Един наивник на средна взраст - Страница 16

— Вие ли очистихте оня африкански генерал?

Въздъхвам с искрено отегчение и уморено се вдигам от креслото.

— Боя се — казвам, — че от тая наша вечер не излезе нищо. Най-добре ще е да ви изпратя до вас.

— Съвсем не е необходимо да ме изпращате — отвръща спокойно Мери, като също става.

— Но в тоя час не може да се прибирате сама!

— А защо е нужно да се прибирам? — пита все тъй спокойно тя. — Нали мястото на съпругата в леглото ви е свободно? — И като загася цигарата в пепелника подхвърля: — Помогнете ми да се съблека. Искам да взема един освежителен душ подир целия този досаден бъбреж.

В следващия сеанс тя се оказа значително по-интересна, отколкото в приказките. Значително по-интересна, но не по-малко уморителна. Изобщо все същото това краткотрайно пиянство на сетивата, оставящо подире си неизбежното главоболие и чувство за празнота.

Оставям я да спи, отпусната и вече ненужна, поне на мене, в леглото на Елен, защото нарочно съм си позволил този малък реванш, да проведа сеанса в леглото на Елен. Обличам шотландския си халат, запалвам цигара и се отпускам на едно от креслата в хола, в очакване да ми се доспи.

Може би трябва да взема един саридон, обаче в момента ме мързи да ходя до кухнята, където жена ми кой знае защо държи лекарствата. Жена ми и тая тук, и всички възможни жени… Второ качество удоволствия, също като уискито и сития обед, който оставя само тежест в стомаха ти… Също като показното светско кълчене, суетнята на премиерите, глупашкото тщеславие да покажеш новия си костюм и ефектната си съпруга… Глупости и безсмислици, придружени на всичко отгоре с главоболие и отегчение… Единствената наслада, истинската, това е, разбира се, тя, която тъкмо не е по възможностите ти: насладата на властта, насладата да бъдеш такъв, какъвто искаш, и да правиш това, което искаш, да заповядаш на тая „върви си!“ и да кажеш на оная „ела!“, да премахнеш с един жест от пътя си тоя, който ти пречи, да смачкаш всеки, който би искал да смачка тебе — да плюеш в лицето на шефа си или да му подхвърлиш с прозявка „вие ми досаждате“… Насладата на властта и по-точно насладата на парите, защото банковата сметка е едничкото нещо, което никой не би могъл да ти отнеме… Да си едър и силен, да имаш ослепителна усмивка, маниери, висок пост, жена, която с разврата си ти осигурява пътя напред — всичко това е повече или по-малко несигурно, нетрайно, превратно. Едрата банкова сметка — ето истинската единица мярка за сила, ето единствената устойчива величина, доколкото изобщо може да има нещо устойчиво в тоя неустойчив свят.

Все пак трябва да взема един саридон. Ставам от креслото и се запътвам за кухнята. Откривам в едно от чекмеджетата на бюфета вече заредената домашна аптека, съставена главно от сънотворни. Глътвам таблетката, сетне се връщам в хола и отново сядам в креслото, защото още не ми се спи.

Слабият никога не може да изпита наслада и опиянението на свободното действие. Неговите постъпки са изцяло продиктувани от механиката на нагаждането. Той е длъжен не да се изявява, а да се приспособява. Макар че ако не е напълно слаб и ако съумее да овладее изкуството, той може при тая си външна беззащитност да бъде и опасен. Да бъде силен, ако щете, въпреки цялата си слабост. Макар и скрито. Макар и непълно. Макар и с това проклето чувство на незавършеност и незадоволеност.

— Това ще ти помогне да пораснеш — обичаше понякога да казва баща ми, когато ме изпращаше да стоя прав в ъгъла.

Защото аз бях твърде дребен на ръст по онова време. И тая физическа подробност, за която нямах никаква вина, се превръщаше в добавъчен източник на много злополуки.

Злополуките идваха от различни посоки, но най-вече от Джеф. Джеф беше слаб ученик, толкова слаб, че повтаряше класа, но беше най-едрият и най-якият от всички ни, а в нашите примитивни детски умове физическата сила бе равнозначна на Силата с голямо С. Джеф използуваше телесните си предимства срещу повечето малчугани, но най-вече срещу мене, защото бях по-дребен от всички и защото бях имал нахалството веднъж да му се противопоставя открито. Това стана на реката, додето ние играехме на брега, а нашият Херкулес, заел важна поза с тръстикова пръчка в ръка, ловеше риба. Джеф обаче ловеше риба само теоретически, защото рибата не се ловеше, така че по едно време той реши да смени стръвта и ми кресна:

— Върви да ми набереш червеи!

— Набери си сам — отвърнах лекомислено, тъй като се гнусях от червеите почти толкова, колкото и от водните змии.

Тежкият шамар, разбира се, не закъсня да се стовари върху тила ми.

— Но аз не знам къде има червеи — захленчих, тъй като ръката на Джеф отново се бе вдигнала.

— Не знаеш, а? — изръмжа подигравателно Джеф, защото всички знаехме, че червеите са в торището. — Щом не знаеш, аз ще те науча.

И той ме сграбчи за носа с големите си мръсни и вонещи на тютюн пръсти — Джеф вече пушеше — и ме поведе към торището, и тъй силно ме стискаше за носа, че ми потече кръв, а децата наоколо виеха от възторг, и когато стигнахме нечистата грамада, той ме блъсна с всички сили в нея и изрева:

— Ако до пет минути не напълниш тая кутия с червеи, ще те заровя целия в торището, та с уста да ги търсиш, мръсник такъв!

Занесох след пет минути това, което бях успял да събера, като подтисках погнусата си и бършех машинално все още окървавения си нос. В къщи, разбира се, ме очакваше допълнително наказание заради нечистия ми вид. „Джеф ме наби и ме натика в торището“ — опитах да се оправдая. „Не съм те карал да ходиш при Джеф“ — възрази с невъзмутимия си тон баща ми и ме изправи по обичая си в ъгъла.

Но това не е най-важното. По-важно е, че от тоя ден се превърнах в истински слуга на нашия дангалак. Той ме пращаше през междучасията да му купувам кибрит или цигари, караше ме по време на класно да му прехвърлям вярното решение на задачите, използуваше тетрадките и моливите ми, за да не харчи пари за подобни глупости, и дори ме принуждаваше да му чистя с клечка калта от обувките.

А понеже примерът е винаги заразителен, малко по-късно и вторият дангалак на класа — Ед — на свой ред се опита да ме превърне в слуга. Това обаче беше премного за крехката ми натура и аз се оплаках на Джеф:

— Ед иска и на него да купувам цигари…

— Нищо няма да купуваш. Ще слушаш само мене — отсече Джеф, засегнат в господарското си самолюбие.

Подир което между двамата, понеже и без това си съперничеха за мястото на най-силния, се разрази поредния двубой, в който, както ставаше обикновено, най-много си изпати Ед.

— Никой да не е посмял да закача Томас, ако не иска да си има работа с мене — предупреди мрачно господарят ми.

Но тържествената декларация съвсем не ме накара да се почувствувам по-свободен, нито притъпи ненавистта ми срещу Джеф. Тази ненавист бе тъй остра, че аз всяка нощ, преди да заспя, си представях как се добирам до някакво чудодейно средство, нещо като легендарния спанак, който морякът Попи поглъща и който му дава тутакси фантастична сила. Добирах се до това средство и също като Попи ставах по-могъщ от Херкулес и именно в такова състояние се явявах в училището, и то тъкмо по време на голямото междучасие, и с бавни стъпки се отправях към Джеф.

Сега вече ми е трудно да опиша с подробности картината, която детското ми въображение рисуваше всяка нощ, но тая картина изобилствуваше с юмруци, шамари и ритници и всички тия удари, бяха нанесени от мене самия върху мутрата, корема и задните части на Джеф. И тоя мръсник Джеф летеше във всички посоки или падаше в нозете ми, обаче аз пак го вдигах и пак му нанасях съкрушителен юмрук в зъбите и той наново рухваше, и аз наново го вдигах и блъсках тая нахална муцуна, блъсках и блъсках, додето накрая не заспях задоволен и изтощен.

Само че всичко това бяха мечти, а мечтите никога не засищат истински. И затова аз все мислех как реално да си отмъстя на Джеф и не беше особено трудно да стигна до извода, че щом не мога да нанасям открито удари на тоя тип, единствената възможност е да му ги нанасям скрито.