Денят не си личи по заранта - Страница 63

Положението изглежда безнадеждно. Но понеже съм закърмен с идеята, че безнадеждни положения не съществуват, аз продължавам да се движа невъзмутимо в средата на пакета, като следя внимателно обстановката. Предполагам, че ако познавах по-добре Майнц, и тримата отдавна щяха да са ме загубили като спътник, обаче какво да се прави, човек не може да познава всички градове като петте си пръста.

Дългоочакваната възможност се появява при един от поредните светофарове. До тротоара се е освободило едно място тъкмо за бездомник като мене и аз бързо се настанявам там, като оставям сивото БМВ да мине отвъд кръстовището, а другите двама хаплювци — да се чудят какво да правят, защото една кола не може да спре току-тъй на платното, сред най-голямото движение и пред очите на полицая.

Паркирам прочее, докато ония, щат не щат, отминават напред с общия поток. Сетне отново потеглям, свивам надясно и натискам газта. Лошото е, че по тия централни улици газта не може да се натиска произволно, защото пред тебе има други коли. Лошото е, че вече не знам накъде точно се движа, защото съм загубил представата за посока. А най-лошото е, че както сочи стрелката на таблото, бензинът в резервоара застрашително е намалял.

Отново завивам надясно и този път се озовавам в познати места. Улицата слиза надолу, а над нея е прехвърлен циментов мост. Спомням си я тази улица. Тя води към околовръстния булевард.

Познати места и познати хора. На следващата пресечка пред мене ненадейно изниква жълтото порше, а след пресечката зад гърба ми се залепва и Мур. Колкото до сивото БМВ, то също не закъснява да ме подпре отляво. Местата са донейде разменени, но иначе сме си все същата компания.

Спокойна, възпитана компания. Нищо общо с гонениците от криминалните филми, прекатурванията, задминаването, космическите скорости и адския писък на внезапно натиснати спирачки. Движим се чинно в пакет и само аз единствен съм в малко неудобно положение. Няма как да развържа пакета.

А може и да има как. Няколко метра преди да излезем на околовръстния булевард, давам десен мигач, нещо съвсем естествено, тъй като десният завой е задължителен. Поршето пред мене прави същото и естествено поема в посочената от знака посока, докато аз пренебрегвам задължителния завой и опитвам забранения. Тук вече мога да натисна по-енергично гъбката и да се отправя с пълна скорост към Хилтън. Отново давам десен мигач, с което вероятно затруднявам донейде преследвачите, леко изостанали от мене, като ги поставям пред дилемата: не ги ли будалкам повторно. Един миг, разбира се, нищо повече, но кой ти го дава. Завивам стремглаво в алеята към хотела, задминавам също тъй стремглаво парадния вход, озовавам се отново на булеварда и поемам вече в обратна посока, сетне отново правя рязък завой към Хилтън и този път се вмъквам в хотела или по-точно в подземния му гараж.

Паркирам мерцедеса на първото свободно място, мярнало ми се пред очите, изскачам бързо от колата, вземам асансьора и се озовавам в хола. Отново познато място. Но този път, за щастие, без познати хора.

В хола, както следва и да се очаква в този обеден час, е истинско стълпотворение от посетители на трите ресторанта и от туристически групи, тъй че мога, несмущаван от никого, да хвърля бегъл поглед през главния вход, а сетне тихомълком да се измъкна от задния.

Макар и край двата входа да няма помен от преследвачите ми, не допускам да съм спечелил с бързата си маневра повече от няколко минути преднина. Нахалниците вече положително са открили колата ми долу, а може би в момента вече ме търсят и в хола, тъй че крайно време е да се изпарявам.

Хилтън с подземния си гараж може да е удобен за краткотрайна криеница, но само за краткотрайна. Бедата е, че излезеш ли навън, обстановката става доста неблагоприятна. Отпред е пустият тротоар на околовръстния булевард, без навалица, без магазини и без удобни ъгълчета. Отзад се простира също тъй пустинна алеята край реката, където си видим от километър разстояние.

Единственото вероятно спасение е да стигна за няколко минути до големия пешеходен надлез, водещ към центъра на града. Тази възможност е предвидена още от самото начало, тъй че не губя време в умуване, а под хилавото прикритие на крайбрежната растителност бързо се примъквам към стълбата, извеждаща до надлеза.

Долу е полутъмно. Циментови колони, автомати за цигари, лек амонячен дъх, подсказващ близките писоари. Лабиринтът изглежда надежден, обаче търсят ли някого, ще почнат да го търсят именно в такъв лабиринт. Горе, напротив, е открито, минувачите по моста могат да се различат отдалеч, а мостът е прекалено дълъг, за да си уверен, че няма да те засекат тъкмо когато минаваш.

И все пак горе ми е надеждата. Защото горе се издига и огромното циментово хале, използувано при случай за всевъзможни панаири. Същото хале, дето не твърде отдавна се помещаваше изложбата на минерали. Бих могъл да се прикрия зад халето и да наблюдавам едновременно стълбите от двете страни на моста. Бих могъл да гледам, без риск да бъда гледан, и при нужда да преценя в коя посока са най-добрите ми шансове.

В коя посока, да, в случай че шансове изобщо съществуват. Защото, когато забелязвам, че двете БМВ-та се задават откъм Хилтън, аз съм принуден да установя, че откъм обратната страна приближава и жълтото порше. Така двете стълбища едновременно отпадат като възможен изход. Колкото до бягството през дългия мост, то още от самото начало е отпаднало. Вече съм пешеходец. А за да бъде настигнат един пешеходец, не е необходимо порше. Достатъчни са и ролкови кънки.

Тия разсъждения не ми пречат междувременно да изследвам двете задни вратички на халето. Едната се оказва отключена. Полезно откритие, защото моите преследвачи вече са поели насам по стълбищата. Влизам в някакво полутъмно антре, щраквам запалката и установявам, че ключът е от вътрешната страна на вратата. Врътвам го прочее и продължавам проучването на обстановката.

Всъщност не се налага особено проучване. В тясното помещение има още една врата и аз леко я открехвам, за да установя, че извежда в огромното пусто хале. Доколкото зрението и слухът ми подсказват, там няма жива душа. Но хората, занимавали се като мене с философски науки, отлично знаят, че сетивата понякога ни доставят погрешни данни за действителността. Изобщо, разликата между същност и явление. Прочее превъзмогвам изкушението на просторното светло хале, затварям вратичката и отново се свивам в теснотията и полумрака.

Лошото в случая е точно туй, което е и доброто. В килера съм надеждно изолиран от враждебния външен свят, но това ми пречи да следя събитията. Единствената възможност за действие остава чакането. В чакането съм специалист.

Изминали са не повече от десетина минути обаче, усещам, че вече плувам в пот и ще се пръсна от горещина, такъв адски задух цари в това тъмно антре. На всичко отгоре в единия ъгъл са струпани някакви кутии с лакови бои, от които се носи задавящ дъх на ацетон. Решавам да открехна наново вратичката към халето, когато тя ненадейно сама се отваря и на прага застава човекът в сивия костюм.

— А, значи тук сте — установява Мур. — Помислих да не ви се е случило нещо.

Тъй като вече е опитал силата на ръцете ми, нахалникът побързва да извади пистолета. Един бегъл поглед ме убеждава, че това не е одевешният масивен люгер, а значително по-фино съоръжение.

— Стига фокуси — изръмжава новодошлият. — Да вървим.

— Вън е адски пек — възразявам, додето машинално преценявам шансовете си.

— Не прекалявайте, Каре. И моето търпение има граници. Тръгвайте.

— А ако — не?

— Ще ме принудите да ви стрелям.

— Хайде де! Тук, в центъра на Майнц и посред бял ден! Вие не сте чак толкова изветрял.

— Това пистолетче, ако не го познавате, действува без шум и без куршуми. В месата ви се забива само малка ампулка, която впоследствие се изважда. Една малка ампулка с една смъртоносна течност, разграждаща се бързо в организма — в мъртвия организъм, Каре — и неоставяща никакви следи.