Един наивник на средна взраст - Страница 11

В тоя момент за щастие към нас се приближава съветникът, сетил се вероятно за дълга си на домакин. Той ни се усмихва ободрително и сяда на опразнения от съпругата му стол.

— Още едно уиски?

— Може — кимам, тъй като въпросът е отправен към мене.

Съветникът ми връчва втора чаша, която взема от подноса на масичката, и изразил по тоя начин вниманието си към мене, бърза да го прояви и към жена ми:

— Тая година пролетта малко позакъсня…

Но Елен не е настроена за метеорологически разговори.

— Току-що обсъдихме този въпрос със съпругата ви — отвръща тя с ледено-любезен глас.

Декларацията заварва съветника съвсем неподготвен. Той сбърчва леко чело, като явно се стреми да открие в плесенясалия си от бездействие мозък някаква втора тема. С високия си ръст, голямата уста и едрите жълти зъби домакинът удивително прилича на съпругата си, макар и да не е тъй мъжествен като нея.

Тъкмо съм решил да му помогна в затруднението, като поставя отново въпроса за бакъра, когато стопанинът внезапно бива осенен от щастливо хрумване.

— Чух, че в Африка ви е сполетяла някаква малка авария… — започна той, като ме поглежда със симпатия.

— Каква авария? — запитва със същата ледена любезност Елен, която, разбира се, не е в течение на въпроса.

— Да, наистина, каква точно беше тая ваша африканска история? — произнася съветникът, като ме гледа с глупавите си влажни очи.

И забелязал все пак, че предложената тема не ме привлича особено, додава:

— Не мислете, че съм любопитен, но тук за вас се носят най-невероятни легенди.

Аз не съм човек на настроенията. Искам да кажа, не обичам настроенията да ме водят за носа и да ми пречат на работата. Но подир събитията на снощния „прием“ и особено след него, всичко тая заран ми се струва почти отчайващо — мрачният кабинет, мрачната физиономия на Бенет и мрачната картина на секретните служебни книжа.

— Агентурата е съвсем хилава — промърморвам с погнуса, като затварям папката и я хвърлям върху бюрото. — И, естествено, съвсем бездейна. Ако тия няколко жалки паразита изобщо могат да се нарекат агентура.

— Работи се, колкото условията позволяват — отвръща недоволно Бенет, седнал от другата страна на бюрото.

— За такава работа едва ли ще ни обсипят с лаври.

— Аз отдавна съм престанал да очаквам лаври. Единственото, което чакам, е пенсията.

— Какво чакате вие, това си е ваш личен въпрос. Но понеже аз съм още далеч от пенсия и понеже съм дал обещание да свърша някои неща…

Замълчавам, понеже разговорът изведнъж ми се вижда глупав и излишен. Това дава възможност на Бенет да подхвърли:

— Да, всички вече знаят, че сте дошли тук за реабилитация.

— Аха, значи общественото мнение се е оформило. И какво приказват?

— Ами, приказват ги всякакви.

— И по-точно?

— По-точно може да ви информира Мери. Пред мене, знаете, хората се предпазват да дрънкат прекалено.

— А кой пусна информацията?

— Адамс, разбира се. Той само преди седмица се върна от отпуска с цяла кошница сплетни.

— Той и посланикът, изглежда, не ни обичат твърде.

— Вие се изразявате прекалено меко. Истината е, че не могат да ни понасят. Джентлемени от кариерата. Партизани на дипломацията с бели ръкавици. Яд ги е, че те са само параван, а всъщност ние работим.

„Вие лично не сте се скъсали от работа“, мисля да възразя, но подтискам киселото си настроение и забелязвам:

— Специално този Адамс никак не ми харесва.

— Трябва да ви призная, че и аз не съм влюбен в него. На всичко отгоре снощи ми обра хиляда лева.

— Би следвало да го проучим по-добре — подхвърлям, колкото да опитам почвата.

— Аз вече съм свършил тази работа — отвръща Бенет, без да мигне, и при тия думи аз мислено слагам един плюс в досието му, което полека съставям в главата си.

— Е, и?

— Материал не липсва. Хлапакът е бъбрив, а бъбривият, както знаете, все ще изтърси някоя еретична приказка.

— В такъв случай би трябвало да съобщим нещо за него.

— Защо не. Само че, както разбирате, той не е от тия, дето могат да бъдат съборени с един донос.

— Защо „един донос“? Сега ще е един, а после могат да станат и повече.

— Не възразявам — свива рамене Бенет. — Но ако смятате, че това е работата, за която ще ни обсипят с лаври…

— Другата работа също ще тръгне, не се безпокойте… Нещата не могат да останат на сегашното ниво.

Помощникът ми мълчи с онова мълчание, което у него играе ролята на възражение.

— Вие, изглежда, сте на друго мнение — забелязвам.

— След време и вие ще бъдете на друго мнение… Щом само спадне реформаторското ви увлечение…

Той прави пауза, сякаш на свой ред се пита има ли смисъл да продължава този разговор. После ме поглежда право в очите, нещо което не е съвсем в привичките му, и изтърсва:

— Знаете ли какво ще постигнем? Нищо! Една кръгла нула. Едно голямо нищо!

— Ако човек не върши нищо, той друго и не може да постигне.

— Да. Всеки мисли, че хората преди него не са вършили нищо. И че летоброенето почва от него. Само че ние сме работили, представете си!… Капвали сме от работа. Планирали сме мероприятия… Провеждали сме ги… И накрая сме улавяли пълни шепи въздух. Спомням си например младежкия фестивал… Операциите ни бяха разработени изрядно: подмолно въздействие, открити подстрекателства, безредици, улични демонстрации… Хората бяха предварително инструктирани, мрежата беше вещо организирана, всеки се намираше на мястото си… И все пак всичко се провали. Ама всичко, разбирате ли? Така разнебитиха системата ни, така я парализираха, без даже да дават вид, че го правят… И фестивалът си мина, сякаш не съществуваха наши планове, сякаш не бяха съществували наши хора, сякаш ние самите не съществувахме тук!

— Да, да — кимам. — Само не се горещете. По-добре кажете, ако операциите ви бяха успели, какво щяхте да постигнете?

Бенет мълчи.

— Отговорете де! Какво щяхте да постигнете? Сваляне на режима? Или един скандал, който като всеки скандал щеше да мине и замине?

— Един скандал не е толкова дребно нещо… — отвръща Бенет не твърде уверено.

— Добре, да оставим това. И изобщо да забравим миналото. Кажете по-добре какво е отношението ви към културата. Хващате ли се за пистолета, когато чуете думата култура?

— А, защо? Бих гледал с удоволствие някоя по-интересна телевизионна програма…

— Само че аз нямам предвид гледането, а действието. Имаше ли някаква полза моят предходник от културната област, или съвсем напразно носеше титлата културен съветник?

— И културната област е като всички останали — сеща се да отговори най-после Бенет. — Не се надявайте да получите нещо по тая линия.

— А що за птица е шофьорът ми?

— Добър е. Като шофьор. За друго не ви съветвам да го използувате.

— Ние сме твърде бедни откъм кадри, за да използуваме един човек само за едно нещо.

— За другото нещо го използуват „ония“.

— А останалият подръчен материал?

— Козметичката ни служи за връзка със Стария. Нищо повече.

— А учителката по български за какво ще ми служи?

— За нищо. Освен ако държите да научите български.

— Наследството е наистина повече от мизерно — въздъхвам и отправям поглед към прозореца, запушен от саждивия калкан на съседната сграда. — Все едно не са ви казали да дадете сведения за околността, а вие сте се изправили пред тоя прозорец и само повтаряте: „Околността представлява една стена, една сляпа стена“…

— Стената наистина е налице — свива рамене Бенет. — И тя е издигната тъкмо, за да не можем да виждаме нищо друго освен нея.

— Добре — казвам отегчено, — да оставим това.

И като давам вид, че напускам досадния терен на служебния разговор, подхвърлям:

— Вие, както забелязах снощи, добре играете покер.

— Да, но напоследък само губя.

— А защо не прекъснете?

— Защо да прекъсвам? Лошата карта не може да тече до безкрайност. Някой от следващите дни ще тръгне хубавата.