Денят не си личи по заранта - Страница 72

Движим се напосоки в мрачината между дърветата, додето излизаме на някаква пътека. Дъждът е постихнал и вече съвсем леко потропва в листовината.

— Предполагам, че сте били в Базел-бад — произнася полугласно американецът.

— Минавал съм транзит.

— Удобна граница. От едната страна е Базел-бад, а от другата — Базел. Всъщност градът е един и граничната линия дели улици, дворове, даже сгради. Планът ми беше да ви прекарам през една такава сграда.

— Само че каналът се запуши.

— Не се е запушил. Боя се по-скоро, че се е продънил. След като тия типове са се размърдали, не смея да се доверявам на никого. Вярно, че човекът ми е близък. Но нали вече ви казах — дружбата често е само междинно звено между две предателства.

Пътеката извива нагоре. Гората е пооредяла. Почвата става хлъзгава и лепкава. Над височината пред нас се появява бледо зарево.

— Бих запалил една цигара — избъбря Сеймур, — но няма как. Отдавна не съм се катерил посред нощ из баирите.

— Аз — също.

— На времето обичах да скитам в планината.

— Аз — също.

Движим се бавно с леко залитане. Дъх на влага и мокри листа — също като в спалнята ми там, в онази вила.

— Усещате ли тая остра миризма? — пита Сеймур.

— Свежа е.

— Мирише на гробища — възразява американецът.

— Нима ходите по гробища?

— Случва се. Сестрите ми изобщо не са стъпили на гроба на майка ми, тъй че трябва поне аз да я навестявам.

Той спира да си поеме дъх и добавя:

— Тя не ме обичаше твърде. Нали ви казах — бях дошъл на тоя свят съвсем неканен. Но аз още ходя на гроба й. Осъдени сме, изглежда, все пак да обичаме някого. Поне един човек. Поне майка си.

Изкачваме се най-сетне на височината. Това е и краят на гората. Хълмът от другата страна е почти гол. Долу, в ниското, през мъглата на ситния дъжд се виждат светлите ивици на улиците, сякаш очертани с лимоненожълт пунктир върху черната дъска на нощта.

— Да, Базел-бад — установява Сеймур. — Там, на ляво, има един пропускателен пункт. А там, вдясно, е друг. Ние ще минем по средата.

Той посочва някакво място между светлите ивици на улиците, което се откроява единствено с тъмнината си.

— Там е нашият частен пропускателен пункт, Майкъл.

— И вие ли идвате?

— По необходимост. Сам няма да се оправите.

— А вие как ще се оправите?

— Онзи ден пообиколихме насам с моя човек. Накрая все пак избрахме къщата.

— Исках да кажа, как ще се оправите, след като приятелите на Райън са се раздвижили.

— Раздвижването им не е нищо повече от последна конвулсия. Райън е зачеркнат безвъзвратно. Остава му само да влезе в килията. С вашето заминаване вратата на килията се затваря.

Той вади от джоба си пакета цигари, поглежда го, после го прибира.

— Мястото, през което трябва да минем, представлява строителен терен. Изкопи, бетонни основи, колони и трегери — изобщо благоприятна обстановка. Граничната линия е чиста символика. Ако не ни усетят, ще минем като на разходка. Ако ни усетят, ще се наложи да потичаме — напред или назад, според случая. Знаете, че и най-либералната граница е все пак граница.

Почваме да се спускаме надолу по голия хълм, достатъчно тревист, за да не се изпързаляме по калта направо в пропускателния пункт. На триста метра пред нас в мокрия мрак блести белият ореол на първата градска лампа.

— Ще се движим край шосето съвсем непринудено и без излишно бързане — уточнява американецът. — Няма никакви причини за безпокойство. Поне оттук до границата сме все още легални граждани.

— Нямам и намерение да се безпокоя, Уйлям.

— Знам, знам. Не ви е за пръв път.

Поемаме по пътеката край асфалтовата писта. Дъждът отново заплющява в гъсти полегати струи. Уви, вече не съм така уверен, че лошото време е непременно добър знак. Наближава полунощ. Движението на колите е все още оживено, но между шосето и пешеходната алея се издига дълга преграда от храсти, тъй че няма особен риск някой да ни засече.

Край пътя почват да се мяркат сгради, шосето постепенно се превръща в улица, една широка, осветена от флуоресцента улица, по която вятърът люшка сребристите завеси на дъжда.

Долу в ниското Сеймур ме повежда из глуха пресечка — редки лампи, затворени гаражи, тъмни складове и тук-там някоя ниска сграда с черни прозорци. Неколцина случайни минувачи. Нито помен от полицай. Дотук — добре, както казал оня, дето падал от небостъргача.

— Ето я нашата улица — пояснява полугласно Уйлям, когато свиваме зад ъгъла.

И тази е като предишната, сиреч глуха и зле осветена. От едната страна — дълга сляпа стена на някакъв хангар, от другата — още по-дълъг стобор, разтягащ се чак до дъното на улицата.

Сеймур поема с равна стъпка край стобора. Следвам го и смътно усещам, че сакото ми тежи като олово от дъжда, а водата, мокреща косите ми, се стича в обилна вада под яката на ризата. Изминал петдесетина метра, американецът отмества една дъска от оградата и изчезва. С риск да мина за подражател, правя същото.

От другата страна е съвсем тъмно. Толкова тъмно, та изпитваш измамното чувство, че най-сетне си попаднал на сигурно място.

— Нека поседим, да привикнат очите ни — прошепва Сеймур. — Ето, виждате ли, там отвъд е Швейцария.

Не виждам. Нищо не виждам. Тъмнината пред мене е като огромен трап, като мъртво блато, като бездънна празнота. Сетне постепенно почвам да различавам през мрежата на дъжда очертанията на някакъв голям строеж, искам да кажа — голям на ширина, тъй като наливането на бетона е спряло до плочата на първия етаж.

Строежът може би е тъкмо Швейцария, ала в момента той ми се струва недостижимо далечен. А тук, пред нас, тъмнеят само някакви трапища с неясно предназначение и неизвестна дълбочина.

— Готов ли сте, Майкъл? — запитва едва чуто Сеймур.

— По-готов от това — няма накъде.

— Тогава, следвайте ме. И нека не бързаме. Никой не ни чака.

Той тръгва бавно между два трапа, като опитва предпазливо почвата, стъпка по стъпка, сякаш се движи в тресавище или върху тънък лед. Вървя подире му, като гледам в нозете си, доколкото мога да гледам. Така е най-добре — стъпка по стъпка. Така не мислиш за нищо друго, освен за следващата стъпка. Хоризонтът на събития е само на една стъпка пред тебе. Оттам нататък — мрак.

Не знам как е върху тънкия лед, но тук, върху тия мокри купища разкопана пръст, е ужасно хлъзгаво. Установявам го само подир десетина крачки в мига, когато ненадейно се озовавам в някакъв трап. Трапът се оказва не особено дълбок, ала пълен с вода.

— Какво има? Къде сте? — раздава се тихият глас на Уйлям.

— Само на метър под земята. Мисля, че за гроб е нужна по-голяма дълбочина.

— Лъжете се, съвсем достатъчна е — уверява ме американецът.

Съумявам да се измъкна, макар изплескан до уши от калта. Малко по-късно идва ред на Сеймур.

— Моят гроб се оказа по-дълбок от вашия — чувам го да мърмори.

Настроението е шеговито само до третия инцидент. Този път отново пропадам аз, като усещам, че кракът ми се е заплел под водата в някаква жица.

Жица, да. Либералната граница не е чак толкова либерална. Нейде вдясно ослепително блясва прожектор и предупредително проечава откос на лека картечница.

Прожекторът бавно и неумолимо обхожда мрачините на терена с бляскавото си ветрило. Изведнаж пред очите ми лумва слепящо бяло сияние, сякаш лентата на филма се е скъсала. Добре, че трапът е по-дълбок от гроб. Сетне сиянието угасва или отминава нататък.

— Къде сте, Майкъл?

— Отново под земята.

— Тръгвайте веднага. Все направо. Отвъд има две жълти къщи. Минавате точно между тях.

— А вие?

Той не отговаря веднага.

— Удариха ме.

Изпълзявам от ямата. Сеймур се е свил зад купчина пръст. Аз също се снишавам, защото ослепителният лъч пак запълзява към нас, този път — от обратна посока.

— Къде ви удариха?

— Надупчен съм… Двата крака… — избъбря с усилие Сеймур. — Бягайте.

Лентата на нощта отново се е скъсала и над главите ни трепти непоносимата белота на прожектора. Сетне отново ни затрупва мрак.