставим доста изобилен материал — заключвам — и изобщо ще се радваме, ако вестникът ви помества повече информация за културния живот у нас.

— Малко коняк? — запитва вместо отговор редакторът, тъй като на масичката предвидливо са приготвени бутилка коняк и кутия бонбони.

Той напълва двете чашки, отпива от своята и произнася:

— Ние пускаме доста неща за културния живот у вас.

— Да. Само че повечето от тях са леко отрицателни — забелязвам, като на свой ред близвам от коняка.

— А нима всичко във вашия културен живот е положително? — усмихва се събеседникът ми.

— Не, разбира се — отвръщам аз на усмивката с усмивка. — И моето намерение съвсем не е да оспорвам оценките ви. Но в края на краищата у вас също има противоречия…

— Къде ги няма — разтваря ръце в безпомощен жест редакторът. — Те са моторът на развитието.

Той наново се усмихва с тая суха, чисто протоколна усмивка, призвана да ми внуши, че и целият разговор е чисто протоколен и че глупаво е да очаквам каквито и да било последици от тоя разговор.

— Да, процесите навсякъде са сложни… — промърморвам. — Но за да ги разберем по-добре, необходимо е общуване. Общуването е първата стъпка към взаимното съгласие…

— Още малко коняк? — предлага редакторът, макар да вижда добре, че чашката ми е почти пълна.

— Мерси — поклащам отрицателно глава. — А културата, струва ми се, е най-прекрасният терен за общуване.

— Както и спортът…

— Да, да, и спортът… Но в случая аз имам предвид специално културата и културното общуване…

Редакторът не възразява, само крадешком и в същото време достатъчно явно поглежда ръчния си часовник.

— Виждам, че имате работа — забелязвам. — Вероятно не съм избрал най-подходящия час, но ще ми бъде приятно, ако в някой от близките дни приемете да обядваме заедно и да си поговорим по-спокойно.

— Разбира се, това може да стане — съгласява се домакинът.

— В такъв случай посочете вие деня — предлагам, като ставам.

— Знаете, отсега ми е трудно да фиксирам ден — отвръща той и също става. — Но ако ми оставите телефона си, няма да пропусна да ви се обадя.

Подавам му картичката си с пълното съзнание, че я пускам в кошчето за смет. И ние си разменяме по един поглед, от който личи, че нещата са ясни и без културно общуване, защото и редакторът разбира какво искам аз, и аз разбирам, че няма да получа това, което искам, и че дори обедът, за който става дума, едва ли някога ще се състои.

Следващият ми обект за този ден е телевизията. Изобщо решил съм да посветя целия следобед в служба на културата и, въпреки предупрежденията на Бенет и Адамс, да проверя чрез личен опит какви са възможностите на тоя най-прекрасен терен за общуване.

Промъквам се дълго из разни коридори, следващ чиновника, който ме е поел още от пропуска, прескачам кабели, заобикалям осветителни тела и накрая се озовавам в съответния кабинет.

Кабинетът с нищо съществено не се отличава от предишния, както впрочем и стопанинът му. Същата резервирана усмивка, същата бутилка коняк и ако не се лъжа, същата марка бонбони.

— От наша гледна точка един по-тесен контакт между двете телевизии би бил твърде полезен — говоря аз, след като сме приключили встъпителната част на беседата.

— Ние вече имаме договор за обмен с вашата телевизия — уточнява домакинът.

— Да, да, знам — кимам аз, макар че едва сега научавам тая подробност. — И все пак един договор на книга никога няма стойността на личния контакт. Между живи хора и в пряко общуване нещата винаги се решават по-бързо и по-лесно.

— При условие че съществува взаимно разбиране.

— Смея да се надявам, че ще съществува. Още повече вие говорите чудесно английски…

Това е малък комплимент, тъй като той говори английски горе-долу толкова, колкото и аз френски. Но комплиментът минава без ефект и ние разменяме още няколко думи без значение и аз наново улавям дискретния поглед към ръчния часовник и наново формулирам предложението си за евентуален обед, за да получа очаквания уклончив и съвсем безсъдържателен отговор.

Още един етап в това уморително бродене из безкрайния терен на културата, който почва да ми се представя тъй прекрасен и плодороден като пустинята Гоби: университетската библиотека и по-точно съответният отдел. Тия тук поне не могат да твърдят, че идването ми е безцелно, тъй като все пак трябва да имат нужда от книги на наш език.

— Ние вече сме установили известен обмен с вашата културна дирекция — обяснява ми учтиво човекът с тъмни очила, седнал зад бюрото. — За жалост, вашата дирекция ни изпраща тъкмо книгите, които най-малко са ни нужни.

— Това са недоразумения и те лесно биха се избягнали при един личен контакт — отвръщам успокоително.

— Не мисля, че се касае до недоразумения — поклаща глава човекът с очилата, който дори не си е направил труда да се погрижи за шишето стандартен коняк. — Ние вършим научна работа и имаме нужда от литература, свързана с тази научна работа. А вие правите пропаганда и ни пращате книги, удобни за вашата пропаганда.

— Съставете списъците си — предлагам — и аз бих могъл отново да намина, за да обсъдим въпроса.

— Списъци неведнъж са съставяни. Бих могъл да ви пратя някои от тях за сведение. Така че не е нужно да си правите труда да идвате.

И ние минаваме към ритуала на сбогуването.

Надеждите ми, що се отнася до областта на културата, са съсредоточени главно върху някой си професор Беров. Нямам честта да го познавам лично и тъкмо за да запълня тази празнота в светските си връзки, съм успял да организирам една вечеря с уважаемия учен в салоните на „София“.

Професорът идва точно на минутата, предлага ми жълтеникавата си ръка и любезната си усмивка, поема картата и менюто и потъва в размисъл.

— Сьомга хайвер, медальон с гъби и зелена салата — обявява най-сетне той резултата на научното си изследване.

— На мене същото — кимам към келнера, за да подчертая, че тая вечер ще играем на пълна взаимност.

С подобно единодушие избираме и виното. Сетне се впускаме в баналните и нищо неозначаващи фрази на встъпителната беседа, засягащи особеностите на националната кухня у вас и у нас, капризите на климата и други такива. После идва самата вечеря, по време на която дори и тия фрази съвсем оредяват, за да отстъпят място на дискретното потракване на приборите.

Изобщо всичко се движи по обичайния шаблон към единствено съществената заключителна част на срещата, съвпадаща обикновено с поднасянето на кафето и коняка. Но в това шаблонно движение един човек с остър нос като моя леко надушва атмосферата на известна натегнатост, която може, разбира се, да бъде приета и като естествена натегнатост между двама още непознати хора.

— Вие, предполагам, сте доволен от специализацията си в нашата страна — подхвърлям, след като кафето най-сетне е сервирано.

— Много доволен — отвръща професорът и вади цигарите си.

Той ми предлага пакетчето, аз му предлагам запалката, а след като и двамата запушваме, беседата навлиза в съществената си фаза:

— В такъв случай, надявам се, все още държите на намерението си да популяризирате някои достижения на нашата теоретическа мисъл.

Събеседникът ми мълчи, сякаш преценява наум държи ли наистина, или не държи на това си намерение.

— Вие сте обещали, ако се не лъжа, нещо в тоя дух на нашите институти — опитвам се да опресня паметта му.