Един наивник на средна взраст - Страница 12

— Точно така. Потокът на лошата карта изтича и ви идва карето аса. Но за да го дочакате, трябва да играете достатъчно дълго.

— И трябва в колодата наистина да има каре аса — напомня Бенет, разбрал прозрачния ми намек.

— А как може да няма?

— Ей така, няма: в тая тук игра противникът най-първо изважда асата за себе си, а после раздава картите.

— Глупости. Вие просто сте депримиран от неуспехите. Няма ли тук наоколо алчност, корупция, пороци, безхарактерност?

— Има, макар и не толкова, колкото вие си представяте.

— Тогава защо ми говорите, че в колодата нямало аса? Това са нашите аса и целият въпрос е как да ги използуваме в играта.

Бенет се е приближил междувременно до прозореца и безсмислено е отправил поглед към стената, дето няма нищо за гледане.

— Не ми преповтаряйте уроците от школата — промърморва той недоволно. — По-добре покажете ми как я играете вие тая игра.

— И това ще стане — промърморвам и поемам папката, за да прегледам още веднъж за всеки случай тия отчайващо оскъдни данни.

— Трябва да слизам, визите ме чакат — забелязва помощникът ми.

— Слизайте. И не забравяйте: нужен ми е пълен отчет за всички пристигащи и заминаващи.

Нямам никакво намерение да се прибирам за обяд в къщи и да понасям инквизициите на Елен в продължение на два безкрайни часа. Когато е сърдита, тя винаги мълчи, но това мълчание има три различни степени в зависимост от степента на собственото ми провинение: почти мълчание, пълно мълчание и гробно мълчание. В първия случай тя ми отправя само късите битово необходими реплики. Във втория изобщо не говори, но все пак забелязва присъствието ми и е готова примерно да ми подаде чинията и да ми налее супа. В третия случай аз изобщо преставам да съществувам и тя минава край мене, без да ме вижда, и дори да се задавя или да почна да бера душа, тя няма да благоволи да ми предложи даже чаша вода.

От снощи сме в третата фаза. Затуй позвънявам на портиера и му нареждам да ми донесе в кабинета кафе и два сандвича.

— Ангажирах самолетното място на съпругата ви — уведомява ме той, когато малко по-късно внася скромния обед. — Шофьорът ще й занесе билета към три часа.

— Отлично — кимам, макар че новината ме е връхлетяла като тухла в тила.

— Какъв малшанс — отвръща със сервилно съчувствие боксьорът в оставка. — Едва пристигнала и отново да заминава. Но нещастието не пита, когато идва.

„Нещастието“… Значи, тя все пак е благоволила да съчини от приличие някакъв банален предлог — „мама е тежко болна“ или нещо от тоя род.

— Кажете на шофьора да ме чака отвън — съобщавам на портиера. — Налага се да изляза за малко.

Когато половин час по-късно надничам в спалнята на Елен, заварвам я, както съм и очаквал, в разгара на пътните приготовления. Стаята, която едва снощи бе поставена в ред, отново е в пълен безпорядък. Съдържанието на големия гардероб е пръснато по всички посоки — пеньоари, комбинезони, рокли, жилетки, обувки, Що се отнася до жена ми, тя с мраморно-безстрастната си физиономия се е навела над поставения на леглото куфар, заета да сдипля поредната партида парцали.

— Ти пак нареждаш… — забелязвам наивно, макар смисълът на ситуацията да е очевиден.

— Нареждам си багажа.

„Значи, говори ми. Значи, няма намерение да ме наказва повече с гробно мълчание“ — минава ми през ума. Това е по-лошо от всичко. Престане ли другият човек да те измъчва, ясно е, че наистина е решил да те напусне.

— Не разбирам… — произнасям озадачено.

— „Човекът, който нищо не разбира“… Коронната ти роля… — Тя вдига глава от куфара. — Само че този път ще ми позволиш да скъся пиесата: аз заминавам, мили. Може би — за дълго, а може би и завинаги.

— Както щеш… Макар че, ако позволиш и аз да кажа нещо, възпитаните хора правят тия работи малко по-иначе.

Като всеки невъзпитан човек жена ми е твърде чувствителна на темата възпитание.

— Ти не можеш да знаеш какво правят възпитаните хора, защото никога не си принадлежал към тях — връща ми го Елен, но без сянка от обичайното спортно увлечение, с което в други случаи си разменяме обидите. — Виж, ако ставаше дума за лъжците и мошениците, тогава вероятно бих се допитала до тебе.

— Не се притеснявай в изразите — казвам. — Аз съм свикнал. Но не смяташ ли все пак, че ми дължиш поне едно обяснение?

— Ти ми дължиш обяснение, не аз! — възразява Елен. — Само че аз ти прощавам дълга и заминавам. И причината е толкова очевидна, че дори и ти си в състояние да я разбереш. Защото, както знаеш, ти донесох една солидна и съвсем реална зестра срещу една хипотетична и не особено блестяща кариера. А сега се оказва, че перспективите ти за кариера окончателно са отишли по дявола.

— Фантазираш, скъпа…

— И това не е всичко — продължава спокойно жена ми. — По-лошото е, че ти и тоя път се опита да ме излъжеш, така че трябваше да научавам истината от чужди хора…

— Ако имаш предвид оня глупак, съветника…

— Нямам предвид само него.

— Значи, имала си малка дружеска беседа със съпругата на Адамс…

— Източника ще можеш после да го издириш. Надявам се, че ще разполагаш с достатъчно свободно време за това, когато останеш ерген.

— Пет пари не давам за източника. Това посолство, като всяко друго, разбира се, гъмжи от сплетни. Обаче не предполагах, че ще бъдеш дотам наивна…

— Всъщност тъкмо това си предполагал.

— Но чакай, изслушай ме! Аз наистина премълчах служебните си неприятности, за да не те отегчавам…

— Ти не само премълча, а излъга. Ти ми внушаваше, че те пращат тук по важна задача, а те са те пратили на заточение, за да изкупиш греховете си, освен ако пращането ти не е преходна мярка преди пълното изхвърляне.

— Истината е, че…

— Моля те, престани! — спира ме тя, като властно вдига ръка. — Истината е нещо, което никога няма да го чуя от тебе, затова нямам никакво намерение да те слушам. Нито да се мъкна повече подире ти.

Тя снема с рязък жест капака на куфара, сякаш за да подчертае силата на решението си, и добавя:

— Много жалко наистина, но аз съм се родила без научни интереси и нямам никаква амбиция да изследвам все още останалите тук-там затънтени кътчета на планетата — Андите, Африка, Балканите, а утре може би и Южния полюс, ако някому хрумне мисълта да открие там посолство. Защото такава ще бъде твоята участ, ако изобщо останеш в системата.

— Мерси — кимам. — За щастие, мнението на шефа ми е малко по-друго. И това, което вече споделих с тебе, е самата истина: „Ще поработиш, казва, в София, а после ще те преместим в Рим или Париж.“

— Когато те преместят в Париж, телеграфирай ми да дойда. Ако все още съм на разположение — отвръща спокойно Елен и понечва да свали куфара от леглото.

Помагам й в тая операция и тя не възразява, но кавалерството ми едва ли е в състояние да я стопли и с тоя си вид на айсберг тя е наистина само за Южния полюс и ако питат мен, аз наистина бих я пратил на Южния полюс или нейде другаде по дяволите, и ако в тоя момент ме е яд за нещо, то е само за това, че тя ме праща по дяволите, а не аз нея.

Жена ми поема поредния празен куфар, поставя го върху леглото на освободилото се място и отново се заема да дипли луксозните си парцали. Що се отнася до мене, аз се заемам да обмислям практическата страна на ситуацията, защото виждам, че нищо вече не може да се направи, и защото нямам навик да драматизирам и да преживявам.

— Билетът ти е у шофьора — казвам. — Доколкото разбрах, самолетът отлита в пет. За жалост, имам една среща, така че ще дойда направо на летището.

— Можеш и да не идваш.

— Ще дойда. И не толкова за тебе, а защото и аз като тебе държа на привидностите.

Тя не възразява.

— А понеже става дума за привидности, можеш ли да ми кажеш поне какъв предлог си използувала за заминаването си?

— „Мама е тежко болна.“

— И още нещо, тоя път не като привидност, а по същество: това заминаване временно ли е, или окончателно?